110 години от включването на Царство България в Първата световна война (1914–1918)
Българските кинохроники, заснети непосредствено след встъпването на страната ни в бойните действия (1915–1916)
Първата световна война (ПСВ) избухва на 15/28 юли 1914[1] и скоро нейното смъртоносно торнадо засмуква армиите на близо 50 държави от всички краища на планетата. Мащабният въоръжен конфликт не само привлича вниманието на „класическата“ (вестникарската) журналистика, но и се оказва медийно събитие, в което кинематографът изиграва съществена роля. Балканският полуостров също се превръща от „театър“ на бойни действия в „снимачна площадка“, във филмопроизводствен „терен“, върху който се появяват както тогавашните основни „играчи“ в целулоидния бизнес, така и по-неопитните им конкуренти – представители на сражаващите се в региона нации…
Извлякла поуки от печалния за нея завършек на Балканските войни (1912–1913), България пази неутралитет повече от година след началото на сблъсъка. Но „с пушка при нозе“, стягайки и военната си машина, и пропагандния си апарат, важен детайл в който се оказва кинематографът. Още на 15 юни 1915 министърът на войната генерал-лейтенант Иван Фичев (1860–1931) издава тайна заповед № 323, с която обявява „списъка на запасните войнски чинове, които в случай на мобилизация се назначават за военни чиновници в Щаба на Действующата Армия и щабовете на отделните армии“… Така на длъжността „кинематографист (снимач)“ биват зачислени трима души: „запасният кадрови редник Георги Вълчев от София – в „щаба на 1-а отделна армия“, запасният редник Стефан Петров от Варна – в щаба на 2-а армия, а Александър Иванов Жеков от Варна – в „щаба на 3-а армия“.
След колебания, преговори, дипломатически ноти и междуправителствени договори (тайни и явни), неизбежното се случва. На 10.ІХ.1915 с царски указ бива оповестена обща мобилизация, на 1 октомври с Манифест към българския народ и със Заповед по Действующата армия № 5 е обявена война на Сърбия. Така царството ни се присъединява към Централните сили или Централния съюз (Германия, Австро-Унгария и Османската империя) и започва своето участие в бойните действия. На 7 октомври бива превзет град Куманово, на 10-и – Скопие, на 17-и – Велес, на 1 ноември – Прилеп…
„Превземането на Куманово“ (1915) – „първата българска военна снимка“
На 25 октомври (неделя) всекидневниците „Мир“ (орган на Народната партия), „Народни права“ (орган на Либералната партия) и „Пряпорец“ (орган на Демократическата партия) първи измежду софийските си събратя възвестяват съществуването на хроникално-документален филм, отразяващ мигове тъкмо от споменатите вихрени действия на Втора българска армия. Заглавието му е „Превземането на Куманово“. „Пряпорец“ и „Дневник“ („всекидневен независим вестник“ – един от „флагманите“ на тогавашната родна журналистика) предават най-пълно съдържанието на творбата: „От бойното поле. „Превзимането на Куманово“, първият военен филм, илюстриращ геройството на нашите храбреци, се представя от днес. Имаме общ изглед на града, влизането на войските, посрещането на Н. Ц. В. княз Кирил, тържества, молебен, преследване на неприятеля, генерал… с щаба си и пр. Картината [филмът] е от специален интерес за всеки патриот-българин… Вечерното представление почва точно в 7 и половина часа и трае час и половина“. Еднотипно рекламно каре, поместено и в двата вестника, установява не само времето, но и мястото на действието: „Модерен театър. Днес сензация! Превзимането на Куманово“.
Княз Кирил Преславски (1895–1945) посещава Куманово „инкогнито“ на 8 октомври. „Гражданите, като разбрали за идването на високия гост – свидетелства „Пряпорец“, – бърже-бърже се събрали да го посрещнат. Пак ура, пак китки и венци, пак сълзи от умиление, че дошъл царският син. В храма бил отслужен молебен за тържеството на българското войнство и за упокоение душите на загиналите герои“. Събитието очевидно е било заснето върху филмова лента – „посрещането… тържества, молебен“. Прави впечатление, че в текста името на генерала не е изписано. Причината за това навярно са някои цензурни съображения. Най-вероятно обаче в случая става дума за ген. Георги Тодоров (1858–1934), командващ по същото време Втора армия, провела с успех Овчеполската настъпателна операция в Македония.
Интересът към прожектираното върху екрана ще да е бил голям, защото „всекидневният информационен вестник“ „Заря“ (26.Х.1915) отбелязва: „Изглежда, че цяла София гори от желание да види днешната необикновена програма, съдържаща този изглед. Първата военна снимка от бойното поле и от Македония“. Навярно затова и рекламната кампания продължава до 29-и (четвъртък), когато отново „Дневник“ съобщава, че в кино „Модерен театър“ ще се представи „в полза на войнишките семейства“ игралният филм „Живият труп“, допълвайки информацията: „Освен това по желание на почит[аемата]. публика и днес за последен път се играе „Превзимането на Куманово“, първата българска военна снимка“. В пет последователни дни (повече от приличен за тогавашната киноразпространителска практика период) цели пет (поне) столични издания („Мир“, „Пряпорец“, „Дневник“, „Заря“, „Народни права“) отбелязват макар и скромно (посредством платени от управата на „Модерен театър“ рекламни обявления) появата на първия филм, създаден след включването на България в ПСВ.
Прави впечатление, че ранните съобщения за „Превземането на Куманово“ го охарактеризират като „първият военен филм, илюстриращ геройството на нашите храбреци“, докато финалните го обявяват за „първата българска военна снимка“! Българска ли е била тази кинохроника? Кой е бил нейният оператор, режисьор, продуцент? Може да се допусне, че кинохрониката е дело на щаба на Втора армия, към който е бил зачислен като кинооператор 35-годишният Стефан Петров, домакин на Съединените кинематографически театри във Варна. Родната киноисторическа наука, за съжаление, знае малко за дейността на Стефан Петров като наемател на кино, уредник, администратор и абсолютно нищо относно евентуални негови изяви в областта на филмопроизводството. Най-вероятно по време на войната той е отговарял за организацията на подвижните полеви кинематографи, радвали със своите представления храбрия, ала многострадален български войник…
Ще припомня, че по това време (и то в цял свят) седмото изкуство е забулено в анонимност. Особено хроникално-документалните филми, които все още нямат „автори“. Лентите от този вид, които се заснемат от и прожектират в „Модерен театър“, до този момент биват охарактеризирани само като „собствена снимка“. И толкоз. Те сякаш нямат сценарист, оператор, постановчик. Кинохрониката „Превземането на Куманово“ не е обявена за „собствена“, но след като бива показана в салона на киното, логично е да се предположи, че тъкмо притежателите му ще да са били нейните продуценти (или поне поръчители). Главната фигура сред тях по това време (още от края на 1908) е австро-унгарският поданик Аладар Оттай (Остерайхер) – делегат в управителния съвет на акционерното дружество (от самото му образуване през 1912). Унгарецът от еврейски произход има свое достойно място в историята на българското кино. И като основател на първото стационарно кино у нас, и като продуцент на първия отечествен игрален филм „Българан е галант“ (заснет през лятото или есента на 1914).
Чийто оператор пък е Гаетано Пие де Флорес – „испанец по рождение, но живущ в Будапеща“ (според основоположника на българското кино Васил Гендов, който е и изпълнителят на главната роля в комедията, и предполагаемият ѝ режисьор). Ибериецът по всяка вероятност пристига в София след Балканската война (1912–1913), за да заеме поста прожекционист на кино „Модерен театър“. В ранните години на кинематографа обаче е било практика упражняващите тази длъжност (наричани тогава „оператори“) да изпълняват функциите и на съвременните кинооператори (т.е. да са „снимачи“). При това без особени затруднения, защото повечето от тогавашните филмови апарати са били универсални – и кинокамери, и прожекционни машини, и копирни уреди (позволяващи прехвърлянето на негатива върху позитив). За възможността тъкмо Гаетано да е заснел „Превземането на Куманово“ свидетелства (макар и индиректно) още през 1944 г. сп. „Филм“, което през лятото на същата година публикува мемоарите на д-р Панайот Хитров, онасловени „Първото кино-представление в България“. Желаейки да запознаят своите читатели с личността на д-р Хитров, редакторите на изданието поместват кратки биографични данни за него: „Авторът на тия бележки е основател и редактор на първото българско филмово списание „Киносвят“ (1919–1920 г.). През световната война, сам участник в нея, той, заедно с испанеца Гаетано Пие де Форес [алтернативен вариант на името], направят едни от най-сполучливите снимки от освободените Моравско и Македония“. Най-вероятно със споменатия (отново от Гендов) апарат – „система „Пате“, купен от Аладар на старо от Будапеща“ и „внесен в България още в 1908 г.“. Лабораторната обработка на заснетия филмов материал пък се е извършвала в едно от таванските помещения на „Модерен театър“ – „по най-примитивния ръчен начин, с дървени корита и въртящ се дървен барабан“. Свидетелстващият за това кинорежисьор Христо Мутафов уверява също, че след като напуска България, Гаетано заминава „за родната си Испания и по-точно в град Барцелона“ – през 1916 или 1917 г. Което прави испанецът потенциален кандидат за авторството и на другите хроникално-документални филми, заснети на фронта през този период.
Хипотезата се подхранва и от известието, появило се в началото на декември 1915 г. поне в два вестника – „Дневник“ и „Пряпорец“. Озаглавено „МНОГО ВАЖНО!“, то гласи: „За да даде възможност на почитаемата публика да има най-документарни [„и патриотични“ – допълва „Пряпорец“] изгледи из настоящата война, „МОДЕРЕН ТЕАТЪР“ – София е изпратил специалисти-оператори, които по разните фронтове да снимат всичко, което представлява особен интерес и има важност за българина. Тези оператори правят много ценни снимки и много наскоро почитаемата публика ще има случай да види превъзходни, много сполучливи и ясни картини из настоящата сръбско-българска война“.
Първият български кинопреглед
Така и става. Асът в областта на кинопроката у нас, разтворил врати през декември 1908 г. и превърнал се с течение на времето в стабилен филмопроизводствен център, не разочарова своите зрители. Още в първите дни на 1916 г. „Модерен театър“ им предлага „Български военен журнал № 1“. Посредством съобщение, отпечатано едновременно в „Утро“ („информационен широко разпространен всекидневник“), „Дневник“ и „Пряпорец“, което описва (накратко) записаното (с помощта на светлината) върху лентата: „Модерен театър. – Почитаемата публика отдавна очаква с голям интерес обявените вече много ценни снимки от бойното поле. Модерен театър разполага вече с тези снимки и от днес всеки българин ще има голямото удоволствие да види най-важните български военни журнали. Днес се играе първият журнал, съдържащ: Н. В. царят в Ниш като машинист в първия трен София–Ниш, разрушени мостове, сръбски пленници, Ниш и укрепленията му, пленени оръдия от голям калибър, освободени от българите австро-унгарски пленници, картечници в поход и пр.“.
Направен е първият (макар и плах) опит за въвеждането на регулярен кинопреглед у нас! Оказал се успешен – поне според свидетелствата на „Пряпорец“, който уверява, че „журналът“ се „дава“, „представя“ и „играе“ върху екрана на „Модерен театър“ до 10 януари включително (когато бива прожектиран „за последен път“).
След няколко дни „Заря“, „Утро“ и „Пряпорец“ възвестяват появата на „втория български военен журнал“. Той (според „Заря“, 16.І.1916) включва следните обекти: „военен транспорт на пиротската гара, върхът Плоча, Ниш, генерал Христов с щаба си, нишката крепост, Св. Илия, Св. Никола, пленени оръдия, старовремски топове, забележителностите на Ниш, Ястребац – последната опора на крал Петър, разрушен грамаден мост над река Морава и пр.“. Според „Утро“ генералът е Германов, „Св. Илия“ – „нишката крепост“, а „последната опора на крал Петър“ – „Ястребац“. „Пряпорец“ е най-лаконичен: „Пирот, Ниш, забележителности, пленените Св. Илия и Св. Никола, върхът Плоча, Ястребац и пр.“. Последното издание свидетелства, че „Български военен журнал № 2“ представя „интересни снимки от българския боен театър“, а и че се е задържал в „Модерен театър“ до 18 януари (включително).
Ниш се превръща във военновременна сръбска столица, след като на 24.Х.1914 г. австро-унгарските войски влизат в Белград. В града покрай Нишава се премества както крал Петър I Караджорджевич (с целия си двор), така и правителството на Никола Пашич. Но и там те не се заседяват дълго – командваната от генерал-лейтенант Климент Бояджиев (1861–1933) Първа българска армия превзема упоменатата Нишка крепост на 23 октомври 1915. Ожесточената атака е част от Моравската стратегическа операция на групата армии „Макензен“ (включваща германски, австро-унгарски и български части), наречена на пруския генерал-фелдмаршал Август фон Макензен (1849–1945) – тогавашния общ главнокомандващ на съюзническите войски на Балканите. Макар че голяма част от отбраняващите рубежа успяват да избягат в нощта преди щурма, в плен попадат 20 000 сръбски войници и офицери, бойна техника („оръдия от голям калибър“), складове с храни и муниции.
Описанието на втория брой от журнала включва (освен Ниш и една от неговите църкви – „Св. Никола“) още топонимите връх Плоча (1329 м) – издигащ се над трънското село Горочевци, чиято пък забележителност е големият възрожденски храм „Св. Илия“, Пирот (гарата), планината Ястребац и река Морава, което означава, че операторът, заснел тези кадри, е следвал стриктно пътя на българската войска през Поморавието – чак до Косово, където (в Призрен, овладян на 16 ноември) отстъпващият панически крал Петър зарязва дори каляската си (трофеят бива увековечен на фотография, мултиплицирана впоследствие върху пощенска картичка). Зад посочения в рекламния текст „генерал Христов“ най-вероятно наднича личността на „железния“ пехотинеца Павел Петров Христов (1859–1921), изпълняващ по това време длъжността „губернатор на Морава“.
На 17.ХІ.1915 Ниш бива определен за център на Моравската военно-инспекционна област, формирана (ведно с Македонската) съгласно заповед по Действащата армия, за чийто началник е назначен ген. Васил Кутинчев (1859–1941), който до края на годината въвежда там българските закони. След два дни („в четвъртък“) на мястото пристига цар Фердинанд І (1861–1948) – тъй като е „пътувал инкогнито“, „официално посрещане не е имало“. Той разглежда града и се завръща в София. Най-вероятно тогава (на 19 ноември) е бил заснет епизодът от „Български военен журнал № 1“, показващ „Н. В. царят в Ниш като машинист в първия трен София–Ниш“. Което пък означава, че заснелият епизода е придружавал владетеля (още от София), а не го е очаквал в Ниш – защото визитата е била „инкогнито“, необявена предварително, неочаквана (поне за простосмъртните)…
Съобщенията в печата, за съжаление, не посочват имената на операторите, заснели двата кинопрегледа. В тях дори не бива посочена ролята на „Модерен театър“ в „производствения процес“. Рекламите споменават само, че софийското кино „разполага вече“ с направените (в края на октомври и през ноември) „много ценни снимки от бойното поле“, включени в „най-важните български военни журнали“ (показани чак след два месеца). Това е изненадващо, като се знае, че потенциалният им продуцент (управителният съвет на акционерното дружество „Модерен театър“) не пропуска възможността да подчертае участието си в осъществените до този момент хроники, използвайки клишетата „собствени изгледи“ или „собствени снимки“. В този ред на мисли не е изключено „военните“ кинопрегледи да са дело на някой от тримата български военни кинооператори, чиито имена вече бяха посочени.
„Кинематографически снимки от фронта“ от д-р Парлапанов?
На 31.ХІІ.1915 секция „Военно-Полицейска“ на отдел „Полска Канцелария“ при Щаба на действащата армия издава в град Кюстендил открит лист (№ 1367), подписан от подпоручик Огнянов – „Помощник Началник на В. Полицейската Секция“, разрешаващ на д-р Иван Парлапанов „да прави кинематографически и фотографически снимки от фронта на всички действующи части“, а и умоляващ „властите да му указват съдействие при нужда“. Д-р Парлапанов (1874–1958) е наш сънародник, прекарал по-голямата част от живота си в Германия. Там (в Лайпциг) през 1902 г. той става доктор по педагогика, там основава „Дружество Д-р Иван Парлапанов & сие“ – „най-старата българска търговска къща, занимаваща се специално с търговия и фабрикация на всеки род учебни пособия, карти, картини и модели за всички отрасли на обучението“. За съжаление, днес не знаем нищо за резултатите от кинематографическите изяви на доктора по време на ПСВ.
Срещата в Ниш между Н. В. Царя и Н. И. В. Кайзера – събитието
Превземането на Ниш е не само бляскава военна победа. Тя е и стратегическа – успешен завършек на Моравската операция, но и началото на Косовската. Затова и освобождаването на града (митрополитски център на Българската екзархия до 1878 г.) оказва силно психологическо въздействие и върху бойния дух на войската, и върху самочувствието на нацията. Ето защо мястото съвсем неслучайно бива избрано за арена на пропагандна акция, целяща да покаже на света единството и мощта на Централните сили. Ето защо най-високопоставените представители на две от тях (Германия и България) си дават среща тъкмо там.
На 5 януари 1916 г. в Ниш пристигат кайзер Вилхелм ІІ, херцог Йохан Албрехт фон Мекленбург-Шверин (роднина по майчина линия на българската царица Елеонора) и ген. Макензен. Цар Фердинанд бива придружаван от: синовете си – князете Борис (бъдещия цар Борис ІІІ) и Кирил, ген. Никола Жеков (1864–1949) – главнокомандващия Действащата армия, нейния началник-щаб ген. Константин Жостов (1867–1916), ген. Климент Бояджиев, ген. Георги Тодоров, дворцовата свита, висши офицери, високопоставени цивилни лица… Поднасят се приветствени слова, държат се пламенни речи, прави се преглед на войските, провежда се „грандиозен“ строеви парад (сред представителните български части е и Лейбгвардейският конен полк), приет лично от Вилхелм ІІ с поздрава „Здравейте юнаци!“ (произнесен на български език)…
Кулминацията на тържеството е церемонията, с която кайзерът произвежда цар Фердинанд в чин фелдмаршал от германската армия. Самият император връчва специално изработения маршалски жезъл на българския монарх, който го поема с думите: „Най-сетне мога да ви нарека колега!“. Разказаното може да звучи театрално, но не е. Жезълът не е орден „Стара планина“. Не се връчва от кого да е на кого да е. През цялото съществуване на Райха носители на този чин и неговия символ са едва четиридесетима души – все световноизвестни военачалници (Макензен) и монарси (Вилхелм ІІ, Джордж V, Франц Йосиф І, Мехмед V). Жезълът е свидетелство за оказана висока персонална чест, но и доказателство, че Германия признава България за равноправен съюзник. А и за приятел! „Никой владетел на велика сила – пише по този повод берлинският в. „Фосише цайтунг“ („Vossische Zeitung“) – не е посещавал България, откакто тя е възстановена от 40 години насам. Сега кайзер Вилхелм отиде там, за да стисне ръката на победителя… Без пример в историята е това, което България създаде в новата си 40-годишна история… Кайзер Вилхелм отдаде на българския цар, на неговата армия и на неговия народ честта, която им се дължи“.
След абдикацията на Фердинанд през октомври 1918 г. историческата вещ (позлатена, но иначе изработена от сребро) митарства повече от 80 години по света, за да се завърне най-накрая у нас – постоянно съхранявана в двореца „Врана“ (през ноември 2005 г. тя бе експонирана временно в Националния исторически музей).
Много хубаво – не е на хубаво, казва народът. Идентична се оказва ситуацията и през януари 1916 г. Месецът все още не е изтекъл, когато между България и Австро-Унгария възниква „дипломатическа криза“. Причината – коя от двете държави трябва да се разпорежда в Косово и Албания? За да се изяснят нещата, Фердинанд се отправя с влак към Берлин, придружен от министър-председателя д-р Васил Радославов (1854–1929), главнокомандващия ген. Жеков, маршала на двора ген. Сава Савов (1865–1945), адютанта си полк. Стоянов, легационния секретар Павел Груев… На 27 януари (сряда) свитата бива посрещната от кайзер Вилхелм ІІ и сина му принц Август Вилхелм. Германският император носи униформа на български генерал, а българският самодържец на германски фелдмаршал (обичайна процедура при такива официални случаи, но пък и израз на взаимно уважение).
1916: Български военни журнали във Виена
На 30 януари царят е вече във Виена, като пристигането му там съвпада с известието за завземането от нашите войски на Елбасан – албански град, овладян на 29-и от ХХІІІ Шипченски полк, който излиза на Адриатическо море. Фердинанд посещава Главната квартира на Централните сили, където бива приет от началника на генералния щаб – австро-унгарския генерал Франц Конрад фон Хьоцендорф. След обяд царят, придружен от ерцхерцог Фридрих Австрийски (престолонаследника на австрийския император Франц Йосиф), „присъствува на кинематографическо представление на военни филми. Поздравен с българския национален химн, той проследи с голям интерес картините, показващи австро-унгарската флота и австро-унгарските войски във високите Алпи, както и много интересни епизоди от Балканската война. Показани бяха и други картини, между които първият влак Ниш-София, управляван от царя, срещата в Ниш между император Вилхелм и царя на българите и победоносното настъпление на българската армия под предводителството на генерал Тодоров. Последните филми дадоха повод на публиката да акламира продължително съюзния владетел. Накрая на кинематографичното представление царят благодари с горещи думи на организаторите“.
Тази информация, изтекла на 30.І.1916 г. от Цензурната секция при Главната квартира, бива потвърдена и от българската преса. „Виена, 1 февруари (Кореспонденц-Бюро) – известява „Нов век“ в съобщение, озаглавено „Царът предмет на овации“. – Снощи през време на даденото кинематографическо представление, Царът на Българите бе предмет на спонтанни овации. В залата присътствуваха ерц-херцогините Изабела и Мария и пармската херцогиня Алиса, германският посланик, българският пълномощен министър г. Тошев с съпругата си, българският генерален консул и други видни лица. Когато се представи филмата представляваща свиждането в Ниш, публиката викаше силно ура, а музиката изсвири германския и българския химни, които присътствующите изслушаха прави“.
Двете донесения, допълващи се взаимно, са повече от любопитни. Според тях във Виена по това време притежават и прожектират пред гостуващия български самодържец кинематографически картини, „между които първият влак Ниш-София, управляван от царя“ (част от „Български военен журнал № 1“), „победоносното настъпление на българската армия под предводителството на генерал Тодоров“ („Превземането на Куманово“) и „срещата в Ниш между император Вилхелм и царя на българите“ („свиждането в Ниш“). Та това е цялото целулоидно производство, осъществено по нашите земи от включването ни в бойните действия на 1.Х.1915! Удивително е и друго – във Виена притежават и прожектират кинохроника (самостоятелен филм), който тепърва предстои да бъде показан в София!
„Срещата в Ниш между Н. В. Царя и Н. И. В. Кайзера“ – филмът
Чак на 21 февруари „Пряпорец“ известява за първи път своите читатели, че в кино „Модерен театър“ ще се представи „Срещата в Ниш“ между Н. В. Царя и Н. В. Кайзера“. „Последната картина – призовава всекидневникът – заслужава да се види от всеки българин“. „Дневник“ потвърждава новината, коригирайки титлата на императора – „Н. И. В.“, а и допълвайки, че става дума за „български военен журнал“. На 24-ти същото издание информира, че на същото място ще се покаже „комбиниран първостепенен военен изглед от остров Корфу и срещата в Ниш между Царя и Кайзера“.
Макар че Нишката хроника бива показана в салона на „Модерен театър“, ръководството на киното не афишира своето участие в нейната направа. В рекламите липсват характерните при подобни случаи слогани: „собствени снимки“ или „собствени изгледи“. Навярно и затова тя с лекота бива „комбинирана“ с очевидно чуждестранната картина, показваща Корфу. Акт, който същевременно подсказва, че метражът на заснетото край Нишава не е бил много голям. Което пък позволява да се направи заключението, че в макар и многобройната свита на Фердинанд най-вероятно е липсвал кинооператор. Докато кайзерът ще да е водил поне един такъв със себе си.
Много е възможно някои от епизодите на Нишката хроника, а и тези, изграждащи останалите „български“ военни журнали, да са дело на чужденци. Предположението бива подкрепено както от кадрите, показващи „освободени от българите австро-унгарски пленници“, така и от уверението на един от пионерите на родното кино Васил Бакърджиев, че в началото на войната „по екраните се появиха кинохроники, снети от немски военни оператори. В тях се показваше преминаването на българските войски през Сърбия, посрещането на кайзера в Ниш, преглед на войсковите части в присъствието на Фердинанд, раздаване храна от походните кухни“. Според покойната Боса Слиепчевич („гранддамата на сръбската филмова историография“) „Срещата в Ниш между Н. В. Царя и Н. И. В. Кайзера“ е прожектиран в Подгорица (столицата на Черна гора) по време на „австрийската окупация“. Нейният колега и сънародник проф. Деян Косанович (един от най-големите познавачи на историята на балканското кино) пък предполага, че репортажът „Срещата на владетелите в Ниш“ е дело на „Австро-унгарската филмова секция“, основавайки се на „податки“ от виенското списание „Кинематографически преглед“ („Kinematographische Rundschau“).
Американски „камерамени“ по българския фронт
Присъствието на германски, австрийски и български кинооператори по това време из тази част на фронта е нормално, но пък сведенията за пребиваването там на техни американски колеги са не само любопитни, но звучат дори сензационно. За този факт, останал досега извън обсега на родната киноисториография, свидетелстват няколко периодични издания. Едно от тях е излизалото в Чикаго двуседмично филмово списание „Motography“ (1909–1918), което на 8 април 1916 (26 март в България) публикува статията „Motography на война“, чието подзаглавие е „Американски кинооператор, заснел военни филми с Българската армия, има вълнуващи преживявания, но държи в ръце списание Motography“.
Оказва се, че този военен кореспондент е „Албърт Доусън, родом от Стамфорд, Кънектикът, представляващ American Correspondent Film Company“. „Motography“ цитира и няколко реда от „Continental Times“ (1914–1919) – прогермански пропаганден вестник, издаван през ПСВ на английски език в Берлин, предназначен за англоговорящите военнопленници. Негов аналог, но в целулоидния бранш, е American Correspondent Film Company – организация, създадена по същото време от немската „агитационна машина“ с цел да повлияе върху американското общество, поднасяйки му информация, съответстваща на германските интереси. По това време (1915–1916) отношенията между Щатите и Германия са добри – САЩ се включват във войната на 6 април 1917.
„Г-н Доусън се появи в Берлин – пише на 16/3 февруари „Continental Times“, – току-що завърнал се от изтощително пътуване през Балканите, където е видял австрийски войници, пленени от сърбите, принудени да живеят два месеца с по четири хляба, с напълно измръзнали пръсти на краката поради суровата зима в планините. Докато е пътувал с българската армия, г-н Доусън е носел за своя собствена защита български селски костюм от овча кожа“.
Американецът Албърт Нокс Доусън (Albert Knox Dawson) е роден на 20 септември 1885 г. във Винсънс, щата Индиана. Увлечението му по фотографията го отвежда до професиите на фотожурналист и кинооператор. В споменатия град Стамфорд, щата Кънектикът, той базира през 1912 г. своята фотографска фирма „Brown & Dawson“. По време на ПСВ Албърт Доусън (1885–1967) е филмов кореспондент в Европа, където от ноември 1914 започва да отразява действията на германската армия. Документирайки живота на Източния фронт, той се утвърждава като „фронтмена“ на American Correspondent Film, която превръща заснетите от него кинокадри в документални филми. По време на митарствата си из фронтовете Доусън бива прикрепян и към австро-унгарската, и към българската армия, за да си извоюва името на „един от най-активните американски кинооператори по време на ПСВ“.
„Continental Times“ дава и някои оскъдни сведения, отнасящи се до пребиваването на Албърт Доусън на Балканите. „Стигнах до Белград, само два дни след като австрийците окупираха града“ – уверява самият той. След като престоява осем дни в сръбската столица, превзета на 9 октомври/26 септември 1915 г., кинооператорът се връща във Виена, откъдето тръгва за София по „единствения отворен път тогава“ – през Румъния. „Българите бяха изключително мили с мен – признава Доусън, – изведоха цял полк на учение, за да запознаят нас, американците, какви хора са те. След това ме препратиха към Кюстендил, откъдето се отправих към Призрен. Така започна моето пътуване през Сърбия. Ходех пеш, а за багажа и кинематографския си апарат имах каруца, която се друскаше по вечно криволичещите пътища“.
„Вървях по следите на българската армия и видях всички позиции, от които тя бе прогонила сърбите – с щурм и без артилерия“ – споделя Албърт Доусън, който скоро се озовава в Скопие, сетне в Призрен, откъдето сръбският крал Петър и остатъците от неговата армия (около 150 000 души) отстъпват към Албания… Толкова бързо сторват това, че зарязват „старомодната кралска карета“ – „странен и разнебитен образец на кочияшкото изкуство от отминали времена“. Лишенията, съпътствали Доусън при пътуването, биват компенсирани от факта, че през това време той успява да се „сдобие“ с „няколко отлични филма“ (excellent films), за които по-късно научава, „че са били гледани и високо оценени от цар Фердинанд“.
Повече подробности относно пребиваването и кинематографичната дейност на Албърт Доусън у нас предлага нюйоркският в. „The Evening Post“, отпечатал на 4 януари и 1 февруари 1916 две дописки на своя „специален кореспондент“ Хорас Грийн, който уверява, че на път за България, където бива изпроводен да вземе интервю от цар Фердинанд, се натъква в Букурещ на Албърт Доусън – „фотографа от Индиана“.
Двамата продължават пътя си заедно и на 21/8 ноември 1915 пристигат в София, където Хорас Грийн се свързва с „полковник Хербст от Военното министерство“, от когото очаква да му уреди интервю с българския цар. „Доусън, който току-що беше получил разрешително за фотограф от полицията – пише журналистът, – си помисли, че един „филм“ [„movie“], показващ царя и царицата в техния дом, би бил желан изглед“. Пришпорвани от своя професионализъм, в навечерието на Деня на благодарността (28/15 ноември) Хорас Грийн и Албърт Доусън се отправят с шейна по заснежените софийски улици към Двореца, където се срещат със Страшимир Добрович. След като двамата му обясняват подробно мисията си, „началникът на кабинета на Негово Величество“ изчезва за петнадесет минути, за да се завърне отново с отговора, „че въпросът не може да бъде решен веднага“.
Така се „разсъхват“ и замисленото интервю с царя, и „дворцовата хроника“. Но пък „пуснатият“ по следите на американците детектив Жак Гастер (Jacque Gaster), представящ се за австрийски офицер, им показва помещенията на гвардейците, въвежда ги в „най-голямата болница на столицата, където измършавели войници лежаха в дълги редици от легла и където лекарят, който отговаряше за операцията, предложи (офертата не беше приета) да ампутира замръзналия крак на един сержант в полза на киноапарата на Доусън“. Два дни по-късно идва отговорът от Добрович – „поради планираното отсъствие на едного от Техни Величества“, „царят и царицата на България, за съжаление, няма да бъдат в състояние да изпълнят съответното желание“. По същото време двамата узнават, че цар Фердинанд е отпътувал за фронта…
Тъкмо когато янките изпадат в дълбоко отчаяние, загубили всяка надежда за интервю или снимки, Хорас Грийн получава съобщение от полковник Хербст, че „премиерът Радославов“ ще го приеме на следващия ден. „Ексклузивното интервю“ с министър-председателя на България бива публикувано в „The Evening Post“ на 4 януари 1916/22 декември 1915. Часове след като то бива взето, журналистът се отправя към „неутрална Швейцария“, а кинооператорът към Константинопол…
Софийските вестници от този период не отбелязват присъствието на Хорас Грийн и Албърт Доусън у нас, но допълват написаното и в „Continental Times“, и в „The Evening Post“ – разказа за „австрийските войници, пленени от сърбите“; сведенията за студа и снега в края на 1915 г.; проследяват дейността на Йосиф Хербст – журналист и общественик, завършил Военното училище, служил в I пехотен софийски полк и Министерството на войната, първи директор на новосъздадената през 1898 г. БТА, директор на печата – от декември 1913 до 1918… Столичният печат свидетелства и за Фердинандовото отпътуване „за фронта“, оказало се посещението му в Ниш на 19 ноември, когато бива заснет епизодът от „Български военен журнал № 1“, показващ „Н. В. царят в Ниш като машинист в първия трен София–Ниш“. За събитието постфактум известява в. „Мир“ на 21.XI.1915.
Сп. „Motography“ посочва името и на друг американски кинематографист, посетил отечеството ни – на 1 януари 1916 г., когато върху страниците на списанието се появява статията „Фокс прави военен филм за A. C. F.“. Роден на 29.IX.1887 в Манхатън (Ню Йорк), Едуард Лайъл Фокс (Edward Lyell Fox) е „специален кореспондент на кайзеровите армии“ по време на ПСВ. Тъкмо тази служба му позволява да стане първият американски журналист, проследил германското настъпление през Полша, отразил превземането на Варшава, направил множество фотографии… Узнал за предстоящото влизане на България във войната, „известният военен кореспондент“ се отправя незабавно към София, където получава (с помощта на германския пълномощен министър (посланик) в София д-р Георг фон Михаелес) разрешение от властите да придружи българско-германските сили по време на похода им през Балканите. „Сдобил се с военен пропуск и придружен от оператора Джак Еверец, и негоден за военна служба българин, който изпълнява функциите едновременно на готвач, камериер и преводач, Фокс тръгва за фронта, като превозва снимачното оборудване и провизиите си със стара волска каруца“.
Под ръководството (режисурата) на Едуард Фокс, който има известен опит в киното – сценарист е поне на три от документалните филми на A. C. F., кинооператорът Джак Еверец успява да направи „снимки, изобразяващи германската страна на операциите“ и по-специално да заснеме „някои впечатляващи кинокадри във връзка с падането на Пирот и Ниш“. По-късно двамата се разделят – Еверец продължава да снима в Сърбия, а Фокс отива във Виена, където урежда прожекции, на които показва „падането на Белград“. „Сръбските филми – завършва текстът в „Motography“ – се очакват в Америка до няколко седмици, като забавянето им се дължи на българската цензура, забраняваща демонстрирането на актуални бойни филми, докато не изтече достатъчно време, през което тяхната военна стойност да стане незначителна. Фронтовите негативи са на път“. Същата цензура обаче разрешава прожектирането на изгледите „Превзимането на Белград“ и „Превзимането на Пшемисл [Пшемишъл]“ – в софийския „Модерен театър“, съответно на 5 и 17 ноември 1915…
Сериалът „Сръбско-българската война“
На 10 и 11 март 1916 г. поне три вестника („Пряпорец“, „Народни права“ и „Дневник“) отново известяват нещо „Много важно“: „Преди няколко време Модерният театър обяви, че наскоро ще представи извънредно много ценни изгледи от българското бойно поле, снети от специалисти оператори. Театърът е вече в притежание на тези военни изгледи и тези дни ще даде най-бляскавата картина на българската военна слава. Обръщаме внимание на публиката да следи осторожно представянето на тези картини, защото те имат грамадно историческо значение и втори подобен случай за изпитване национална гордост, надали ще се представи друг път“. Оказва се, че и „Модерен театър“, и „Пряпорец“, и „Дневник“ не забравят обещанието, дадено на 3.ХІІ.1915 (също озаглавено „МНОГО ВАЖНО!“). Но тогава в него ясно се казва, че не друг, а именно „МОДЕРЕН ТЕАТЪР“ – София“ е „изпратил специалисти-оператори, които по разните фронтове да снимат всичко, което представлява особен интерес и има важност за българина“. Докато след 3 месеца се оказва, че предстоящите да се представят „наскоро… извънредно много ценни изгледи от българското бойно поле“ са „снети от специалисти оператори“, без да бъде уточнено чии са били тези „специалисти“ – на столичното кино или на друга някоя фирма производител (чуждестранна по всяка вероятност)?
Още на следващия ден в софийската преса започват да се появяват малки рекламни каренца с лаконичен текст: „Модерен театър. Наскоро! Сръбско-българската война“ и „Модерен театър. От днес СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА. І серия, 6 ч.“. Съпроводени от материала „Сензация на деня!“, също мултиплициран в няколко столични вестника: „Начиная от днес [14 март, понеделник] в „Модерен театър“ почва да се играе очакваната с извънреден интерес картина Сръбско-българската война, грандиозен филм с голямо историческо значение и важност за всеки българин. Картината е в 6 действия и за нейното съдържание публиката може да проследи афишите на театра, защото тук е невъзможно да се даде задоволително описание на прелестите и извънредно ценните сцени, които този филм съдържа. Оставаме самó обществото да се увери, доколко тези военни изгледи и сцени: сражения, амбюланси, разрушения, поражения на сърбите и пр., заслужават специално внимание на всеки българин. Надлежно попълнен, оркестърът ще свири изключително български народни маршове и песни“.
„Модерен театър не е в състояние да побере публиката – продължава вестникарската атака и на другия ден в реклама, озаглавена „Сръбско-българската война“, – която с извънреден интерес се трупа при касите на театра, за да види онзи филм, чието историческо значение е с грамадна важност за всеки българин. Дадени са военни сцени и изгледи, рисуващи доколко голямо е поражението на сърбите и доколко непобедим е българинът в своя величав полет. Човек изпитва истинска национална гордост, като гледа този единствен по рода си филм“.
„Представянето на „Сръбско-българската война“, І серия, 6 части, продължава и днес – обявяват на третия ден и „Утро“, и „Дневник“, и „Пряпорец“. – Невиждан е успехът на този филм, който напълно оправдава очакванията на любопитната публика. До днес не е виждана военна картина с такава документарна стойност, тъй подбрани моменти от величавата епопея на българския народ и тъй ярко дадена представа на безграничното сръбско поражение. Обществото следи с напрегнатост представянето на реалната драма и всеки с нетърпение очаква да види и ІІ-та серия“.
Най-сетне печатът „изплюва камъчето“, обявявайки съдържанието: „Днес [18 март] за четвърти ден се играе картината Сръбско-българската война, І серия, 6 части. Този филм съдържа: Пограничният град Гюешево, границата, превзимането на Куманово, посрещането, сраженията за превзимането на Скопие, тържественото посрещане на победителите в Скопие, изгледи от града, сръбски зверства, Гиляни [Гниляне в Косово], сраженията при Гиляни и на Косово поле, Призрен, великолепни изгледи, по стъпките на бягащите сърби към Кула-Люм [и Призрен, и Люм-Куле днес са в Косово], река Бели-Дрин, пълна картина на сръбското поражение и пр.“.
На „Утро“ се пада честта да „изсвири“ финалните акорди, да закрие рекламната кампания, да маркира последния (петия) ден на прожекциите, а и да обобщи „крайните резултати“: „Днес за последен път се играе първата серия от филмът „Сръбско-Българската война“ – уверява на 19 март вестникът, – играна с голям успех на всички представления. Картината заслужава вниманието на всеки българин и отлично е общото впечатление на обществото от нея. Тя съдържа сцени, каквито никога не биха могли да бъдат видени от нашата публика. І-та серия е в 6 действия“.
След десетина дни някои от софийските вестници огласяват и появата на продължението на кинохрониката, посочвайки, разбира се, мястото на показите – кино „Модерен театър“: „От днес [28 март, понеделник] почва да се играе втората серия от Сръбско-българската война по фронта на англо-френците. Тази картина съдържа много ценни изгледи от южния български фронт и представлява много голям интерес за българското общество. Дадени са, между друго, изгледи от много градове на Македония: Велес, Прилеп, Битоля, Ресен, Преспанското езеро, Демир-Капия, Гевгели и др. Дадени са някои от сраженията с англо-френците“. „Дневник“ допълва анотацията: „Втора серия съдържа извънредно интересни изгледи от всички градове на Македония, където са ставали боеве, след това всички последни крупни срещи и посещения на факторите на Централния съюз. Срещата в Ниш [5.І.1916]. Макензен в София [16.ХІІ.1915]. Н. В. Царя в Австрия [почти целия февруари 1916, отскачайки междувременно до Кобург и Будапеща] и Германия [27.І.1916] и други сцени“. „Най-интересната картина за българина се дава и днес – уверяват на другия ден същите издания. – Тя е една бляскава серия от изгледи, каквито само веднаж може да се видят на сцената. Най-ценните снимки от настоящата война се съдържат в тази серия, която дава една картина от Македония и нейните градове“. В четвъртък и петък, когато в Царство България е трябвало да бъде 1 април, но поради смяната на Юлианския календар с Григорианския е вече 14 април, „Пряпорец“ и „Дневник“ за пореден път подканят „всички българи“ да „видят това рядко творение на българския войник, да видят освободена Македония, нейния народ, храбростта на българските герои, най-предните позиции, занимателни военни сцени и пр. Също и всички важни дипломатически срещи“.
Макар че в „Сръбско-българската война“ най-вероятно са били включени епизоди, заснети от чуждестранни кинооператори, той е филм на софийския „Модерен театър“. Очевидно монтажен, обединил в едно цяло отделни кинокадри, реализирани на различни места – любопитна подробност например е фактът, че цар Фердинанд е бил увековечен върху филмова лента по време на посещенията си и в Германия, и в Австрия (най-вероятно от тамошни снимачи). Но тези кадри (въпреки своя произход) са „вече в притежание“ на киното. Възможно е част от тях да са били осъществени от споменатите „специалисти-оператори“, нарочно изпратени от управата на „Модерен театър“ по „разните фронтове“. Един от тях е „македонският“, „южния български фронт“ или „фронта на англо-френците“, по чиято линия ще да са били филмирани онези „извънредно интересни изгледи от всички градове на Македония, където са ставали боеве“, даващи „една картина от Македония и нейните градове“. Някои от посочените селища – Куманово, Скопие, Битоля, Велес и Призрен – биват посетени от Фердинанд и престолонаследника княз Борис Търновски (1894–1943) в периода 1–6.ХІІ.1915. Едва ли е случайно, че тъкмо в този отрязък от време „Модерен театър“ известява в материала „МНОГО ВАЖНО!“, че изпраща своите „специалисти-оператори… по разните фронтове да снимат всичко, което представлява особен интерес и има важност за българина“. А какво по-важно „за българина“ тогава има от обхода на двамата най-високопоставени членове на царското семейство из „новоосвободените земи“? Тъй че е много вероятно баща и син Саксгобургготски да са били придружавани от оператор на „Модерен театър“, който ще да е регистрирал както „тържественото посрещане на победителите в Скопие“, така и царската визита в останалите четири града. Още повече че пътуването е станало без много шум – известието за него се появява в софийската преса чак на 12 декември (постфактум). Обстоятелство, което изключва (донякъде) възможността заснемането да е било дело на чужденец…
Другият фронт е „косовският“, предоставил изгледите от Гниляне, Призрен, Люм-Куле, Косово поле и река Бели Дрин. Още на 28 октомври престолонаследникът обхожда и артилерийските, и пехотните „позиции на първата боева линия пред Гиляне, дето остана продължително време“. „Безстрашният и храбър бъдащ вожд на целокупна България“ бива „придружен от началника на дивизията“. Но едва ли тогава е привлякъл интереса на кинокамерата върху себе си. Затова пък на 2 декември тандемът „баща и син“ е в Призрен, откъдето царят изпраща „височайша телеграма“ до премиера д-р Радославов. Поредно събитие, което със сигурност „представлява особен интерес“ за нацията (а в частност – за аудиторията на „Модерен театър“).
Войната в „Одеон“
„Одеон“, второто голямо софийско кино, открито две години след „Модерен театър“, показва мигове от конфликта още в началото на 1915 г., когато „Дневник“ обявява, че там могат да се видят резултатите от съприкосновението между „Войната и кинематографа“. Посредством „една серия от истински и твърде интересни военни журнали“. „Първият номер“ от тях „театъра ще започне да представя от днес“.
„В Одеон днес Войната за Македония“ – огласява на 15.ІІІ.1916 малко рекламно каре в „Утро“, допиращо се до това за „Сръбско-българската война“. Същият брой на изданието скъпернически отпуска информационното „кранче“: „Последни военни снимки из войната за Македония, съдържащи Скопие, Велес, похода на съюзниците в Сърбия, Българската артилерия и обоз, битови сцени и пр.“. Абсолютно същото прави и „Дневник“. „Виждат се: Скопие, Велес, Вардар, артилерията и обозите“ – допълват на другия ден и двата вестника. Оказва се, че съперниците от кино „Одеон“ започват (от 15 март) да прожектират (рамо до рамо със „Сръбско-българската война“) хрониката „Войната за Македония“. Войната си е война, конкуренцията – конкуренция. В случая най-вероятно също става дума за сборен филм, съдържащ кадри, заснети още в първите месеци на българското участие във войната. Но едва ли от „одеонски“ кинооператори, а по-скоро от чужденци – за това най-вече говори (и то красноречиво) скромността на рекламната кампания, изчерпваща се само с няколко лаконични текста.
Но очевидно и те са били достатъчни за киноисторика Александър Александров, който посочва „Одеон“ за продуцент на творбата. „Вероятно пак по конкурентни съображения – пише той – „Одеон“ се опитва да подражава на „Модерен театър“ и в производството на филми. В тази област обаче той далеч изостава от своя противник… [като] се задоволява само с няколко военни хроники от типа на „Войната за Македония“, „Десетдневните упорити боеве при Битоля“ и т.н.“.
Една българска епопея от 1916 г.
На 26 май 1916 г. Седма Рилска дивизия овладява Рупелското дефиле на река Струма – след предварително споразумение с гръцкото правителство. По това време ще да е заснета кинохрониката „Рупелското дефиле“, съхранявана в Българската национална филмотека (БНФ) и показваща придвижването с влак на български военни части към Солунския фронт.
„Обявяването на ОБЩО-ЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА в 1915 г. – отбелязва в спомените си Кирил Петров (1890–1979), първият българин, реализирал се професионално изцяло в света на киното, – ме завари като директор-оператор в големия кино-театър „БЪЛГАРИЯ“ в гр. Ксанти. С обявяване на мобилизацията преустанових работата и веднага заминах за София, [където] бях зачислен в Щаба на 11-та Македонска дивизия, като техник-телефонист. Това ми даде възможност през годините 1915/1918 да заснема със собствената си кинокамера много отделни кадри от придвижване на войските, тила, по-важни фронтови събития, а именно: пътуване по дековилната линия през кресненското дефиле, превозване боеприпаси, Крива ливада, Петрич и др.“. Тези няколко реда от ръкописа „Биографични бележки на Кирил Петров Перфанов“ (1969) дават основание да се допусне, че наличната в БНФ хроника „Рупелското дефиле“ (с дължина 205 м) е идентична с осъщественото от Кирил Петров в „Кресненското дефиле“. Първо – защото съдържанието на първата съответства напълно на описанието на онези „много отделни кадри“, завещано ни от оператора. Второ – защото той подчертава, че „някои от тези снимки са все още запазени и се намират в военния или на кинематографията архив“ – безспорен факт дори в наши дни. И трето – защото наименованията на двете клисури лесно могат да бъдат объркани, особено от мемоарист, наближаващ 80-те. Макар че в наши дни Кресненското дефиле е в България, а Рупелското – в Гърция (в северния му край е разположен Промахон, граничният пункт между двете държави).
––––
[1] Датите в статията са посочени според използваните през ХХ век в България календари – Юлианския (т.нар. стар стил), действал до 31.ІІІ.1916 включително, и Григорианския (т.нар. нов стил) – валиден за периода след тази дата. Разликата между тях по това време е 13 дни.
