През 2019 г. легендата на Немското ново кино Вернер Херцог ни изненада с японския си проект „Семейна романтика ООД“ – полудокументален сюжет от процъфтяващата в последните десетилетия индустрия за „отдаване под наем“ на актьори, които да заместят приятел, член на семейството или партньор в социалния живот на съвременния японец. Шест години по-късно режисьорката Хикари (Мицуйо Миядзаки) избира сходен сценарий за „Семейство под наем“ и на свой ред анализира конструираните взаимоотношения и емоционалната автентичност, присъщи на съвременната ситуация в Страната на изгряващото слънце.
Любопитното е, че въпреки местните актьори, езика, локациите и действителната история на Ишии Юичи, „Семейна романтика ООД“ отразява погледа на външен за тази култура човек, носейки всички характерни елементи от естетиката на Херцог. В същото време, в центъра на „Семейство под наем“ е чужденец, който пречупва традицията през собствения си светоглед на самотен индивид, чувстващ се аутсайдер на острова. Но действието отново се развива в Токио, останалите изпълнители са местни, дори главният персонаж се опитва да говори на японски и което би трябвало да е определящо – режисьорката е японка (макар и с американско образование). Можете ли да познаете кой от двата филма звучи по-западно?
В хипермодерното Токио Филип е залязъл американски актьор, който търси нещо – може би късмета си – вече седем години. Изпратен от агента си за кратък ангажимент, той попада на погребение и така се запознава с Шинджи Тада (чието име в превод означава „просто вярвай“!), собственик на агенцията „Семейство под наем“. Филип се оставя да бъде убеден, че няма да намери по-добра възможност за работа от тази, и ето че започват да му плащат да „играе“ съпруг, баща или приятел на напълно непознати. Превъплъщението не минава без кризи на съвестта, но когато „заместителят“ се раздава до край, намесата му рискува да промени живота и на двете страни. Когато се задълбочава в личния свят на своите клиенти, Филип постепенно изгражда истински връзки, които лека-полека размиват границите между работата му и реалността. Изправен пред моралната сложност на мисията си, той неусетно преоткрива целта, чувството за принадлежност и спокойната красота на човешките взаимоотношения…
Сред присъщата по подразбиране самота на големите градове, въпреки че всеки човек е „самотен по своему“, пътищата на хората се пресичат, без никога да се срещнат наистина. По същество темата е същата като в „Семейна романтика ООД“, но трактовката е различна: по-малко двусмислена, радват се някои; по-сладникава – възмущават се други. Според мен и двата сценария предлагат интересна интерпретация, но носят различна енергия и най-удовлетворяващо е, когато можеш да ги „наставиш“.
Хикари задвижва няколко разказа, но (за всички, които са имали удоволствието да гледат филма на Херцог и са запознати с феномена) най-интересна е историята на западняк, потопен (или затънал) в японската култура и нейните уникални характеристики. Именно в този контекст, когато Филип преосмисля своята екзистенциална криза и приема, че смисълът на живота би могъл да се състои в това да правиш другите щастливи, източното умиротворение всъщност побеждава западната сантименталност (в чието предозиране мнозина обвиняват „Семейство под наем“).
Режисурата е прецизна, с внимание към дребните жестове – отдръпване, сдържана усмивка, учтиво мълчание. Може да бъде определена и като елегантна, с нотка на поп чувствителност и с дзен-изразяване на емоциите, без да ги подчертава. Интересът ѝ е съсредоточен главно върху самия град – архитектурата заема почти целия кадър, като в крайна сметка поглъща героите, независимо дали са статични, или в движение.
Самият филм възприема перспективата на самотен мъж, който преминава през живота на другите, без никога да се свърже напълно с тях. Той е чужденец в Япония и подражавайки му, „Семейство под наем“ заема тази междинна позиция, между очарованието и неразбирането. Въпросите, които си задава и външната перспектива на Филип (социално и емоционално различна), изигран от Брендън Фрейзър със сдържаност и в същото време с пълно отдаване на образа, допринасят за изграждането на спокойната атмосфера на филма, наситена с желание за благополучие и стремеж да доставяме щастие.
„Ние не продаваме хора, продаваме емоции“, заявява убедено Шинджи Тада. Между фиктивни взаимоотношения и автентични преживявания, „Семейство под наем“ изследва самотата, нуждата от принадлежност и онази почти неуловима граница между истината и измислицата в една дълбоко човешка история. Може би твърде класическа като замисъл и решение, творбата на Хикари не надскача изначално заявената тема, а си остава преди всичко красива приказка за анонимността на големите мегаполиси, където чувствителността е за предпочитане пред социалната „отритнатост“.
