Начало Идеи Владимир Градевите „Прочити на Данте“
Идеи

Владимир Градевите „Прочити на Данте“

5168
Проф. Владимир Градев

Владимир Градев, „Прочити на Данте“, т. 1: Ад, т. 2: Чистилище, т. 3: Рай, Фондация „Комунитас“, 2023 г.

Владимир Градев определя скромно своите прочити на Божествена комедия като въведение в поемата (1, с. 17), при което слага ударението върху насладата от бавното четене и премисляне на стиховете. Разбира се, той си дава сметка за невъзможността да чете „с пълна невинност“: „килът е вече обрасъл“ (1, 9) с трудно преброимите интерпретации. Но същественото за Градев е друго: неговите прочити са преди всичко духовно упражнение – формиращо духовно пътуване (1, 8).

Божествена комедия също е „обраснала“: с цялото възможно знание, достигнало до времето на Данте. За него трите свята на свещеното, науката и изкуството са все още неразривно свързани (1, 26). Заедно с това, човек на действието, той участва в политическите сблъсъци на епохата си. Данте постига „удивително единство на цялата култура“ (3, 70). Комедията е литературно произведение на духовната мъдрост, изискващо едновременно естетическо, интелектуално и духовно усвояване. Данте се има за „писар на Бога“ и гледа произведението си като свещена поема.

Демонстрирайки страховита ерудиция, Градев минава през цялото това душевно, интелектуално и духовно упражняване. Далеч съм от илюзията, че бих могъл да представя резултата му в пълнота или дори във всичко основно. Мога единствено колажно да насоча към вързаните от него възли, формирали моето придвижване през неговите прочити.

Спасението

Комедията е път на душата и на литературата към Бога, в който писане и спасение съвпадат (1, 12). Данте показва, че прекият път към спасението е препречен, но има друг път към истинското благо, към осъществяването на любовта, възтържествуването на справедливостта, съзерцаването на Бога. Пътуването в Комедията е пътуване от привидностите към същностите (3, 489).

Владимир Градев е навярно единственият сред тълкувателите на поемата, слагащ акцента върху Рай. Според него тази най-метафизична и най-лирична част снема границата между трансцендентната истина и нашите мисли и думи. Тя е не само най-красивата, но и най-взискателната за четене част (3, 533).

Ад, чистилище, рай

Пътят тръгва от ада. Той е страшното изкуство на справедливостта. Правилото на наказанията е принципът „contrapasso“: всяка душа страда в съответствие с греха, който е извършила на земята (1, 366). Осъдените не са лишени от свободата си. Адът според Данте е в това: да разбираш себе си като определен изцяло от външните обстоятелства и причини, да нямаш усет за възможността да се преобразиш и извисиш (1, 369). Всеки осъден в ада е оставен на собствения си избор, той е жертва на своята свобода и своя бунт.

Чистилището e догматизирано от Римската църква през 1274 г. Именно Данте става меродавен за неговото тълкуване. „Данте е най-добрият ковач на чистилището, то е и най-оригиналното творение на мощното му поетично въображение“ (2, 439). Докато адът е под знака на естествения морал, чистилището е устроено според собствено християнската етика, чиято мяра е любовта (1, 153). При Данте чистилището не е място на пасивно изчакване (2, 441). Времето, което не съществува в ада и рая, е главен деец в него. То продължава, колкото е необходимо на душата да възвърне своята цялост и свобода (2, 442). Основната цел е преодоляването на неавтентичния живот (2, 179).

Раят при Данте има няколко нива. Първото е раят-Едем. Той е едновременно естествен и свръхестествен, материален и духовен (2, 365 и 369). Тук душата се подготвя да се издигне в небето. Изкачвайки се над земния рай, преминавайки през сферите на планетите, Данте оставя света на времето и влиза в небето на вечността (3, 343). Емпиреят, кристалното небе е метафизично, то няма физическа граница. Но Данте преминава и отвъд него, пред очите му изчезва всяка форма. Сега е сам пред Бог, към когото го води целият път на поемата и живота.

Основни измерения

Политика

Интересът на Данте е винаги личен и обществен, етически и исторически. В поемата той води мощна полемика със своята епоха (1, 15). Темата за гражданския и политическия морал е сред централните в Комедията (1, 102). Данте отстоява своето етическо и политическо схващане за световната монархия, като основа и гарант на пълноценната политическа общност (1, 34). Той тълкува империята като свещен град, създаден от Бога за осъществяване на положената от него цел на човечеството. От тази перспектива следва постоянната му критика срещу църковната политика и устроеност, срещу съвременните му, а и предишни предстоятели на Римската църква (2, 111). Той е категоричен в утвърждаването на автономността на светската и духовната власт и заклеймява всяка от тях, когато се намеси в делата на другата (2, 237).

История

Двата образа – на човешката история и душа – са напълно съвместими в света на Данте (1, 179). При това той отстоява единството на човешката история, сходството на модерните и древните времена (1, 209). Политически устроеният земен ред е автономен при осъществяването на потенциите на човека и неговата култура, но човешката история се обяснява единствено чрез божествената – идея, правеща възможна цялата Божествена комедия (3, 107). Данте вижда света в светлината на вечността (3, 534), в която се въвежда цялата история на човечеството. От тази перспектива той релативира политическите и морални граници (3, 294). Не само е поставен под въпрос римският, европейският, християнският „шовинизъм“, но и се отваря една динамична глобална визия на помирение с цялото човечество (3, 295). Тази визия триумфира в „голямото историческо представление“ от 32 песен на Чистилище: съвместното шествие на свещената, църковната и светската история. Защото има непоколебима надежда в намесата на Божието провидение в историята, Данте не възвестява свършек на света, а жадува неговото обновяване (3, 474).

Наука, философия, теология

Данте действително владее в пълнота научното знание на своето време. Неговите особени претенции са обаче в теологията и философията, която за него е поезия, и то красива поезия (2, 222–224). Данте прокарва ясна разлика между философията и теологията (2, 228), ала заедно с това стимулира разговора между тях и активно участва в него. Те не си противостоят, но теологията надгражда, усъвършенства и завършва философията, тъй както вярата води разума отвъд границата, която той не може сам да премине. Човешкият разум, ако не е озарен от Бог, върви в мрака (3, 288).

Изкуство

За Данте човешкото изкуство се съревновава с божественото в произвеждането на красотата (2, 403). Изкуството дава опита на свободата, чрез него в сетивния свят се открива свръхсетивната основа на битието (2, 8). То преобразува моралното въображение (2, 131). А въображението бива новаторски тълкувано. За Данте заличаването на различието между образ и реалност, изопачаването на реалността чрез подвеждащи образи, е най-страшен грях (1, 308). От друга страна, той акцентира продуктивната способност на въображението, която е свободна от външната реалност. Вътрешното измерение на съзерцанието постепенно взима превес над виждането на външните явления (2, 210). Но то не е някакво съзнателно конструирано „съвсем друго“ на действителността. През Средновековието въображението е способността на ума не да произвежда, а да получава образи. Ала то ги получава от сетивните или обаче от свръхсетивните неща (3, 529). По отношение на своите видения Данте заговаря за „негрешни (non falsi) заблуждения“, различаващи се от истината нейни образи, през които може да бъде разбирано неговото твърдение за истинната стойност на цялото му пътуване в отвъдния свят (2, 190). То е разказано като истинско, но във формата на художествена фикция, на литературна творба, която търси да предаде оригинален опит от божественото (3, 17). При съзерцанието на Божественото виждането е със сърцето през лещите на любовта (2, 191). Душата получава образите не от сетивата, а от светлината, изпращана на душата от Божията воля (2, 210–211).

Литература

Висшите претенции на Данте са в сферата на литературата. В Комедията и най-вече в Рай Данте се ангажира да изкаже и неизразимото чрез крайния човешки език. Той намира начин да изрази с поезия и музика неизречимото в рационални термини. Градев определя Paradiso като „най-сублимната и дръзновена, най-радостната и виртуозна поезия, писана някога на земята“ (3, 351). Като заслуга на Данте се препоръчва създаването на висока литература на различен от латинския език. Той настоява, че Адамовият език е закърнял още преди Вавилонския строеж (3, 402–403). Няма свещен човешки език. Това е аргументът, отварящ простор пред dolce stil nuovo. За Данте поезията е любов, която става език, способен да изрази същността ѝ (2, 309). Единствено в Комедията обаче сладкият стил създава богословска поезия, относно която Данте не страда от скромност. Той е сигурен, че тъкмо заради поемата си ще бъде спасен: Бог не би избрал за свой писар един обречен да умре в грях и предназначен за ада човек (2, 311–312).

Структурообразуващи теми

Справедливостта

Комедията е поема на справедливостта. Данте е убеден, че когато се отворят книгите на Съда, двете справедливости – небесната и земната – ще се открият като една. Не Божията е различна от човешката, различна е способността на нашия разум да вижда (3, 295). Данте е изпълнен с непоколебима сигурност в Божията справедливост и намеса в хода на историята (3, 335).

Истината

Истината е основен елемент на Дантевото пътуване (3, 49), пътеводно в което е убеждението, че нашият ум не се засища, докато не го осени истината, вън от която не пребивава никоя истина. Човек може да достига истината, но не сам, а с Божията благодат. Дори тогава обаче досегът до истината става в прехождане през все нови и нови съмнения и питания (2, 73): Рай е кантика на постепенното неудържимо израстване в познанието, в което гласът на разума се съчетава с този на любовта (2, 74).

Свободата

Свобода е решаващата дума в цялата поема (2, 36). Бог цени това, което най-силно му прилича – свободата (3, 76). Върховният съдия никого не осъжда и зачита свободния избор на всеки. Данте се обявява срещу детерминизма: действията ни произтичат от нашата свободна воля и ние сме отговорни за тях (2, 196). Благодатта се дава даром от Бог, но нейното получаване изисква приемането ѝ от свободната воля (3, 450). Затова човекът може да има заслуга, защото тя е съвместен плод на благодатта и свободната воля (3, 434). Свободният избор е най-високата ценност на човека (2, 198). Данте отъждествява екзистенциалната, духовната и политическата свобода, защото свободата за него е една и тя е свободата на любовта (2, 36–37). Цялата човешка история е пътуване към свободата (2, 46). Когато душата се осъзнае съвсем свободна, зависима единствено от Бог, тогава ще ѝ се открие усмивката на вселената, пълнотата на живота (3, 406).

Радостта

Голямо прозрение на Божествена комедия е, че Бог е lieto fattor, радостният творец, и радостта е същността на творението (2, 7 и 3, 548). За францисканския терциар Данте (3, 175) е значим фактът, че и св. Франциск и св. Доминик са били наричани „шутове на Господа“ (ioculatores domini), защото са въвели със своя живот играта в християнството и показали, че творението е теодрама, в която Божията сериозност присъства, но като част от играта и радостта (3, 197). Градев тълкува „игровата теология“ на Данте. В нея творението е игрово действие на спонтанност и свобода: Бог, играейки, създава света и човека в пълна свобода, която е в основата на нашата свобода. Божията игра прави възможна нашата (2, 199).

Вярата

Поетиката в Рай е поетика на вярата. В 24 песен св. Петър изпитва „бакалавъра“ Данте: Що е вяра? „Схоларът“ отговаря с дефиницията на ап. Павел (Евр. 11:1). Той не следва линията на „вярвам, защото е абсурдно“. Смисловата рамка на „изпита“ е положението, че вярата и разумът взаимно се изискват и си взаимодействат. Вярата показва ограниченията на онова, което познаваме чрез сетивата и разума. Но и самата тя е начин на познание: посочва нещо, което разумът сам не може да постигне. От вярата трябва да извеждаме по пътя на силогизма реалността на невидимите, „дълбоките“ неща, без да имаме друг опит за тях. „Екзаминаторът“ обаче държи да знае и екзистенциалната тежест на вярата му: истинският изпит за Данте е дали може да превърне суровата материя на идеите в истинска поезия. След уверяването в неговия живот в истината апостолът дипломира „бакалавъра“ (3, 365–376).

Любовта

Върху любовта се основава цялата Божествена комедия. Любовта е първопричината на всяко нещо (2, 217). На въпроса: „Защо има нещо, а не нищо?“, Данте отговаря с: Бог твори от любов (3, 442). Любовта в човеците е към Бог, към ближните, към всички твари – съразмерно с вложената в тях благост. С обичта си към Беатриче Данте открива, че действителната любов е една. Ако човек обича истински, дори еротичната любов не отвръща от Бог, а обръща към Него (3, 553). Данте отдава почит и на земната, и на небесната Венера (3, 119). През образа на Беатриче любовният опит ще се превърне в метафизика и теология (3, 554–555). Любовта ражда любов. Колкото повече е споделена, толкова повече тя расте, защото върху всеки обичащ слиза безкрайната Божия любов и нейният обем я увеличава, както отразената между огледалата светлина (2, 184). Бог дарява безграничната си любов, но тя достига душата пропорционално на желанието ѝ (2, 184). Добродетелта е вярно насочена любов (2, 450). Пътят на любовта е и познание, което изисква и предизвиква преобразяване на цялото същество (3, 552). Става дума за живот в любовта, която движи както вселената, така и сърцата (2, 450). „Любовта, що движи нашето слънце и другите звезди“ – така гласи финалът на цялата комедия.

Заключавайки, налага се да призная, че четох дълго прочитите на Владимир Градев. Не мога да знам колко любознателни сънародници ще минат с разбиране през всичките им 1380 страници. А и не ме интересува. В шедьовъра на Виктор Пасков майстор Георг Хених отговаря ясно защо в едно мизерно време е създал странната си цигулка: за слава на майсторския занаят. А кой ще свири на нея? Господ, отговаря майсторът. Трите тома Прочити на Данте, сътворени от Владимир Градев, са виола д’аморе за Бога.

На главната страница: Сандро Ботичели, Рай, XXX, 1480–1495 г.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Още от автора