0
1792

Владимир Ангелов и балетът без граници

Анелия Димитрова и Фредерико Пинто във фотосесия към „какаФония“, фотограф Рад Димитров

Триптихът „Балет без граници“ на балетната трупа на Държавна опера Стара Загора имаше премиера в края на юли на Античния форум „Августа Траяна“. В него бяха включени три самостоятелни композиции – „Ода“ на Християн Бакалов, „Съвършена картина“ на Калоян Бояджиев и „какаФония“ на Владимир Ангелов.

Владимир Ангелов е роден в Пловдив. През 1986 г. завършва Държавното хореографско училище. „Когато бях в последната година на балетното училище, Маргарита Арнаудова видя някакъв талант в мен и ме покани в „Арабеск“. Когато завърших, продължих да танцувам там. Бях свидетел и участник в най-плодотворния период на трупата. Маргарита Арнаудова е моето първо вдъхновение да стана хореограф.“ Пътят към Вашингтон за Владимир Ангелов не е лесен и минава през Австрия, където работи в трупите в Клагенфурт, Грац, Виена. Включва се в различни проекти в Париж, Мюнхен. Записва се да учи танцова режисура в Ричмънд, а после отива във Вашингтон, където завършва танцова хореография през 1996 г. От 2003 до 2009 г. е главен хореограф-балетмайстор на Националната опера във Вашингтон в Центъра Кенеди, чийто директор е Пласидо Доминго. Преподава и в университета в американската столица. От 2014 г. Владимир Ангелов е главен директор на първата международна информационна мрежа и международна организация за хореографи, базирана във Вашингтон – Dance ICONS, Inc.

Владимир Ангелов с Маргарита Арнаудова, фотография личен архив

Добре дошли в България и по-специално в Стара Загора! Имахте на разположение великолепна трупа, поне такива са моите впечатления като зрител през последните години. Вие как се чувствахте?

Превъзходно! Наблюдавах от Съединените щати състоянието на балета в България. Силвия Томова познавам от доста години. Тя е съвършена като директор и това, което е направила, е невероятно за ситуацията в България. За мен е голяма чест да работя отново с български танцьори. Самата трупа е твърде международна, но разбрах, че така е в последно време в повечето трупи у нас. Със Силвия работихме за първи път, когато тя беше художествен ръководител на балета в Пловдив. Тогава направих един много кратък балет – „Докосване“, който беше добре приет. Останахме във връзка и решихме, че е време за по-голям проект. Трупата в Стара Загора е много по-голяма и изградена с по-голям размах. Решихме да направим по-дълъг спектакъл, с повече танцьори, с по-богато либрето, музика и танцови техники.

Заглавието е „какаФония“. Дали е какафония, или е най-организиран хаос?

И двете. Балетът, който правя, има доста различни измерения. Дори заглавието с главната буква в средата, което може да се чете като Какафония или като Кака фония. Кака всъщност се очертава като главна героиня в целия балет, който е едноактна комедия със сюжет. Действието се развива през месец юли 2021 г. в Стара Загора. Така че нашият балет, за разлика от другите, правени по приказки отпреди векове, се развива тук и сега. Класическият балет обикновено рефлектира върху изконни човешки стойности като любов, морал, а нашият засяга съвременни взаимоотношения, съвременна реалност. Тук трудността е дали балетът като класическа форма може да се огъне и да поеме тези проблеми. Например политическата ситуация, състоянието на природата, на властта, технологията. Има и вечни теми. И нашият балет иска да обхване тази богата палитра от проблеми и надежди. Какафония всъщност е какафония от звуци, но също и полифония на различни танцови стилове и симфония на надеждата, защото в края на краищата няма прогрес в живота, ако ние не се надяваме, че утре ще бъде по-добре от днес.

Най-трудно се прави комедийна постановка. Определяте това, което поставяте, като „закачлив и смущаващ анти-балет“.

Да, това е вярно. Балетът е предразположен към драматични и трагични теми, така че за нас като хореографи винаги е било предизвикателство да правим по-смешни, по-закачливи постановки, но разбира се, нивата на хумор в самия балет са различни. Хуморът може да бъде от смешни грешки. Хуморът може да бъде абсурден, имаме такъв момент в спектакъла. Хуморът може да бъде сатира, но може да бъде дори и циничен, т.е. черен хумор, с който се сблъскваме всеки ден.

„какаФония“, фотограф Рад Димитров

Как се изразява той с движения?

Използвам композитори като Вивалди, Бах, Моцарт, но музиката е трансформирана чрез съвременна технология, електронизирана, джазирана. Класическият балет е изключително гъвкав, много динамичен, може да бъде смесен с много други танцови форми, дори това да звучи абсурдно. Например в балета има класически елементи и мотиви точно както в „Корсар“, „Дон Кихот“, „Спящата красавица“ или „Лебедово езеро“. От друга страна, тези стъпки са смесени с български народни танци, с гимнастика, с пантомима, с клоунада, както и със спортни игри, например с баскетбол, тенис и ръченица или ориенталски танци. Всички тези стилове биха могли да съществуват под шапката или под чадъра на класическата балетна техника.

Когато правите балет към опера, съобразявате ли се с режисьорската концепция?

Работих с един от големите тенори в оперното изкуство. За доста години мой шеф беше Пласидо Доминго, който беше художествен ръководител на Националната опера във Вашингтон. Имах удоволствието да работя непосредствено с него. Бях неговата дясна ръка, когато трябваше да се направят балетни платна за всички тези огромни, грандиозни и много скъпи оперни спектакли. В някои от спектаклите маестро Доминго още пееше, други дирижираше. Спектаклите, които той избираше, бяха класически като „Сицилианска вечерня“, други, като „Самсон и Далила“ или „Веселата вдовица“, бяха доста осъвременени. Така че ние се съобразяваме с визията на режисьора, който той е поканил. Понякога трябваше да поставям доста автентични балетни платна, които да попаднат в характера на постановката. В други случаи имаше свобода. Например в „Замъкът на херцога Синята брада“ на Барток работихме с гигантски пеперуди на сцената. В хореографията ми в този случай дори нямаше балетисти танцьори, а трябваше да хореографирам кукловоди. Оттук моята кариера се раздели на две части. Първата беше да работя с поканените от Доминго режисьор-постановчици, но продължих да поставям и с различни трупи в Съединените щати, в Мексико, в Латинска Америка, в Азия. Работил съм също с Мариинския балет в Санкт Петербург. Тук аз определях музиката, либретото и драматургията на спектакъла. Много се радвам, че в Стара Загора имах възможността да направя авторски спектакъл.

С Пласидо Доминго, фотография личен архив

В биографията ви предимство имат съвременните хореографии. Поставяте ли класически балет?

Класическите творби, които иначе добре познавам, не са в моя артистичен интерес. Мислил съм си за осъвременяване на едно класическо заглавие – „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев, което може да се направи по друг начин, но не съм предприел нещо в тази посока. Най-интересни за мен са така наречените оригинални проекти с нова музика, ново либрето, нов танцов език.

Има ли интерес към съвременните постановки?

Аз вече трийсет години работя като хореограф. В началото работех с класическа, палцова техника. Със Силвия сме възпитаници на балетната школа на Санкт Петербург, а аз имах удоволствието да работя с трупата там и да живея няколко месеца. Потопих се в извора, бях в Меката на балета. Първият ми период беше класически. След това в Съединените щати започнах да изучавам по-нови техники. В момента съм в третия си период и се занимавам с еклектична работа, със съвременни творби с нови тенденции, това е на мода в Ню Йорк, Лондон – фузия, амбиентност между различни музикални стилове, между движенчески стилове, еклектика, абсурд, бъдещите проблеми пред човечеството. В момента имам интерес да разбера повече за хореографията като изкуство, както и да помогна на хореографите по света да се свържат. Преди три или четири години, когато хореографската ми кариера малко позатихна, започнахме да работим върху създаването на международна хореографска организация във Вашингтон. Бъдещето ми може би ще бъде не толкова творческа заетост, колкото създаване на глобална картина за състоянието на хореографията. Това е основното ми занимание сега във Вашингтон. Във връзка съм с всички големи компании по света. Целта е да направим една платформа, където хореографи от целия свят могат да черпят информация и да я използват като източник за вдъхновение. Започнах да работя и върху нов учебник по хореография с екип от САЩ и няколко международни учени историци. Подписах договор с лондонско издателство, така че догодина новият учебник по хореография би трябвало да бъде в книжарниците в седем англоезични страни. Да се надяваме, че в България ще има интерес да се преведе.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияЧист, светъл и недостижим
Следваща статияЗа Мария Бойкикева