Георги Господинов, „Времеубежище“, Издателска къща „Жанет 45“, 2020, 371 стр.
Времеубежище, най-новият обемен текст на Георги Господинов, се захваща с „времето в цялата му относителност“ (с. 37) и типовете негово оценностяване. Фокусът пада върху „дискретното чудовище на миналото, неговата измамна невинност и какво би станало, ако започнем да връщаме миналото с терапевтична цел“ (64). „Станах нещо като трапер на миналото“, изповядва авторът (60).
Капаните, които залага, са не най-вече за големите и затова безлични „исторически събития“ – те са фон на личните истории и времена: времето не гнезди в извънредното, то си търси тихо и спокойно място (105). В този хоризонт няма друга машина на времето освен човека (61). Непрекъснато произвеждаме минало. Ние сме фабрики за минало. Живи машини за минало… Ядем време и произвеждаме минало (140).
Миналото се крие в следобедите – забелязва Господинов. Миналото се утаява в следобедите, там времето видимо се забавя. Винаги е следобед, когато си спомняме нещо (61). Абсолютното минало би било следобеда на света (82). Тогава се седи в кухните на света (34) и се черпи наслада от лукса на скуката (36). За реконструкцията на такова минало трябват истории, много истории. Трябва всекидневие, тонове всекидневие, миризми, звуци, мълчания, лица на хора (57). Но: кога всекидневието става история? (33). И чие всекидневие?
Бездомниците нямат история, те са отвъдисторически, непринадлежащи (101). Историческите бездомници се чувстват еднакво добре във всички времена (23). Те са периферията, рамката на разказа тук.
Оказва се обаче, че „надомникът“ също може да влезе два пъти в една и съща история (58), друг е въпросът дали тези влизания са с положителен или отрицателен знак. Господинов картографира континента на миналото (35), в който има стаи за минало: стаи в различни времена (46).
Като нещо самоочевидно при това се координират място-времето, лицата и тяхната възраст. Цюрих например се оказва град за остаряване и умиране, докато Париж, Берлин, Амстердам са за младостта, Виена или Брюксел за зрелостта… (37). В същото време неуморна е „мечтата да обитавам друго време и други стаи“ (23).
Волно или по интуиция Господинов се приближава до визията на Хилдегард от Бинген. В своя XII в. тя безвъпросно сплавя времена, места и лица. При нея страхът от Бога е изток и сутрин, а Божият съд е юг и пладне. Адам е юг, Авел и Ной – изток, Авраам и Мойсей – север, а на запад фигурите са малко повече. Времето се движи от изток на запад през север и юг, което движение полага епохите. Историята е дърво, по чиито клонове висят плодовете – исторически епохи. Всяка от тях е свободно избираема. Просто следва да се пожелае и откъсне.
Следейки „следобедите на света“ (62), Господинов забелязва, че установи ли се някъде нулевата степен на време, това ще е страната, която може да бъде населена с всички възможни времена (53). Но и за него – както за Хилдегард – действителната „нулева степен“ не е и не е била в този свят.
Все пак, търси се някакво „истинско начало“. Добра кандидатура е „лоши сънища, война и главоболие“ (32). Господинов се фиксира върху 1939 г. „Каквото и да хванеш в Европа днес, то винаги ще те заведе до Втората световна. След 1939-а нищо вече нямаше да е същото“ (134). Защото „на 1 септември вероятно светът още е можел да бъде спасен“ (35). Въпреки това, при една от историческите инсценировки, мимоходом се отбелязва: „Европа се оказва на косъм от втора Първа световна война“ (351).
2.
Господинов се взира в последното наше десетилетие и му слага диагноза. Време самодоволно, време на „и така нататък“ и „пак от същото“. Време, даващо увереност в личното безсмъртие (умират само другите): „Смъртта не съществува в пътеводителите на света“ (131). Безсмъртие изцяло телесно: душата, стига да я има, е редуцирана до принцип на телесното движение.
В този модус на съществуване „настоящето рязко се обезцветява“ (163). Поради честитото екзистенциално зацикляне, тотален става дефицитът на проект – личен и всякакъв. „Бъдещето е анулирано“. Уж парадоксално, масово расте страхът, „че светът неудържимо е тръгнал надолу“ (121). Критична маса стават хората, които не се чувстват у дома си в сегашното време (120).
Основният им въпрос: „Как се остарява пред лицето на смъртта, все по-далеч от живота, и как се спасява онова, което е неспасяемо?“ (67).
При обезценило се настояще стратегиите могат да се сведат до две. Първо: „Да отрежеш миналото и да го хвърлиш на кучетата… Да си безмилостен към миналото. Защото и миналото е безмилостно“ (43). Но това е непомерно радикален жест. Второ: да заживееш „единствено в настоящето на своето минало“ (54). Решаващият въпрос тук е: „Има ли миналото срок на годност?“ (52).
Августин в своите „Изповеди“ установява, че времето не е универсален предмет, в който са потопени нещата. Всяко нещо има свое време или по-скоро времена, защото измененията му са в разни отношения и на различни нива. Времето е функция на изменението. Съществуването му е насоченост към несъществуване, към край. Проблематична е и самата му наличност. То е изчезващо: миналото вече не съществува, бъдещето още го няма, а настоящето е неопределимо – всеки квант настояще може да бъде делен на настояще, минало и бъдеще. Теоретично дестилираният миг чисто настояще e едно „нито-нито“ – безплътна точка на предела между минало и бъдеще. Цялото време на конкретния човек има наличие единствено в неговия дух-animus, в който „мери времената си“. Бъдещето е в предвиждането, а миналото съществува в паметта или спомена. В духа те се съизмерват според интензивността им по битие. Колкото битийно по-интензивни са времената, толкова по-мощно и плътно е конкретното човешко съществуване.
При отказа от бъдеще и преобразуването на миналото в настояще основен проблем става паметта.
Отчисляването на бъдещето е пряко свидетелство за амнезия и загуба на памет: „Страдащите от това не просто забравят което е било, а са абсолютно неспособни да правят планове дори за близко бъдеще. Всъщност първото, което си отива при загуба на памет, е самата представа за бъдеще“ (153).
Става масово прииждането на хора без памет. Техният начин да слизат в миналото предполага да губят паметта си по собствена воля (54). За живеещият в Августиновата норма миналото е минало. Дори, когато влизаме там, знаем, че вратата назад е отворена. За напуснатите от паметта тази врата е затръшната завинаги. За тях не миналото, а настоящето е чужда страна, миналото им е родина (55).
Там те търсят и получават своето „право на щастие, на спомен за щастие, ако трябва да сме точни“ (55). Един безпаметен и затова милосърден спомен: Онова, което е тревожело, вече не тревожи. Новините са станали история (90).
Колкото по-малко памет, толкова повече минало (359).
Животът в безпаметно минало допуска миналото да не е само това, което ти се е случило. Понякога то е онова, което само си съчинявал (58). Разрешава се „да преядеш с чуждо минало“ (58), в екстрем – да помниш само онова, което не ти се е случило (59). Частен случай на тази екстремност е да промениш насила или от небрежност миналото, например така, че Мане да рисува катедралата в Руан (62). Това е живот с предчувствие за – ретроспективно – чудо (57), където „миналото расте като репей“ (106).
Този режим на съществуване императивно изисква създаването на защитено минало или „защитено време“ (122), подготвянето на „бомбоубежища на миналото“: Времеубежища (54).
Има обаче времеубежище и времеубежище, има различни типове минало. Има и „мъртво, балсамирано минало“ (76), което се разраства пандемично. Още през 1874 г. в „За ползата и вредата от историята за живота“, втория фрагмент от „Несвоевременни размишления“, Фридрих Ницше описва три вида перспективи към историята: монументална, антикварна и критична. Той слага акцента върху настоящето и действителния живот. Те се релативират, настоява Ницше, чрез свръх-оценностяването на миналото, при което се изкоренява и бъдещето – потиска се виталността. Сравнително позитивно той оценява само ситуацията, в която надделява критичната перспектива, при което не пропуска да предупреди, че „трябва да има някаква граница в отрицанието, за да не попадне под заплаха животът“. Днес размишленията на Ницше се оказват чудовищно несвоевременни.
„Идва някаква глобална деменция“ (114). „Прииждащата масова загуба на памет може да е нещо като вирус“ (117).
4.
Не трябва ли да има някъде и фабрики за рециклиране на минало? – пита, следейки симптомите, Господинов – Може ли изобщо да се направи нещо друго от миналото, освен минало? Може ли по обратен път да се рециклира в някакво бъдеще, макар и втора употреба? (141).
Търси се решение на проблема: Как да се спечели малко време напред, когато си изправен пред остър дефицит на бъдеще. Простият отговор – като се върнеш малко назад. Ако има нещо сигурно, това е миналото (153). „Винаги има една такава минута, когато човек рязко остарява или рязко узнава това. Вероятно в такива моменти хукваш панически да тичаш подир последния вагон на миналото, който се стопява в далечината. Тази тяга е една и съща както за хората, така и за държавите“ (249). Щом Европа на бъдещето вече е невъзможна, да изберем Европа на миналото. Просто е, като нямаш бъдеще, гласуваш за миналото (153).
За да върнеш една държава или цял континент в друго време, медицината трябва да стане политика (153). Когато безпаметното минало тръгва да завладява света, то става заразно и заразата плъзва навсякъде. Никой не умира, но вирусът действа (149). В тази ситуация влиза в действие „меката тирания на мнозинството“, внедряваща „вируса на миналото“: най-бързо през ухото и окото (150).
Логиката на нещата довежда Европейския съюз до национални референдуми за миналото. Всяка страна трябва да избере конкретно десетилетие или година, в която да заживее: Европа избира своето минало. Европа – новата утопия. Евротопия. Европейски съюз на общото минало (155).
Ще се въздържа да определя геополитическата визията на Господинов като утопия, дистопия или каквато и да е -топия. Дори само заради молебствието: „Прости ми, Боже на утопиите, времената се омесиха и вече не знаеш това, което разказваш било ли е, или тепърва има да идва“ (325). Във всеки случай визията последователно следи силното вкопчване в миналото и идеализирането на събития, случили се по различен начин или най-често неслучвали се. Пребиваването в алтернативно, измислено всекидневие (163). Началото на един нов живот, живот във възстановка (152).
5.
От страница 173, с третата част, Георги Господинов тръгва против митове за себе си.
Най-напред нарушава грижливо градената дотук романна структура, центрирана около неговия Гаустин (впрочем, не съвсем рядко срещано име през галското средновековие). Тъкмо структурата, чиято липса обикновено се вменява като дефицит на текстовете му, заявени като романи. Но той без това знае: „Романите и историите дават лъжлива утеха за ред и форма“ (364). Е, от страница 173 отнема тази утеха.
Многократно е отбелязвано, че Господинов сякаш съзнателно ползва език, избягващ регионална оцветеност. За да бъде лесно преводим, казва се с негативни (неясно защо) обертонове. Изпитвам някак злорадо любопитство към бележките под черта в бъдещите преводи, които ще трябва да обясняват купищата чисто български реалии, понятия, изрази.
Най-сетне, Господинов отстъпва от позицията си на днешния български утешител (като какъвто той пък определя Вазов). Напротив, тук е язвителен, саркастичен, чертаещ с едри удари гротеска, водена от отвращение. Отвращение от кичозните български „възстановки“: от българската „трагикомедия дел арте“ (350).
В референдума България, разбира се, не избира настоящето. Печели коалиция между „Юнаците“ и „Соца“: седемдесетте на XIX и седемдесетте на ХХ в. Господинов е отровно злъчен към кичозния български национализъм и кичозната българска соц-носталгия с тяхното ескалиращо съчиняване, неограничавано от фактите (193). „Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши. Леката индустрия на паметта“ (218). Господинов е безмилостен към „дилърите на минало“ (237). Към производителите на фалша, разкрасяващ едни убоги – и социално, и персонално – бездарни времена (70). Към користно насилващите „дълбоката некинематографичност на живота“ (72).
Не става дума за вариации по темата „българска работа“. Детайлно се проследяват опитите за „виждане на бъдещето чрез обръщане назад“ в цяла Европа. Никоя нация не иска да се откаже от нещастието си (268). „Някои народи имат само това богатство, само нефтът на тъгата е техният неизчерпаем ресурс. Щастието, освен невъзможно, е и непоносимо“ (269). Настъпва „диктатурата на миналото“ (260). Става като след снемането на шестия печат: „и небето се дръпна и се нави като свитък“ (Откр. 6:14). Като свитък се навиват времето и историята – Европа избира да бъде кичозна музейна възстановка на самата себе си.
Тук Господинов е в синхрон с тревогата на Ясперс в знаменитото слово от септември 1946 г. Той предупреждава, че следвоенният свят започва да гледа Европа като музей, „някакъв природен резерват за стари познания, езици, произведения, жестове“, в който за европейското човечество се предвижда „съществуване като музеен уредник и екскурзовод за света“. „Наистина – продължава Ясперс, нашето европейско самосъзнание израства от образа на онова, което е било. Но то е решаващо определено чрез настоящето ни съществуване… Ние нямаме право да оперираме чрез маските на миналото, като призраци на случилото се. Ние можем да схванем истината на миналото само тогава, когато я преобразуваме в актуалното явление. Едва тогава дълбината на традицията се свързва с бъдещето“. Ясперс заговаря за „големия прелом, който ни предстои“ и пита нереторично: „Осмеляваме ли се да погледнем към него?“.
Днешна Европа, както я вижда и Господинов, видимо не се осмелява. Тя е по-скоро масово склонна да демонстрира антропологическа абнормалност. Да живее хаоса на края, жестокото и хаотично изобилие на края, което ще удави наличното време с всичко живо в него (314). Доказуем е остър дефицит на смисъл, прилив на безсмислие (162–163). Тук „аз“ става най-безсмислената дума, празна черупка, която вълните търкалят по брега (328). Опитващата се да се рециклира чрез миналото си Европа днес е – типологично гледано – разкрачена между времето преди Първата и времето след Втората световна война. От съществено значение е кой от вариантите ще избере.
6.
„Какъв грабеж е животът (и времето), а? Какъв разбойник“ (139). Но животът е повече от една загуба – протестира срещу състоянието на нещата Господинов – той е пълен със загуби, нужна е силата да го приемеш, да го понесеш. Животът винаги е по-голям от всяка загуба (124). Да, такъв е автентичният живот. Той е живот личен и е лице в лице с човешки лица, които живеят миналото и бъдещето си в своето настояще. И затова имащи себе си.
През 80-те Ивайло Дичев публикува текст, озаглавен „Стъпки по водата“, който вбеси имащите право да се гневят. Патосът му беше, че движението през тогавашните живот и култура прилича на веднага изчезващи стъпки по водна повърхност. Тревогата беше как тези стъпки да бъдат съхранени. През 1992 г. успях, по повод на Иван Ненов, да кажа какво ме смущава в този иначе великолепен текст. Продължавайки аналогията забелязах, че стъпките на единствения ходил по водата също са изчезвали. Значи съществени са не стъпките, а стъпващият. Не фиксирането на резултатите, а онзи, който има силата да ги осъществява. Фатална грешка в масовото днешно мислене за историята и човека е търсенето на идентификация чрез продукта, единичния произведен „предмет“, а не чрез изграждането, не чрез процеса, който го прави възможен. Неслучайно акцентът при обзавеждането на „стаите за минало“ във Времеубежище пада върху вещите, внушаващи история.
„Завърших книгата във високосния февруари 2020 г.“, пише Господинов (370). Месеците след това превърнаха едри части от фикцията в брутално действена реалност. Високото косене след февруари 2020 извади на повърхността масов колективен страх и отказ от бъдеще, футурофобия (163). Масово чинопокорство спрямо механизми, отвеждащи към поклонение пред „невинното чудовище на миналото“ (347) или по-точно пред онова, в което дилърите превръщат миналото. То изисква раздяла с бъдещето (370).
В моя екземпляр от „Писма до Гаустин“ Георги Господинов пише: „За поезията на историята“. Дали би повторил този си надпис от 2003 г.? Осмелявам се да мисля, че да. За себе си Господинов изповядва, че е „човек, който обича света от вчера“ (Времеубежище, 369), разбирай – участник в съпротивата срещу напиращия „нов свят“.
В „Писма до Гаустин“, на страница 70, се чете: „Фотографът винаги остава извън кадъра. А то, струва ми се, е знаменателно“.
Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.
