Интервю на Владислав Христов със Зорница Христова
Витоша е на една ръка разстояние за столичани, оттам и усещането, че я познаваме много добре. Така ли е всъщност? Какво научихте вие самата за тази планина, докато течеше творческият процес по създаването на детската енциклопедия „Витоша“?
Научих, първо, колко е важна в нашата литература като поглед отгоре към града и като символ на природата изобщо. Научих много конкретни неща за нейната природа – кога е цветна буковата гора, защо мечият лук се нарича така, колко много от митичната флора на Древна Гърция расте по нашите чукари, откъде минават витошките мечки, за да се срещат с рилските… И до каква степен Витоша е утопичен проект – за залесители, туристи, доброволци… Има материал за още три такива книги.
Неминуемо сте направили проучване на предишни подобни книги за Витоша, има ли такива, или можем да кажем, че тази енциклопедия е първа по рода си? От кои вече издавани книги почерпихте най-много информация?
Има прекрасен сборник с научни статии, „Природното богатство на природен парк „Витоша“, в който можете да прочетете много подробно за флората, фауната, геологията и екологичните предизвикателства. Препоръчаха ми го част от неговите автори, учени от Природонаучния музей. Разкошна книга, там намерих много неочаквани факти – например за витошките миди. Любопитна е „Егрекът“, в която са събрани думи, изрази, истории и рецепти от южния склон на Витоша. Теченията на списание „Български турист“ от началото на века. Спомените на Александър Божинов и Кирил Христов. Наръчници по билкарство. Изданията на ПП „Витоша“ – определители за птици, за растения и пр., история на самия природен парк… „Топонимията на Витоша“ е много любопитно четиво. Отделно се порових за литературните следи, които не включих в книгата, но ще ги споделя отделно.
Надя Захариева е редактор на текстовата част, споделете повече за работата си с нея?
Надя е страхотен автор. Има великолепно чувство за хумор и сериозен опит в работата с публики, чудесна мяра за баланса между образователна полза и игра, забава. За мен тази мяра беше ключова в книгата – събрах твърде много информация и се опасявах да не прекаля с нея (но и да не подценя читателя, ако опростя прекалено). Беше безценно да разполагам с редактор, на когото имам доверие.
За да я има книгата, са били въвлечени и много съмишленици. Как еволюира във времето идеята ви за нея? Кои бяха хората, без които енциклопедията нямаше да стигне до читателите?
Без Тодор Петев нямаше да я има посоката на „Един ден в музея“ и „Още един ден в музея“, която продължаваме тук – за учене чрез директен досег с предметния свят. Албена Тодорова ми помогна в издирването на връзката с Далчев и ме насочи към Десислава Гюрова, нашата консултантка по отношение на билките. Дарина Данаилова ни преведе по две изключително интересни пътеки, вкл. тази с билката, от която се правел „летежен мехлем“ за вещици. Дора Петкова ни заведе до Боснек, Деси Дживджанова ми разказа планински случки и ме насочи към хижа „Кикиш“, Желязко Мечков ми подсказа кои планински спасители да търся и ми подшушна, че списание „Български турист“ излиза от началото на XX век и може да се намери, Свобода Цекова беше съпричастна към създаването на книгата от самото начало и ми пращаше стари снимки и спомени… А баща ми и децата идваха с мен на всички безкрайни походи и ми помагаха да ги документирам.
Автор на илюстрациите е художничката Сияна Захариева, трудно ли се постига балансът между текст и визия? Кое е най-важното, което трябва да се съблюдава, за да се допълват, без едното да натежава над другото?
Търсихме не баланс, а синтез. Разговаряхме дълго още в началото – каква книга искаме, каква ще е ролята на илюстрациите, как ще се чете, кои енциклопедии ни харесват и защо (и какви са им недостатъците)… Други неща, като как научно точната рисунка да получи артистичен характер… са си решения на Сияна, аз само им се радвам. Работата ѝ беше трудна, защото трябваше да сверяваме илюстрациите с експертите на различен етап, да се преработват и пр. Мисля, че работата на Сияна е великолепна, защото успява да съчетае ярки концептуални решения – като знаковите за книгата „пътечки“ с хора – с класическата разпознаваема енциклопедийна илюстрация. И така показва, че знанието и характерът могат да вървят ръка за ръка. И то красиво!
Ботаник, орнитолог, лесничей, етнолог, ски учител, планински спасител, пещерняк, учени от Природонаучния музей – това са все експерти, подкрепили със знанието и опита си начинанието. Как се насочихте към тях, приеха ли с ентусиазъм да бъдат консултанти?
Търсих хора с истинска страст в своята област. Такава страст увлича, заразява. И мен ме увлече, изпълни ме с радост от работата. Една част познавах сама, за друга поразпитах приятели, за трета се обадих, писах – така и така, добър ден, правя детска книга за Витоша, може ли да се видим да ми разкажете… Бях си счупила крака, така че техните разкази бяха единственият ми начин да ида на планина. Ивана, планинската спасителка, дойде при мен на панаира и ми каза: „А знаете ли, че на Витоша има „Сакън дупка“?“. Разговорихме се и като разбрах коя е, толкова се зарадвах, страхотен късмет.
Всички се включиха много сърдечно и всеотдайно, разказаха невероятни неща.
Нека отворим темата за Витоша в творчеството на българските класици, не само на Алеко, но и на Вазов, Асен Разцветников, Дора Габе, Елин Пелин, списъкът е дълъг. Какво е мястото на литературата в енциклопедията?
Твърде малко! Оставих тази тема за една серия илюстровани карти с аудиофайлове към тях, тъй като исках да я разкажа за възрастна публика. Към горния списък бих добавила Александър Геров, който гледа към Витоша по време на бомбардировките, Вутимски, който с облекчение се връща към града, Елисавета Багряна и шепата сняг в термос за български емигрант, Яворов с неговата намръщена, загледана в София „Витоша есен“, Боян Болгар с „Витоша хвърля сянка“, Георги Марков с „царя на вилите“, да не говорим за жанровата литература – от научната фантастика и фентъзито до хумористичните стихотворения (дори Смирненски вижда Витоша не само като „теменужен остров в лунносребърни води“, но и като „тлъста слугиня пред своя задирник“ – слънцето…). В самата енциклопедия обаче Витоша е дискретната рамка – от Алеко и писателите в неговия поход.
В туристическото движение, създадено от Алеко, има една романтична нотка, има и грижа за природата, страхопочитание дори – неща, които сякаш все по-рядко виждаме, когато говорим за планината. Липсва ли всичко това в съзнанието на днешния масов турист, излязъл на разходка на Витоша? Личният пример ли е водещ за формирането на адекватно отношение към природата?
Разбира се, че е важен личният пример! И днес има хора, които носят този дух. Най-напред хората, които живо се поздравяват по пътеките – това е внесено в България от конкретен човек, Крум Новаков, на него е кръстена хижа „Кумата“ – и си е живо и до днес. После всички, които се стараят да възкресят хижите. Или тези, които почистват планината. Има и магарета, които я рушат или се опитват да я присвоят… но има и свестни хора. За мен беше много хубаво да науча как в Горско стопанство „София“ има поточна линия за садене на жълъди. И как те се използват за възстановяване на горите след пожар. Или пък как са садени нарочно плодни дръвчета за мечките.
Енциклопедията вече имаше среща със своите малки читатели, кое в книгата отключва най-много детското любопитство? Кой въпрос на дете от публиката искрено ви впечатли?
Питах децата кой какво животно е срещал на Витоша. И като започнаха едни петгодишни мъници да се хвалят – кой вълк видял, кой мечка, само слон май не бяха срещали. Само едно момиченце кротко каза, че е видяло дъждовник. Та всички заедно ме впечатлиха, като ми показаха колко огромна роля играе въображението даже в непосредствения ни опит.
Предстои реализацията на серия от истории, свързани с Витоша, предназначени за възрастни читатели, които ще разкажете със Сияна под формата на илюстровани карти с текст и аудиофайлове към тях. С какво мислите да привлечете вниманието на вечно бързащия и зает съвременен столичанин?
Историите ще са записани на илюстровани карти за конкретни маршрути. Тоест ще можем да слушаме, докато вървим по конкретни пътеки. Например вървиш по пътека Железница-Бистрица (екопътека „Иван Иванов“) и слушаш за водопровода, който минава под нея, за перипетиите около докарването на рилската вода в София. Или вървиш над Княжево и слушаш легендите за Бали Ефенди, за неговата коза и Сюлейман Великолепни. Или пък за Вазов, който чака разбойниците в Княжевския трамвай. С други думи – тези истории са за столичанина, който е решил да си почине на Витоша. И ние искаме да направим удоволствието му пълно, като му покажем всички гледки от неговата пътека: не само природните, но и гледките към литературата и историята.
Живеем във все по-автоматизирани времена. Книгите на издателство „Точица“ са точно обратното, вие продължавате да залагате на заглавия, които развиват мисленето, учат на емпатия и приемане на различността. Това ли е противоотровата за бездуховността, в това ли виждате големия смисъл да го има издателството въпреки трудностите?
Ако в света не достига хармония, можеш да я създаваш. Това е огромната привилегия на творчеството, много важна опора. Особено пък когато говориш на деца. Освен това така се отплащаш за дара, който сам си получил като дете – за човечния, пъстър и мъдър свят на собствените си детски книги. Имам още много да връщам този дар.
Зорница Христова е писателка, преводачка и главна редакторка на сайт за детски новини. Вярва, че човек трябва да бъде чувствителен към читателя – но и достатъчно смел, за да го заведе на пътешествие. Учила е в СУ „Климент Охридски“ и в Оксфордския университет, преди да създаде издателство „Точица“. Лауреат на няколко национални награди, включително „Христо Г. Данов“, „Перото“ и „Златен лъв“.
