Разговор с режисьора Иван Пантелеев. Новата му постановка „Капитал(на) грешка“ може да се гледа през ноември – на 17-и, 18-и, 24-и и 26-и, в Народния театър
Скицирате обществото в момента – и в „Капитал(на) грешка“, и в „NeoДачници“. Преди време, когато беше разпространено едно писмо на Грета Тунберг, текстът веднага „влезе“ в „NeoДачници“. Така театърът „отразява“ случващото се.
Аз много ругая превръщането на театъра в музей. Музеят има една функция, а театърът има съвършено друга. В настоящия момент, който е изключително исторически богат, толкова богат, колкото през последните 20 години не е бил, Националният театър не бива да се превръща в сергия за сувенири, които зрителят може да отнесе вкъщи и гордо да показва на гости и роднини. Според мен Националният театър трябва да работи за интеграцията на България на първо място в Европа, а след това и в света, а не да я затваря в пантеона на националната памет. Човек има идентичност и тя е факт, ergo няма нужда да бъде показвана. Но как тази идентичност общува със света – това е интересното за мен. Това море от национални трибагреници – по стълбове, прозорци, дървета, трафопостове, опаковки за кашкавал, кисело мляко и къде ли още не, за мен е очевиден симптом за дълбока криза на националната идентичност. В една епоха на разтваряне на националната държава в една по-голяма, интернационална общност тази криза ще става вероятно все по-шумна, разбирайте все по-болезнена и дълбока. Светът се доминира от големите общности – САЩ, Китай, Русия, Индия, Бразилия… Ако искаме да заемем мястото си на тази карта и то да бъде видимо, тогава няма по-добра алтернатива от обединена Европа. А мястото си там ще намерим само през процеса на интеграция.
Защо „Капитал(на) грешка“ и защо сега?
„Капитал(на) грешка“ е продължение на работата ми отпреди три години. Търсех материал, с който да продължа работата си с трупата на Народния театър. Отправната точка – „Казимир и Каролине“ от Хорват, описва стагнацията (политическа и икономическа) през 20-те години на ХХ век в Европа и ми се стори адекватна към настоящата ситуация. Всеки исторически стрес е бил съпроводен от идеологията на популизма, а дежурният коз на популизма е национализмът. В условия на страх и отчаяние простите решения изглеждат най-примамливи, т.нар. вечни истини, пословици и поговорки. Истината обаче не е константна. Тя е продукт на ситуацията, която я е родила. Универсалната истина е лъжа. Достатъчно е, след като я чуем, да зададем въпроса „Защо?“ и тя веднага ще рухне. В „Капитал(на) грешка“ цялото това тематизиране на заболяванията, които определят характера на епохата, не е реакция на пандемията, върху този материал работих през ноември миналата година. Разбира се, поради работата ми в Китай по това време имах сравнително рано информация, че става дума за нещо по-мащабно от локален грип.
Отлагането на премиерата…
Не мисля, че се отрази зле на представлението. Остана време нещата леко да улегнат, актьорите по време на пандемията преосмислиха много от материалите, които ползват за представлението… В този смисъл не сме жертви на пандемията, в никакъв случай.
Има една рибка в „Капитал(на) грешка“ – златната рибка ли е, или е символ на епохата на рибите, за която говорят изследователите на Хорват („епоха, в която човешката душа става неподвижна като застинала рибешка муцуна“)?
По принцип идеята за човек с рибка не идва от Хорват, в пиесите му няма човек с рибка. Измислих го, защото ми се стори интересно да има човек, който за късмет си носи найлонова торбичка със златна рибка. Това описва по някакъв начин и градуса на отчаяние. Хорват е интересен с това, че скицира, не пише сцените от началото до края, дава фрагменти, позволява и провокира въображението и мисълта ти с леки скици на персонажи и ситуации. В този смисъл всичките му пиеси са ужасно хубави, защото действително са само едно предложение – все едно някой ти прави подарък, който ти обаче можеш да сглобиш, както ти харесва.
А „бягството без движение“? Когато си мислим, че бягаме, а всъщност не се движим, на едно място ли стоим?
По-лошо е, отиваме даже назад. Бягството на място – сцената с четирите жени в кабината за пушене, съм я измислил специално за тези четири актриси. На пръв поглед няма нищо общо с Хорват, това са феномени на времето, които наблюдавам по улиците и в контакта с хората тук. И се опитвам да мисля на глас за това. Това вкопчване в приличието. Да се държим прилично, да се облечем прилично, да изглеждаме добре, да е почистено… За мен е абсолютно вторичен елемент на съзнанието и изобщо не е важно. Това за мен е бягството на място – човек вместо да се занимава със ставащото около него, започва да си чисти градинката пред входа и да реди саксиите… още по-лошо, започва да препрочита националната класика. Това е връщане назад. София е станала по-еснафски град с пешеходна зона, обживяна най-вече от момчешки и момичешки групички, които си подвикват, разминавайки се по променадата. Съгласете се, че това е ужасно провинциално. Градът се е разхубавил, но е започнал да трепери за външния си вид. Като жена, която става сутрин да се гримира, преди да се събуди мъжът ѝ, за да може фасадата да е добре. Порутената фасада предлага уязвимост. Когато човек е уязвим, е много по-близо до себе си.
За да дойде нещо ново, нещо старо трябва да си тръгне…
Това е Хайнер Мюлер. И е в същия порядък на мисли. За да дойде нещо ново, нещо старо трябва да си отиде. Първата проява на надеждата е страхът. Първата проява на новото – ужасът. Необратимото, от което ни е страх. Това са изречения на Хайнер Мюлер, които аз използвам в работата си и в Китай, и в Германия. За мен те нямат давност, не се изтъркват.
Идва ли нещо ново?
Със сигурност. Хората за първи път усетиха болка, и то нетърпима. Това е много интересен феномен – за границата на търпение. Докога човек може да изтърпи една болка? Има период, в който ни боли зъб, но сме готови да живеем с тази болка, без да я показваме. Но идва момент, когато започва много да боли и човек започва да вика. Това е хубаво, това е оздравителен процес. В „NeoДачници“ казах: „Новият човек може да се роди само в условия на абсолютна нетърпимост“. Това има много общо с излизането от зоната на комфорт, за която говорихме одеве.
И болкоуспокояващите вече не помагат?
За духовната мизерия няма болкоуспокояващи. Чалгата беше болкоуспокоително, което дълги години много хора взимаха в overdose. Резултата го виждаме днес – зависимост към този тип болкоуспокояващо, към един изключително елементарен, примитивен поглед върху света…
Цялото интервю с Иван Пантелеев четете в ноемврийския брой на сп. „Култура“.
