Някои от писмата на Владимир Набоков до съпругата му Вера съдържат поеми, други са за писането на поеми, трети са по същество поеми в проза. Почти всички писма от лятото на 1926 г. са за смисъла на това да забелязваш нещата.

На 1 юни 1926 г. Вера Набокова потегля от Берлин за Черна гора, към санаториума, в който се надява да  бъде излекувана от депресия и стрес. Придружавана от майка си, тя оставя съпруга си, за когото се е омъжила само преди година, както и тетрадка с номерирани страници и нанесени дати. Владимир Набоков й е обещал отчет за всекидневието си – какво е ял, какво е писал, какви дрехи е носил. Писмата, които той изпраща през онова лято, когато е на 27 години, съдържат най-трогателните изречения, написани някога от него, изпълнени с необикновени импресионистични и изумително детайлни картини на околния свят, който в описанията му е почти болезнено красив.

Свикнали сме с Набоков, който пише за енергичния, „задъхан и щастлив” читател, за катерача на непроходими склонове. Това е игривият Набоков, който обича да навива вълшебното си килимче така, че да препъне някои читатели; бич за мързеливите критици конформисти; съвършен диктатор, който така жестоко излива презрението си върху идолите на Запада: Достоевски, Фройд, Сартр, Ман.

Набоков, разкрил ни се в тази прекрасна сбирка писма, от които само част е публикувана в оригинал на руски, е доста различен: не закоравял играч, побеждаващ своите герои и критици, а автор, чиято задача е да говори на чувствителния читател, слизайки до него, за да му върне блясъка на един свят, който по някаква причина е спрял да носи наслада.

Някои от писмата съдържат поеми, други са за писането на поеми, трети са по същество поеми в проза. Почти всички писма от лятото на 1926 г. са за смисъла на това да забелязваш нещата и подобно на „Дар”[1] са изпълнени с благодарност за всеобхватната красота – дори и в образите, които иначе биха могли да предизвикат тръпка на отвращение. Набоков е очарован от животните: „очарователна хрътка” с „пепелявосини петна на челото (като вчерашното вечерно небе)” играе с „червеникаво-кафяв дакел”, техните „две дълги, нежни муцуни се побутват една  друга”. Той отива на разходка „по права линия, покрай Гедехнискирхе, надолу по крайбрежната улица, където наблюдавах във водата бързите кубистични отражения на носените от вятъра кестеновите топки. А на Шилщрасе, в един антикварен магазин, видях стара книжка, отворена на първата страница – пътешествието на някакъв испанец до Бразилия през 1553 г. Рисунката е очарователна: авторът в рицарски доспехи – ризница, броня, шлем – всичко, както му е редът – язди лама, а зад него туземци, палмови дървета, змия, увита около ствол. Мога да си представя колко му е горещо… Днес нося новите гълъбовосини панталони и норфолкското сако”.

Всеки ден Набоков вижда времето като палитра: „Времето тази сутрин бе горе-долу: мрачно, но топло, небето с цвят на вряло мляко с каймак, който побутваш настрана с лъжичката; слънцето наистина e приятно, затова си обух белите панталони”. Той внимателно се вслушва в звука на дъжда, който в писмата му е брилянтно оркестриран. Създава изключителни описания на локви, някои от които съдържат промени в перспективата, напомнящи почти кинематографичните преходи в романа, който ще напише малко по-късно, „Поп, дама, вале”[2].

„Погледнах през прозореца и видях как един рижав бояджия улови мишка в ръчната си количка и я уби с един замах на четката, после я захвърли в една локва. Локвата отразяваше тъмно-синьото небе, бързите черни стрели (отражения на лястовиците, които летят високо) и коленете на клекнало дете, което внимателно изучава малкия сив объл труп.“

В деня, след като Вера заминава, Набоков описва как лежи в леглото и чете доста уместно „Изчезналата Албертин”[3], а след това един „вулгарен съветски разказ”, който по-късно ще използва за лекцията „Няколко думи за нищетата на съветската белетристика и опит за установяване на причината й”. В утрото, когато Албертин заминава, Марсел намира малко момиченце на прага си и може би в знак на почит към Свидригайлов или Ставрогин на Достоевски й дава 500 франка, за да поседи в скута му. Докато Набоков отваря прозореца и наблюдава час по физкултура: „Учителката пляскаше с ръце и ученичките – много малки – тичаха наоколо и подскачаха в ритъм. Едно момиче, най-мъничкото, непрекъснато изоставаше леко объркано, цапаше се и кашляше тихо.”

Авторът на тези писма е далеч от солипсистичните, хищни герои на Пруст и Достоевски или от романите на самия Набоков. Несъмнено, „нищо не би могло да е по-далеч от Хумберт, който похотливо наблюдава ученички”, както Брайън Бойд отбелязва в проницателното си въведение; може да се каже, че писмата от онова лято и цялата колекция са изпълнени с любов и почти напълно лишени от похот. Писмата до Вера са възвишени, неземни. Най-страстното от тях е написано през 1925 г.: „Усещам нежните ти дълги крака, шията ти през косата, пърхащите ти мигли – и после такова щастие, такова несдържано блаженство ме преследва в сънищата ми, че просто се задушавам”. Но дори в процеса на ухажване Набоков изглежда предпазлив по отношение на сближаването. Влюбеният му поглед трае само миг – и той  обожава „всички твои малки, откъслечни мисли, протяжните ти гласни, цялата ти душа от глава до пети”. „Съставена си от малки, леки като стрелички движения – обичам всяко едно от тях.” В едно от първите си писма той признава: „Не мога да ти кажа нищо с думи – а когато го правя по телефона, излиза напълно погрешно. Защото с теб човек трябва да разговаря по необикновен начин, както разговаряме с хора, които отдавна са ни напуснали… Та нали можеш да се съкрушиш от едно грозно умалително – защото си толкова съвършена, като морска вода, прекрасна моя”.

Този Набоков е като бледо подобие на онзи Набоков, който ще стане сътрудник на „Плейбой”. Ала една от неговите най-двусмислени истории, по-късно отмъкната от Хю Хефнър за  едно юбилейно издание, е писана по това време – историята за млад мъж, на когото дяволът предлага харем, ако в рамките на два дни набере нечетен брой наложници. (Той се проваля, донякъде защото не е достатъчно наблюдателен, и избира едно и също момиче два пъти.  Развръзката е  като моментно разочарование за читателя, който очаква секс, но получава изкуство.)

Ако писмата от 1926 г. имат някакъв недостатък, то е, че те са толкова грижовно нежни, че на моменти граничат със сладникавост. Набоков купува на Вера малки играчки животинки, измисля вълшебни същества, праща й пъзели и игри на думи, подготвени от въображаемия лилипут „Мистър Дарлинг”. Казва на Вера шеги, които си е измислил, включително и един „емигрантско-политически афоризъм”: „Нулите осъзнали, че за да стане нещо от тях, трябва да стоят от дясно”. Всяко писмо е адресирано до различно животинче: умалителните включват „гъсчице”, „пуделче”, „пухче”, „огънче” и „ кукотенце”(мила кръстоска между кученце и котенце).

Вера унищожава писмата, които пише до мъжа си. Можем да уловим настроението й само през отговорите на нейния съпруг. Тя често е нещастна и иска да се върне у дома. Владимир се притеснява какво ще се случи, ако се върне твърде рано: „Малка моя, умолявам те да издържиш още поне две седмици… Усещам, че се подобряваш”. „Разбери това, любов моя, никой от нас не иска да те вижда, докато не си напълно здрава и отпочинала. Умолявам те, любов моя, заради мен да се отърсиш от тази меланхолия и, ако трябва, да се преместиш на друго място, на второ, на трето – само най-сетне да намериш спокойствие.”

„Скъпа моя, не плачи”, умолява той в едно от многото писма, в които разиграва диалози. „Любов моя, какво да направя, за да ти помогна?”

Владимир започва да вмъква „Обичам те” в средата на абзаци, понякога посред  друга мисъл или изречение. Ще продължи да го практикува в кореспонденцията си. Ефектът е едновременно разчувстващ и обезпокоителен: всяка мисъл е изпълнена със загрижеността на Владимир, но и с идеята, че е нужно чудо, за да се спасят любовта и Вера. Тази смес от преданост и тревожност по-късно ще бъде използвана, за да бъдат призовани образите на сина им Дмитрий чрез мимолетни ласки, изпратени отдалеч: „Туп, туп, туп по детското столче в кухнята всяка сутрин”; „Сънувах, че малкото ми момче е болно, и се събудих от съня, сякаш излизах от гореща солена вода. Обичам те.”

В биографията на Вера (1999) авторката Стейси Шиф предава това лято в един единствен абзац, без да споменава за депресията на героинята, макар че е имала пълен достъп до тези писма. Разликата между характерите на двамата съпрузи си личи с пълна сила от писмата, тъй като Владимир е завидно оптимистичен. Той отива на вечеря, на която всеки гост трябва да състави списък от афоризми на тема удоволствие и страдание. „Мое прекрасно създание”, пише той до Вера, „Не познавам „удоволствие” и „страдание”, познавам само „щастие” и „щастие”, т.е. „мисълта за теб” и „теб самата”. Докато се подготвя за събитието, той прави списък на нещата, които го карат да страда: като се започне от ласката на сатена и се завърши с невъзможността да приеме, да преглътне цялата красота на света.

Писмата, написани след 1926 г., имат по-малко живец и не издържат съвсем на задълбочен прочит. Има няколко причини за тази промяна. Писмата от 1932 г., когато Набоков прави първото си триумфално посещение в Париж, липсват. Те са оцелели на аудиозапис, направен от Бойд, по времето, когато прави проучвания за своята авторитетна двутомна биография (1990, 1991). Вера му чете писмата на глас, след като е направила някои редакции, и прави други, докато чете. Писмата губят голяма част от епистоларните си качества, поздравите и подписите липсват, трябва да правим догадки въз основа на вметките на Вера. В един момент Владимир описва нещо, което току що е видял в Париж: „Между другото, за кафенето. Спрях  в мига, когато влезе петгодишно руско момиче. Ето какво се случи. На малката маса срещу мен… солиден възрастен джентълмен с черна шапка седеше с малкото русначе”. В този момент Вера спира да чете и казва на Бойд: „Всичко това не ви интересува. ”

Писмата от 1926 г. са посветени почти изцяло на това да разкрасяват всекидневието; последвалите писма са по-делови, защото Набоков е по-заинтересован да разкаже за новите събития, отколкото да описва скрития чар на нещата, гледани с притъпени от навика сетива. Но той все пак намира време за блестящи вербални карикатури. Нина Берберова „има съвършено ужасяваща издатина от розова плът между двата си големи, разделечени предни зъба”; по-късно „същото малко розово парче плът” става почти толстоевски епитет. Поетът Владислав Ходасевич забавлява Набоков с превързаните си пръсти и с лицето си, жълто като Сена; жена му, наследницата на Берберова, има „красиви, мили очи” и е „общо взето… доста хубава, но изведнъж бедрата й започват да се издуват; тя виновно ги прикрива в неравния ритъм на походката си, като купчина мръсно пране”.

„Пълничкият” модернист Алексей Ремизов „прилича на евнух и в същото време на шахматна фигура, която вече е отстранена (разбираш ли идеята ми: едва се задържа на ръба на таблото, неподвижна и ярко очертана)”. Иван Бунин е „пияна стара костенурка, която изпъва стария си, жилест врат с гънка от кожа вместо адамова ябълка и дъвче нещо, кимайки с празната си, древна глава”. Има и очарователен портрет на учения Глеб Струве и семейството му, ала Георгий Адамович, основният обект  на омразата на Набоков сред критиците емигранти, е описан със злоба. Той  прави на Владимир двусмислен комплимент: „изглеждаш дори по-млад отпреди”, а в негова рецензия романът „Любовникът на лейди Чатърли” е описан като как „един педераст пише за друг”. Хомофобията на тези страници смущава. Набоков признава, че се чувства неудобно в компанията на брат си Сергей и приятелите му, и нашироко цитира писмо, което Сергей е написал на майка им и тя впоследствие го е препратила на Владимир. „Не мога да спра да му подражавам”, пише той. По повод на това сурово писмо, в което Сергей излага надеждата си, че смяната на религията ще го спаси от хомосексуалността, Владимир коментира: „Мисля, че общо взето това е добре за Сергей. Вярно е – католицизмът е женствена религия – сладостта на рисуваното стъкло, на страдалческата нежност на младите Севастиановци.”

По-късните писма съдържат прекрасни описания на Париж, Лондон и Кембридж. Айфеловата кула първоначално е описана все едно, че „стои в дантелени кюлоти и лека тръпка преминава нагоре по гърба й”, но няколко години по-късно, когато се е надвесила над „недодялано боядисаните павильони”, проектирани от Алберт Шпеер, Борис Иофан и Вера Мухина за световното изложение, Набоков описва кулата като „бдяща над тези продажни и ефимерни конструкции като стара сводница над лудориите на млади курви”. Особено очарователни са посещенията на Риджънтс парк, където Набоков попада на изпълнение на Дъглас Стюарт Спенс Стюарт в Зоологическата градина: „стар човек, артистично-натуралистичен тип, с къса брада и загоряла плешива глава, който сутрин се забавлява с вълците, т.е. влиза в клетката им , търкаля се с тях наоколо, ляга върху тях, под тях, срещу тях, целува зъбите им, дърпа опашките им, докато те си мислят за нещо друго.”

Забележително е колко рядко в писмата се споменава политиката. Германският канцлер се появява само на два пъти, като и двата пъти световните дела са подчинени на изкуството и стила. В градините на Кенсингтън цъфтящите жълти теменужки приличат на „малки Хитлерови физиономии”. Разговор с английски лепидоптеролог обхваща „всичко, като започнем от генеталиите на дневните пеперуди и стигнем до Хитлер”. В едно от първите си писма Набоков пише: „Все повече се убеждавам, че единствено изкуството има значение в живота.”  Писмата до Вера свидетелстват за устойчивостта на този светоглед.

Писмата от 1937 г. са особено притеснителни. Набоков е в Париж, измъчван от „непоносим” псориазис, и се опитва да публикува преведените си творби в чужбина. Двете му притеснения са отразени в детайли, а конкретиката на първото не е за гнусливите. „Странно и страшно е да си припомням как страдах”, пише той, след като лечението с изкуствена светлина му е донесло облекчение и му е позволило да спи, без да окървавява чаршафите. Той е измъчван „физически – от чудовищния сърбеж…, не спря дори за минута през двата месеца, и психически  – от постоянните мисли за кървавото ми бельо, подпухналото лице и люспите, изсипващи се по килима”. Напуска Берлин завинаги и иска Вера да тръгне с него. Тя се колебае, правейки план след план, вероятно разколебана от слуховете, че Владимир си е намерил любовница в Париж. Той е отчаян, очевидно е уплашен, че еврейката Вера и малкият им син са в опасност. Оказва се, че слуховете са истина: Владимир има връзка с Ирина Гуаданини, по-млада от него емигрантка, Бойд я описва като „поетеса на непълно работно време, която се издържа като фризьорка на кучета”. (Фактът, че претенциозният в хигиенично отношение Набоков може да има страстна връзка, докато страда от толкова тежко кожно заболяване, свидетелства  както за голямото му самочувствие, така и за силата на либидото му. Бойд,  демонстрирайки аматьорско умение за ретроспективна медицинска диагностика, заявява категорично, че „стресът от това, че мами Вера, изостря хроничния псориазис на Владимир до кошмарна степен”. Някой светски циник обаче може да заподозре, че Набоков е преувеличавал страданията си в опит да убеди Вера, че никой в неговото състояние не би могъл да има връзка.)

В писмата си от този период Набоков критикува нерешителността на Вера, сякаш  се отнася до него: „Скъпа моя, твоята обърканост ме убива. Какво всъщност става? Прости ми, мое щастие, но, честно, това не може да продължава…. Не мога да кажа колко неимоверно депресиращо е (но ти все пак ме укоряваш в лекомислие)”. Писмата до Гуаданини все още не са публикувани, Шиф, която ги е виждала, пише, че „звучат болезнено, като тези, които е писал на жена си преди 14 години”. Тя намира „слаба утеха в идеята, че дори Набоков не е могъл да измисли  два коренно различни стила на безразсъдната страст”, но се чуди дали писмата до Ирина не притежават малко повече плътност от тези, които е писал до жена си.

„Писма до Вера” покрива твърде малка част от живота на двойката в Америка, най-малкото защото те рядко са били разделени. Американските писма съдържат няколко хумористични скици, описващи лекционните пътувания на Набоков. В колежа Спелман той се опитва да се измъкне от посещение в параклиса с довода, че е еретик. „Мразя всякакъв вид пеене и музика” – но президентът на колежа строго отбелязва: „Няма проблем, ще ти хареса тук”. Едно писмо, в което става дума за хранително натравяне, от което Набоков страда, е особено показателно, защото това събитие е описано три дни по-късно с още по-голям стилистичен патос и в писмо до Едмънд Уилсън („Без да искам повърнах върху телефона, което не мисля, че е било правено преди”).

Един том с избрани писма, който започва с ранните писма до Вера и завършва с тези, адресирани до Уилсън (с кореспонденцията с Гуаданини вероятно в средата), най-точно би уловил емоционалното и интелектуалното развитие в живота на Набоков. „Писма до Вера” са  по-подходящи за учените, отколкото за широката общественост, но публикуването им е забележително постижение. С обяснителните си бележки и богатия показалец изданието максимално улеснява читателите. Генади Барабтарло, един от най-умните познавачи на Набоков, е помогнал на редакторите да разрешат разнообразните кръстословици и логографи на Набоков. Ако се съди от малкото писма, появили се на руски в списание „Сноб”, увлекателните и леки за четене преводи от Бойд и Олга Воронина са възхитително точни. Голяма част от усилията в проучването са отишли в анотациите и цяло едно поколение учени емигранти са задължени на Бойд и Воронина. Намерих само една грешка, но се съмнявам, че Николай Бердяев ще се оплаче от получените допълнително две десетилетия живот.

Ерик Найман е професор в катедрата по славянски езици и литература и департамента по сравнително литературознание в университета Бъркли. Той е съ-редактор заедно с Кристина Киаер на „Всекидневието в ранната съветска Русия: Поглед към революцията отвътре” и автор на издадена преди четири години провокативна книга върху Набоков.

Преводът на статията от TLS е на Теодора Добрилова