Начало Идеи Георги Марков Висенте Алейксандре
Георги Марков

Висенте Алейксандре

5472

„Умишлената нелогичност на Алейксандре и чувствените сюрреалистични картини, които той създава и които съдържат в себе си внушителни метафори, са оказали голямо влияние върху развитието на съвременната испанска поезия.“ Първа публикация в: „Ходенето на българина по мъките“, Есета, част 3 (Фондация „Комунитас“).

Едва ли някога преди Нобеловият комитет в Стокхолм е изненадвал така обезпокояващо света на литературата, давайки наградата за 1977 г. на почти неизвестен вън от родината му поет. Когато пристигна съобщението, че новият лауреат е испанският поет Висенте Алейксандре, завеждащите литературните страници на някои сериозни западни вестници се запитаха: „кой е този?”. Най-големите англо-американски книжарски тръстове не бяха чували за него. Но още по-интересно беше, че дори в испанското посолство в Лондон не знаеха, че страната им има такъв поет. Също и в Испанския институт. „Какъв Алейксандре? Кой Алейксандре?”, увисваха гласовете им на другия край на телефонната линия. Наистина след така пищна поредица от популярни имена като Солженицин, Бекет, Бьол, Белоу, нобеловите академици в Швеция измъкваха някакъв поет от мъглата на неизвестността (или забравата), за да го качат на най-видния световен литературен трон. Не беше ли това академична перверзия? Или пък представляваше компромис заради испанската част на света? Или беше израз на благородна сантименталност спрямо един доживотно болен човек? Дори самата формулировка на решението на Нобеловия комитет беше толкова неясна, толкова абстрактна, че можеше да се отнесе за всекиго: „заради поезия, която хвърля светлина върху положението на Човека във Всемира”.

Но за онези, които бяха живели с испанската поезия на двадесети век, с блестящото поколение поети на двайсетте и трийсетте години, водено от Федерико Гарсия Лорка, Висенте Алейксандре беше един от най-големите световни майстори на свободния стих и може би творецът най-близо до понятието „Човекът-поет”. Това, че журналистите, дипломатите и делничните културтрегери не знаеха нищо за него, още повече издигна името му в моите очи. В края на краищата в наше време толкова много хора организират добре собствената си слава, че е чудесно да се появи някой, който никога не й е обръщал внимание.

Висенте Алейксандре е роден през 1898 г. в Севиля. Баща му е железопътен инженер. Когато Висенте е двегодишен, семейството му се премества да живее в Малага. Това е важен момент в живота на бъдещия поет, защото картините на идиличното детство в този край на Испания по-късно се превръщат в повтарящ се мотив на неговата поезия. Завършил Университета в Мадрид, за известно време той преподава в търговски колеж и пише статии за финансови списания.

Но тук идва болестта, която предопределя целия бъдещ живот на поета, която го откъсва от света, която му отнема почти всичко, за да му остави единствено поезията. Заболял от туберколоза на бъбреците, Висенте Алейксандре се принуждава да напусне градския живот. За твърде дълги години той не е в състояние да пътува, да участва в каквото и да е активно физическо движение. Но съдбата изглежда възмездява физическата слабост с духовна сила. Следва период, в който нестихващ творчески огън създава стихотворения, които поразяват с изумително богатство на настроения и вътрешна чувствителност.

През 1928 г. Алейксандре дебютира със стихосбирката си „Атмосфера”. След четири години идва втора стихосбирка „Устни като саби”. А през 1934 г. Алейксандре получава Испанската национална награда за литература.

Критиците причисляват Алейксандре към групата, известна под името „поколението 1927-а”, чийто най-виден представител е Лорка и към които се числи и комунистът Рафаел Алберти. Членовете на тази група са свързани помежду си не само със своето творческо отношение към испанската поетическа традиция (далечни последователи на живелия преди 350 години Луис де Гонгора[1]), но и в своето отношение към новите изразни средства. Мнозина са склонни да смятат Алейксандре за сюрреалист, когато по-вярно е да се каже, че той е близо до сюрреализма, без никога да е бил истински сюрреалист. За разлика от сюрреалистите, поезията на Алейксандре, особено видяна в цялото ѝ развитие, следва твърде доловима линия на все по-голяма близост до човека и неговия живот. Почти всичко, което Алейксандре е написал през своя живот, е в свободни стихове. Всеки любител на поезията би забелязал, че колкото и трудни за разбиране да са стиховете на испанския майстор, колкото и лични да са, те изразяват неговата чувствителност към другите хора. Едно от най-известните му стихотворения е „Валс”:

Като камък си красива
о, моя мъртва жена,
като кораб си щастлива
о, моя жива, живееща жена.
Този оркестър грижите ми
в безсмислие превръща,
както елегантното,
модно и показно остроумие
не знае нищо за смеха,
който се надига в гърдите
като огромна, диригентска
палка.

Истински републиканец, Алейксандре не може да последва приятелите си и да замине в изгнание след края на Републиката. Болестта го приковава в Испания и той е от малцината видни интелектуалци, останали там по време на Франковия режим. За известно време неговите стихове са забранени в страната, но през 1949 г. той е избран за член на Испанската академия.

В последвалия период творчеството на Алейксандре сякаш е подчинено на стремежа му да установи чрез поезията пълнокръвен контакт с природата, от която той се чувства мистериозно отчужден. Той дири упорито този контакт в детството си, в чувствата си спрямо другите хора, в еротиката. Някои смятат, че цялата поезия на Алейксандре е била диктувана от непрестанното му бягство от болката и смъртта. Твърде показателна за отношенията му със смъртта е поемата му „Старецът и слънцето”, където природата бива хуманизирана така надеждно и красиво, че по дух ми напомня класическия български народен епос.

Дълго той живя,
старецът.
И на залез слънце
обичаше да се отпуска
върху мощния дънер
на старо грохнало дърво.

На лицето му се спускаха
бразда до бразда,
в очите му тлееше слабост,
но не и тъга.

И както отпуснат
върху дънера лежеше той,
слънцето тихо приближи
и тихо краката му близна.

После почака за миг
и сетне бавно започна
да го облива, да го потапя
във фонтан от лъчи…

Бавно слънцето браздите зари,
опъна кожата гладка и млада,
изчисти я,
лъсна я,
за да не остане нищо
от печата на мизерните дни…

Но това слънце на Висенте Алейксандре не спира дотук. То постепенно освобождава стареца от всичко телесно и го превръща в слънчев лъч. Старецът продължава да съществува „като толкова много невидими неща”.

Много трудно е да се пресъздаде изключителната красота на поемата на Алейксандре „Старецът и слънцето”. Но дори и в тези цитирани стихове се долавя тази чудесно изразена хармония между човек и природа, която сякаш превръща смъртта в етап от живота. Тук ние чувстваме някакво напомняне за света на холандския поет Герит Ахтенберг[2], за когото смъртта е любов и любовта е смърт. Но докато у него очите на поета са отправени навътре и дирят смисъл в собствения хаос, Алейксандре гледа навън, към хората и света. Колкото годините минават, толкова изпъква в поезията му линията на хуманността.

Въпреки тежкото си хроническо боледуване, въпреки изпитанията на времето Висенте Алейксандре показва удивителна способност да оцелее и като човек, и като поет. В следвоенните години идват стихосбирките „Сянката на рая”, „Последно раждане” и поетичната проза „Страст в земята”. През 1968 г. той публикува „Поеми за съвършенството”, а преди три години „Диалози отвътре”.

Умишлената нелогичност на Алейксандре и чувствените сюрреалистични картини, които той създава и които съдържат в себе си внушителни метафори, са оказали голямо влияние върху развитието на съвременната испанска поезия. Единодушно Висенте Алейксандре е смятан за най-големия жив испански поет, патриаршеската фигура в испанската литература.

„Тъй като животът не е статичен и поезията трябва да бъде динамична. Тя трябва да бъде постоянно развитие. Тя трябва да бъде хуманна. Ако поезията не е хуманна, изобщо не е поезия” – заявява Алейксандре.

Това е неговото утвърдено верую, макар че думата хуманност в наше време се е превърнала в една от неприятно многосмислените думи. В своята житейска философия новият лауреат на Нобелова награда смята, че човекът идва на света със страх от неизвестната си съдба и че човешкото общество трябва да предложи на индивида средствата, за да направлява сам съдбата си.

Последните стихотворения на Алейксандре, а именно онези, които той написа след 70-ия си рожден ден, се различават значително от предишните му творби. Те са по-къси, по-ясни, по-завършени. Според критиците те показват един човек, който изглежда, че е постигнал в поезията си всичко, към което се е стремил. Едно от последните му стихотворния носи заглавието „Вали”:

Тази вечер вали
и моите спомени за теб валят.
Паметта възкресява деня
и ти влизаш в него.

Не чувам. Нищо друго не помня
освен теб.
Или ти ме целуваш,
или дъждът вали.
Твоите тъжни целувки валят,
твоите  дълбоки целувки
с мокри устни, напоени с дъжд,
дъжд от спомени за плачещи целувки
под някакво нежно сиво небе.

От твоята любов вали
и подгизвайки моята памет,
целувките глъхнат далече,
а сивият дъжд продължава
да вали.

__________

[1] Луис де Гонгора (1561-1627) – испански поет от епохата на барока. Б.р.

[2] Герит Ахтенберг (1905-1962) – холандски поет, чийто живот минава в депресия и в опити за самоубийство. Творчеството му бележи преход от експресионизма към сюрреализма. Б.р.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

Свързани статии