Не съвсем маринист и не просто пейзажист, художникът Хоакин Сороя (1863–1923) е национално богатство за Испания заради серията мащабни платна „Изгледи от Испания“, запечатали разноликото етнографско богатство на страната, но много повече заради изтъканите от лъчиста светлина портрети на усилен труд и възможна радост дори в страданието, или на чистото безгрижие под слънцето и край морето; два природни символа на безметежната наслада от живота в тази благословена земя.
Къщата музей на Хоакин Сороя в Мадрид, където е живял до смъртта си през 1923 г., е затворена за посещения от 2024 г. насам заради обновления, но докато се очаква официалното откриване на разширената и модернизирана сграда през есента на 2026 г., картините му обикалят страната. Почти паралелно програмирани бяха достолепната изложба „Сороя. Шедьоври от Музея Сороя“ в родната му Валенсия и по-нетрадиционно курираната „Морето на Сороя с Мануел Висент“, която все още може да се види в барселонския Палау Марторей – и двете с експонати от богатото депо на мадридския музей. Междувременно част от огромната му по обем работа е достъпна онлайн в дигиталния клонинг на музея, а 14-те богати стенописа от серията „Изгледи от Испания“ (известна още като „Регионите на Испания“) с височина до 4 м и дълги общо 70 м, поръчани му през 1912 г. от американския филантроп и основател на Испанското общество на Америка Арчър Хънтингтън, са изложени постоянно в сградата в Манхатън.
Хоакин Соройа е най-продуктивният, успешен и по всяка вероятност най-талантливият художник на испанската Бел eпок. Определян като импресионист, но по-близък до датските Скагенски художници заради ясните контури, отколкото до мозаечния рисунък на френските импресионисти, той е от малцината живописци, успели да уловят с такава виталност нюансите на средиземноморската светлина, съхранявайки нейната интензивност, енергия и предавайки интуитивно настроенията, които провокира. Светлината е протагонист в платната му, а работата му отблизо с фотографията ще повлияе стила му структурно, давайки му идеи за кадрирани композиции, които повече от това да разказват сюжети, се стремят да улавят и запечатват отлитащи мигове.
Още в редовното висше училище в родния си град Валенсия Сороя проявява влечение към рисуването и живописта, като следобед посещава и уроци по скулптура в занаятчийска школа. Отличен след завършването на това първоначално обучение, през 1879 г. той постъпва в престижната Кралска академия за изящни изкуства „Сан Карлос“, а успоредно с това усвоява занаята на ключарството при своя чичо Хосе Пикерас Гийен, който го е осиновил, след като Сороя губи родителите си само двегодишен. По-съществена за развитието му обаче се оказва работата като помощник в ателието на изтъкнатия фотограф Антонио Гарсия Перес, за чиято дъщеря Клотилде се жени през септември 1888 г., поставяйки началото на дълбок интимен и творчески съюз. Клотилде се превръща в муза, модел и най-важен покровител на Сороя – нейният образ и фина осанка са запечатани в множество портрети и композиции.
През последните години на XIX век интересът на Сороя е все още насочен към социални теми и до края на столетието тази чувствителност остава осезаема в стила му: покъртителната сцена в „Още една Маргарита!“ (1892) е отличена с първокласен медал на националната изложба, както и на Международното изложение в Чикаго, а мотивът за осакатените от сифилис или паралич деца в „Тъжно наследство“ (1988) му носи награда от Световното изложение в Париж. Окрилен от успеха на своите все пак сияйни средиземноморски образи и вдъхновен от любовта си към слънчевите плажове, той се посвещава на по-ведри и хармонични сцени, които ще му донесат световна слава. В едно писмо до Клотилде пише: „Водата беше с тъй фин син оттенък, а трептенето на светлината — истинско безумие. Видях как рибарите се завръщат. Красивите платна, групите рибари, светлините в хиляди цветове, отразени в морето, което днес беше възвишено в своята сила“. Сороя е открил своя рай.
Не закъсняват и интелектуалните упреци – философът в изгнание Мигел де Унамуно — негово е възклицанието: „Валенсианци, естетиката ще ви погуби!“ — е смятал, че по това крайбрежие на Средиземно море живеят хора лекомислени, отдадени на насладите, повърхностни, дори езичници. Сякаш обладан от трагичното усещане за живота, не е успял да прозре, че в живописта на Сороя живее един естествен паганизъм; философия, не по-малко дълбока от всяка друга, постигната чрез рядък интензитет на светлината като здрава основа на самата материя.
В гореспоменатата изложба „Морето на Сороя с Мануел Висент“ творчеството на валенсианския художник е в диалог с прозата на валенсианския писател. Също потопен в хората и пейзажите на Средиземноморието, определян от испанската критика като „Сороя на нашата литература“, Мануел Висент (род. 1936) създава чувствен, визуален и наситен с нюанси реализъм, който претворява света през сетивния опит. Чрез подбрана от него серия картини от колекцията на Музея Сороя Висент изгражда морски маршрут през творчеството на художника, вплитайки елементи от собствената си литература, която заема важно място във валенсианското културно съзнание.
В картини като „Трите платна“ (1903) и „Въжари“ (1898) е показан тежкият живот на рибарските семейства в моменти на изнурителен труд на валенсианския плаж Ел Кабанял – тук морето е усилие, а не удоволствие. От друга страна, в края на XIX и началото на XX век Ел Кабанял се превръща в своеобразен микрокосмос, където се смесват социалните класи: буржоа и работници, търговци и рибари. Сороя съумява да изобрази света на детството и юношеството в най-светлите си картини като „Излизане от морето“ (1915), „Момче на морския бряг“ (1904), „Лодчицата“ (1909), „Клотилде на плажа“ (1904). Палитрата е почти двуцветна — бяло за облеклата и синьо за морето с телесни отблясъци в промеждутъците и всички въобразими тъмни и светли нюанси на гамата. Чести модели са съпругата му Клотилде и трите им деца. „Както под щастието се крие трагедията, така и в дълбините на ослепителната бяла светлина има черна светлина, която заслепява и те кара да присвиваш очи…“, пише Висенс в синхрон с трептящата изобразителна честота на Сороя.
Сороя е създал около 2200 произведения в едва шейсетгодишния си земен път. Морето, слънцето, светлината и вроденият нюх да улови мимолетното им взаимодействие като на фотографска плака са фундаментални елементи в творчеството му. Естествено породилата се изпод четката му магична конфигурация го превръща в безпогрешно разпознаваем художник със собствен почерк, без да му се е налагало да прибягва до авангардни експерименти в преломното и революционно за изобразителното изкуство време между двата предходни века. А благодарение на нестихващото му докрай желание да рисува е оставил внушителна по обем сияйна живопис, която огрява куп музеи и галерии в Испания и по света.
