Начало Идеи Гледна точка Вирусът на давното
Гледна точка

Вирусът на давното

3937

Днес, когато светът се е паникьосал пред изпратеното ни изпитание, наречено COVID 19, да се пише за нещо друго, освен за зараза, пандемия, маски, апарати, ръкавици и дезинфектанти изглежда сякаш несвоевременно, да не кажа неуместно. Въпреки това обаче има в историята отдавнашни язви, които като същи вирус натискат развитието и го карат да се задъхва и хрипти. Без съмнение, един такъв отколешен вирус е съдбата на някогашните български Западни покрайнини – една земя, откъсната от родината си и обречена вследствие на това на бедност, изоставеност, безнадеждност. Разбира се, ние, техните сънародници, както и потомците на изселниците оттам, не спираме да ги мислим: Западните покрайнини са болка, която не секва да пари и да се обажда…

Тези загриженост и незабрава проследяваме в сборника „Съдбата на българите в Западните покрайнини 100 години след Ньой“, който съдържа доклади и изказвания от конференция по темата, шеста поред. В него подробно и скрупульозно се обглеждат както причините, довели до откъсването на тези области от България, така и възможните мерки да се улесни и облагороди тяхното нерадостно битие. То и няма как да е друго: както отбелязва Иван Николов от Културно-информационния център в Босилеград: „Прекъснати са вековните естествени търговски връзки с българските пазарни центрове – Кюстендил, Трън, Враца, София и по-нататък към Солун и Варна“ (с. 18). Получава се същото като при отнемането на Беломорска Тракия – обстоятелство, добре отчетено от историка Николай Поппетров: нормалното движение на стоки, работна сила и услуги в направление север-юг бива прекъснато и се преориентира към запад-изток (малко известен факт е, че новосъздадените след Първата световна война държави Австрия, Полша и Чехословакия са недоволствали особено силно заради отнемането на българския излаз до Бяло море). Кой знае, може би това е една от причините в България много по-лесно да се пътува и да се достигне до населено място, ако се движиш по дължина, отколкото по ширина: не само Балканът пречи, пречи и този насилствен заврът на стопанско-икономическия ход. Нерадата констатация на Иван Николов е пронизваща: „По време на турското робство и след освобождението Босилеградско се намира на стопанско равнище, еднакво с това на останалите български земи. Днешното социално-икономическо положение на Босилеградско е два до три пъти по-ниско от това на останалите сръбски общини. […] Асфалтирани междуселски пътища почти няма. Повечето от селата нямат телефонни връзки, магазини и амбуланти“ (с. 22). Тази стогодишна съдба, отредена на Западните покрайнини, прилича повече на наказание, отколкото на възстановена справедливост. И вярно е така: проф. Димитър Саздов цитира френския генерал Луи Франше Д’Еспере (посочен като Депре), командващ съглашенската група армия на източния балкански фронт, реализирал пробива при Добро поле и сложил подписа си под Солунското съглашение: „На молбата на българския митрополит да спре преследването на българите в Македония от сърбите Депре отговаря, че скоро бил в Битоля и Велес и „сам се убедил, че там няма нито един сърбин“: „Българите обаче продължиха войната с две години чрез своята измяна и сега трябва да изгубят тези български области“. Последствията за грешките на своите управници, заявява Депре, трябва да понесе българският народ“ (с. 32). И българският народ наистина ги понася, особено онази част от него, която бива предадена на милостта на победителите. Но на Балканите победителите нямат милост, никаква милост, неслучайно Клемансо определя т.нар. „Малка Антанта“ като: „Чакалите на нашата победа“ (с.61).

Апетитът на триумфаторите е наистина хищнически, особено сръбският. Използвайки като оправдание довода, че за три години България два пъти ги била нападала едва ли не в гръб, те алчнеят неимоверно. Проф. Людмил Спасов описва претенциите им: „С линията на ген. Пешич българо-сръбската граница се измества с около 20 км на изток и в пределите на Кралството попадат Струмица, Петрич, Босилеград, Перник, Кюстендил, Трън, Брезник, Цариброд, Кула, Белоградчик, Видин. По предложение на ръководителя на югославската делегация Никола Пашич от първоначалния вариант на линията на ген. Пешич отпада Перник, за да не бъде заподозряно правителството на Стоян Протич, че се стреми да сложи ръка върху каменните въглища на България“ (с. 73). Проф. Иван Илчев разказва в своята двутомна история „Розата на Балканите“ как бива спасен Видин: съглашенската комисия вижда паметника, посветен на Сръбско-българската война от 1885 г. с полегналия смъртно ранен български воин и си дава сметка, че народ, чиито творци са способни да създадат такъв монумент, не е чак дотам изверг кръвожаден, какъвто го представят неговите съседи. Английският журналист Хенри Берлайн, който прави поредица от етнографски проучвания, с които доказва българския характер на населението от Северозападна България, пише за паметника: „В България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Войникът е паднал на колене, свел е глава и плаче за загиналите си другари и врагове в една братоубийствена война“. Ето как 34 години по-късно славният български съединист – макар от мрамор, макар неподвижен, макар съкрушен от скръб заради глупавата война, отново успява да защити Видин. Проф. Спасов допълва, че: „Военните представители на САЩ оценяват сръбските искания като „империалистически“, а италианският делегат полк. Кастолди ги обявява за несъстоятелни“ (с. 73–74).

В онова печално време българите се надявали изключително много на САЩ, по-точно на президента Удроу Уилсън и неговите прословути 14 точки. Когато човек се дави, хваща се и за сламката; 14-те точки на Уилсън са били тъкмо такава сламка след края на Първата световна война за свалилата оръжие България. В своя доклад „Президентът Удроу Уилсън и неговият съветник Едуард Хауз – архитекти на един неосъществил се свят“ д-р Валентин Янев от Гражданския комитет „Западни покрайнини“ обяснява защо тези прословути точки са по-скоро имагинерно спасение и химерична справедливост. Ако се доверим на изложението на д-р Янев, за провала на плана „Уилсън“ допринася именно неговият първи съветник Едуард Хауз (или Хаус, както по-често срещаме изписването на името му): „Връщайки се март месец в Париж, президентът не се поколебава да заяви ясно и категорично, че компромисите, приети тогава от Хауз, не са нищо друго освен предателство. Това е вече пълен разрив помежду им. По-късно Уилсън тъжно споделя със съпругата си Едит: „Хауз предаде всичко, което аз спечелих преди напускането ми на Париж“ (с. 64). Дали заради изврътливостта на Хауз, дали заради наивността на Уилсън (известно е, че Зигмунд Фройд заедно със своя спасител Уилям Булит пишат психоаналитично изследване за Удроу Уилсън, в което виенският психиатър – разкривайки, че към 28-ия президент на САЩ не храни кой знае какви харни чувства, все пак отбелязва, че в хода на изследването „се появила известна доза симпатия към него, каквато изпитваш към наивния рицар от Ла Манча“), но 14-те точки изфирясват като късче хартия в буен огън. Българите обаче, горките българи, които сякаш винаги са се опирали и надявали на въображаеми спасители, гледат на тези точки като на синайски скрижали. Историкът Стоян Райчевски привежда в своя текст едни такива фантазмени упования: „И опрени на 14-те точки на президента Уилсон, които главно накараха България да сложи оръжието и да съкрати войната, ние искаме да вярваме, че нашето откъсване не може и не бива да стане. Но ако въпреки нашите надежди в честното и откровено послание на великия Уилсон, и въпреки нашите аргументи, не можем да убедим конференцията в правотата на нашето дело, ние молим да се направи плебисцит, ако Сърбия претендира, че сме от сръбска народност, или пък международна комисия от великите сили, която да изучи на самото място невъзможността да ни делят от естествените ни пазари и пътища“ (с. 82), пишат в „Изложение от жителите на Кюстендилското Краище“ (1.Х.1919 г.). Не помагат обаче воплите, нито призивите, Западните покрайнини са откъснати от България.

Изглежда непоправимо и е непоправимо, макар че в заключителния за сборника доклад Иван Николов излага юридически основания, благодарение на които България би се сдобила с възможност да си поиска обратно Западните покрайнини: „Сърбия не е страна по Ньойския договор и следователно не може да черпи никакви права по този договор, нито пък да има някакви задължения по него. На същото основание и право, на което след разпадането на Съюзна република Югославия бяха обособени нови държави по етнически и исторически признаци, Западните покрайнини трябва да възстановят статута и правото си на интегрална част от българската държава“ (с. 163). Да, юридически звучи блестящо, политически обаче е пълна илюзия, а и въпросът не е само юридически, той дори не е предимно юридически, въпросът е политически и само политически може да бъде решен. Едва ли обаче това ще стане с предаване (по-скоро възвръщане) на територии, по-реалният изход са отворените граници и активното икономическо и културно сътрудничество между София и Белград, от една страна, от друга – загрижено активно икономическо и културно подпомагане на нашите сънародници, останали в сръбските предели, от страна на родината-майка. Защото трябва да помним: в историята има един вирус, който заслепява народите и ги кара непрестанно да се взират с помътнели очи в давното, вместо с бистър поглед да прозират в идното. А идното на Западните покрайнини е, разбира се, свързаност с България, но не териториално – това е самоизмама, а стопански, културно и духовно. Западните покрайнини могат и трябва да станат центъра, който да скачи толкова свикналите да се разделят и разбягват Балкани, та да се изсветли най-сетне тъжният стих на Емануил Попдимитров: „През гробища тъмна браздата минава“ („Граница“).

Нека не мислим Западните покрайнини като гробница, нека ги мислим като мост…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора