0
2868

Вкусът и уханието на думите

„Линия девет, или когато пресъхнаха чешмите“, Теодора Николова, изд. „Жанет 45“, 2021 г.

Книгата е малка, можем да я наречем „бутиково издание“ не само заради оформлението (художник Мила Янева-Табакова), но и заради думите в нея. Заради възможността да я четем за час или два, следобед, най-добре извън дома, или пък да избираме отделни фрагменти, които да изпълнят няколко минути от деня или вечерта ни, а по-късно, след ден, два или седмица, отново да я разгърнем.

Фрагментарна, по-скоро лирическа е прозата на Теодора Николова. Има повтарящи се мотиви (не бих ги нарекла сюжети, но не е и нужно), внимателният читател би могъл да съзре и един своеобразен „метатекст“, създаващ цялост, която бихме могли да наречем сезони на живеене. Или пък малките и по-големи срещи, впечатления и желания, любими състояния, които всъщност градят живота ни. Този, който живеем всеки ден или пък си мечтаем да живеем.

Със сигурност тази книга ще има много по-голяма женска читателска аудитория. Да не кажа предимно такава. Но нека това не звучи като упрек. В крайна сметка книгите още когато се пишат, имат своя интенционален читател, той съзнателно или не „движи“ ръката, която пише.

Едно от достойнствата на малката „Линия девет…“ е вниманието към детайла. Почти като на художник. Внимание и към уж обикновеното човешко присъствие във всекидневието ни – мимолетни срещи, разменени реплики, уловени погледи, разминавания. Всяка спирка по „линията“, по която пътува авторката, има своите пътници, с техните особености, маниери, поведение. Едни говорят, други мълчат, но пак казват нещо – с поглед или жест.

В тази книга имаме разказвач, който е много, много внимателен наблюдател. И който може да пресъздаде по деликатен начин своите наблюдения. Който ни споделя едно наистина естетическо отношение към храната, към вещите, към местата, към ритуалите – всекидневни или празнични.

Още нещо, което е достойнство на фрагментарната проза на Теодора Николова – езикът. Авторката има усет към него, към способността на думите да казват всякакви неща, но и не само да назовават, а да създават атмосфера – в която и погледът, и останалите сетива участват.

Книгата „Линия девет, или  когато пресъхнаха чешмите“ е малко красиво издание, в което личи пристрастие към думите, към езика, който винаги ни се иска да е по-красив, ако е възможно, разбира се.

…Преди много години влюбено в мен момченце ми подари глухарче. Още виждам как го крепи, не смее да диша. Безмълвно ми го дава и аз безмълвно го приемам, стаила дъх, за да не се разлети глухарчето. Какъв мъдрец е било това момченце, загрижено за крехкостта на моментите.

 

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статия„На 29 години спрях да пиша“
Следваща статияОбразцови отклонения