Има един много съблазнителен и много вреден демон: демонът на обобщенията. Той пленява човешката мисъл с това, че на всяко явление се слага етикет, който акуратно го подрежда редом с другите, също толкова щателно опаковани и номерирани явления.

За обобщенията

Има един много съблазнителен и много вреден демон: демонът на обобщенията. Той пленява човешката мисъл с това, че на всяко явление се слага етикет, който акуратно го подрежда редом с другите, също толкова щателно опаковани и номерирани явления. Заради него една толкова крехка област на човешкото знание като историята се превръща в чистичка кантора, където в папки са подредени определен брой войни и революции, така че с пълен комфорт да можем да огледаме отминалите столетия. Този демон е любител на такива слова като „идея”, „течение”, „влияние”, „период”, епоха”. В кабинета на историка този демон съчетава и слива в едно, и то със задна дата, явления, влияния, течения от изминалите векове. Този демон привнася и една ужасяваща тъга – съвсем погрешното усещане, че каквото и да прави човечеството, то върви по  необратим път. От тези демон трябва да се боим. Той е измамник. Той е търговски пътник, пробутващ ни ерзац на историята. А най-страшното може би настъпва, когато съблазънта на тези напълно комфортни обобщения ни обзема при съзерцаването не на миналите и пропилени времена, а на времето, в което живеем.  Така например за свое удобство духът на обобщенията е кръстил с названието „Средновековие” дълга върволица от инак с нищо непровинили се години. И това може да бъде простено, защото сигурно е спасило съвременните ученици от някои беди. Но нищо чудно след петстотин години двадесети век, плюс още няколко столетия, да бъдат тикнати в папка, на която е лепнат етикет „второто Средновековие”. Това вече няма да ни засяга, но все пак е приятно да помечтаем за този двадесети век, който ще витае във въображението на професора по история след петстотин години, както и за хомеричния смях, който би се разразил в нас, ако можехме да надзърнем в бъдещите учебници. Ето защо се питаме: нима сме длъжни непременно да назовем някакси нашия век и няма ли всички тези опити да ни изиграят прескверна шега, доколкото дебелите книги само разпалват фантазията на бъдещите мъдреци?

Един такъв мъдрец, проницателен историк [1], веднъж се трудел над описанието на една от древните войни, когато ненадейно до него достигнал шум от улицата. Тълпата се опитвала да разтърве двама биещи се мъже. Но се оказало, че нито схватката, нито крясъците на побойниците, нито обясненията на публиката не могли да дадат на любопитния историк точна картина на случилото се. И той се е замислил над това, че щом е невъзможно да се ориентираш даже в случайното улично сбиване, на което си станал свидетел, колко ли голословни тогава са твоите описания и дълбокомислени разсъждения по повод на една древна война. Нека заявим веднъж и завинаги, че историята е точна наука само за удобство, „за простия народ”, както казвал един пазач в музея, който обичал да показва два черепа на един и същи престъпник – на младини и на старини. Ако всеки човешки ден е върволица от случайности – и в това е неговата божественост и сила – то и човешката история не е нещо повече от случайност. Можем да съчетаем тези две случайности като ги навържем в е акуратен букет от периоди и идеи, но тогава ще пропадне цялото благоухание на миналото. И ние вече ще виждаме не това, което е било, а онова, което ни се иска да видим. Случайно някой пълководец е бил поразен от стомашно разстройство – и ето че дълга династия от крале сменя династията на съседните владетели. Случайно на някакъв неспокоен чудак му се е приискало да преплува океана – и ето че се променя търговията, а морската страна забогатява. Защо да заприличваме на тези парадоксални врагове на хазарта, които пред зелената маса в Монте Карло с години изчисляват след колко завъртания топчето ще падне на червено и след колко на черно в опит да напипат вярната система? Система няма. Клио се смее над нашите клишета, над това колко смело, ловко и безнаказано говорим за влияния, идеи, течения, периоди и епохи, как извеждаме закони в опит да предвидим бъдещето.

Така стоят нещата с историята. Но, пак повтарям, сто пъти по-страшно е, когато демонът на обощението проникне в съжденията ни за дадена епоха. Пък и какво представлява нашата епоха? Кога е започнала тя, в коя година и в кой месец? Какво имат предвид, когато използват думата „Европа” и до кои страни се отнася тя – само до „централните” или до също толкова централни страни като Португалия, Швеция, Исландия?  Когато вестниците със свойствената им любов към небрежната метафора, озаглавяват статията си „Локарно [2]”, лично аз си представям само планини, слънчев блясък над водата, алея от чинари. Когато със същата метафорична и обобщаваща интонация произнасят думата „Европа”, аз не виждам нищо, което да ми попречи да си въобразя едновременно пейзажа и историята на Швеция, Румъния или да кажем Испания. Когато във връзка с тази несъществуваща Европа говорят за някаква епоха, то аз се губя в догадки, опитвайки се да разбера кога именно е започнала тази епоха и как така тя еднакво засяга и мен, и Иванов, и мистър Браун, и мосю Дюпон. И наистина се обърквам. Така стигам до заключението, че моят събеседник говори за последните няколко години и че действието се случва в същия град, в който живее самият той – да кажем в Берлин, както и че „варварството”, за което говори, се е случило най-вече на дансингите в Курфюрстдам. И едва когато проумея това, нещата се опростяват. Оказва се, че става дума за някакъв дансинг в град Берлин през двадесет и четвърта, пета или шеста година на този век. Вместо космически полъх, всичко се свежда до случайна мода. И тази мода ще отмине, както е отминавала неведнъж. Интересното е, че същите тези танци са били на мода в годините на Директорията [3]… И сега, както и тогава, еротиката в тях е не повече, отколкото във валса. Интересно е, че и в същите тези години, когато дамите са носили дивашки пера на шапките си, моралът е ридаел над негърското безобразие. Така че ако говорим за модата, този разговор може да бъде интересен и поучителен.  Можем да говорим и за случайностите в модата, за това че модата не е свързана с останалите явления от човешкия живот и че в дните, когато мадам дьо Севинье [4] е писала писмата си, също са се носили така наречените „бубикопфи”. „Случаят, дона Ана, случаят”, както се казва в „Каменният гост” на Пушкин. Модата е случайност и прищявка. Модата в Берлин съвсем не прилича на модата в Париж. Англичанинът, виждайки колко много берлинчани се разхождат в тесни панталони до коляното, недоумява да не би половин Берлин по цял ден да играе голф? И отново, ако разговорът премине към спорта, следва да се установи за какъв народ, коя страна и какви години става дума. Тук е редно да предоставим думата на някой, който наистина разбира от спорт. Той ще ни обясни, че спортът в Германия едва сега се ражда, макар да се ражда наистина бурно, което тутакси се набива в очи. Футболът сменя патешкото ходене, както тенисът идва да замени военните игри. Обърнем ли обаче внимание на спорта в другите страни, веднага става ясно, че в Англия футболът вече пет века вълнува тълпите, а във Франция все още са се запазили огромните зали, където още от четиринадесети век се е играел тенис. Още древните гърци са играели хокей и са практикували бокса. Спортът, независимо дали става дума за лов, рицарски турнир, бой с петли или традиционните руски лапти, винаги е веселял и вълнувал човечеството. Ето защо е безсмислено да се търсят в него признаци на варварство, защото истинският варварин е винаги прекрасен спортист.

Не трябва обаче да хулим нашето време. То е романтично в максимална степен, то е духовно прекрасно и физически удобно. Войната, като всяка война, съсипа много неща, но тя отмина, раните се затварят. И вече трудно се забелязват някакви особено неприятни последствия, освен във френските романи за следвоенната младеж. Що се отнася до революционния дух, то той случайно се прояви и случайно ще отмине, както вече се е случвало хиляди пъти в историята на човечеството. В Русия глупавият комунизъм ще се смени с нещо по-умно и след сто години за извънредно скучния господин Улянов няма да си спомня почти никой.

Затова нека езически и божествено да се наслаждаваме на нашето време, на неговите възхитителни машини, огромни хотели, над чиито развалини бъдещите поколения ще мечтаят, както ние мечтаем над развалините на Пантеона; да се наслаждаваме на удобните кожени кресла, с каквито не са разполагали нашите предци, над изключителните научни изследвания, на мекия, бърз и незлоблив хумор, и най-вече на този привкус на вечността, който го е имало и ще го има през всеки век.

Berg Collection. New York Public Library. Box 1, folder 10. Английското название на статията е: On Generalities, а датировката на текста Berlin 1926, написана с почерка на Набоков на първата страница на ръкописа, вероятно е добавена по-късно. Б.пр.

[1] Набоков преразказва анекдот за английския авантюрист, писател и историк сър Уолтър Рейли (1552-1618). Според анекдота Рейли престанал да работи над проекта на многотомната си „История на света” след като самият той, бидейки  затворен в Тауър, не е могъл да постигне съгласие с други очевидци по обстоятелствата, довели до някакво сбиване в двора на затвора. Б.пр.
[2] През 1925 г. в швейцарския курорт Локарно страните-победителки в Първата световна война подписват с Германия важни дипломатически споразумения, гарантиращи следвоенните граници. Б.пр.
[3] Директорията (Directoire exécutif) – изпълнителната власт във Франция в периода между 2 ноември 1794 – 10 ноември 1799 г., тоест по време на  Френската революция. Б.пр.
[4] Писмата на маркиза дьо Севинье (1626-1696) до нейната дъщеря са епистоларен паметник за нравите и живота във Франция от епохата на Луи XIV. Набоков има предвид писмото на мадам дьо Севинье от 18 март 1671 г., в което тя се спира на новата модна женска прическа – късо подстригани коси, без да се носи перука, което напомня немската мода от 20-те години на ХХ в. – т.нар. „бубикопф“ (късо подстригани коси). Б.пр.

Човекът и вещите

Названието на моя доклад „Човекът и вещите” може, разбира се, да ви въведе в заблуждение. Може например да ви се стори, че отдавайки дан на беса на обобщението, аз разбирам под думата „човек” някакъв сборен и невероятно удобен homo sapiens като представител на човечеството. Може да си помислите, че за мен „вещта” е някакво определено понятие, с което аз, с философска лекота, се готвя да жонглирам. А и самата дума „вещ” може да извика в представата ви нещо не много ценно, нещо за удобство или украшение. Нека си спомним този чеховски доктор от „Три сестри”, който, като не знаел как да реагира на дадения му подарък, го повъртял в ръце и промърморил: ” Хм, да…вещ…” Впрочем тази вещ – часовник за камината – той поради неловкостта си тутакси изтървал на земята с всички произтичащи от това звънки последствия. Но и друга интонация може да се долови в думата „вещ”. Имах един познат бижутер, в чиято уста върховната похвала за някакъв браслет  или диамантено колие беше тъкмо думата „вещ”, произнесена на висок глас и то на няколко пъти, в такт с почтително движение на дланта, в която лежеше драгоценния предмет. И най-накрая, още едно объркване, в което може да ни вкара заглавието на моя доклад. Думите „човекът и вещите” могат да извикат в съзнанието ни образа на човека в бирарията, на лакея или чистача, защото тъкмо по този начин наименованието  „вещ” изниква от мъглата, приемайки образа на тези изгубени неща, за които дирекцията не отговаря.

Като изброих всички тези възможни недоразумения, аз по този начин ги отстраних. Разбира се, като казвам „човек”, аз имам предвид единствено самия себе си. По същия начин и вещите, за които ще говоря, няма да минат без именни етикети в мъглявините на „общите места”. Тъй като под думата „вещ” аз разбирам не само „четката за зъби”, но и парната машина. Всичко, което е направено от човешка ръка, е вещ. Това е единственото общо определение, което си позволявам да използвам.

Вещта, изработена от някого, сама по себе си не съществува. Табакерата, забравена на плажа, прелитащата чайка няма да различи от камъка, пясъка или валмото от водорасли, защото в отсъстието на човека вещта тутакси се връща в лоното на природата. Оръжието, захвърлено в дълбините на тропическия лес, вече не е вещ, а законна част от гората; днес по него се стича рижав ручей от мравки, а утре то ще плесеняса и може би ще бъде обвито от цъфнали растения. Домът се превръща в камара от камъни, щом бъде напуснат от човека. Достатъчно е петстотин години в него да не стъпи човешки крак и домът, като тих и хитър звяр, избягал на воля, незабелязано се връща в природата и наистина се превръща в купчина от камъни. Обърнете внимание и на това колко охотно и с каква ловкост дори най-малката вещ се изхитря да се изплъзне от човека и колко склонна е тя към самоубийство. Захвърлената монета с прибързаността на отчаян беглец описва на пода широка дъга и се скрива в най-далечния ъгъл и под най-далечния диван. Не само, че няма предмет без човек, но и няма предмет без определено отношение към него от страна на човека. Това отношение е променливо. Да вземем за пример една картина в рамка – женски портрет. Един я гледа с хладното възхищение на ценител, като прави разбор на цветовете, светлосенките и фона. Друг, който е занаятчия, я наблюдава с доста по-сложно усещане, в което са примесени образите на неговия занаят – лепила, рязмер, грунт, устойчивост на дървото, позлата; той хвърля професионален поглед към рамката. Трети – приятел на изобразената жена – обсъжда сходството или пък за миг бива пронизан от някой от тези мимолетни спомени, които изникват в детската памет; той си спомня как същата тази жена оставя чантата и ръкавиците си на масата и казва: „Утре е последният сеанс, слава Богу. Очите излязоха сполучливи.” И накрая, четвърти разглежда каритната с мисълта, че днес  ще ходи на зъболекар и много ще го боли, така че всеки път, когато се вглежда в картината, той чува жуженето на бормашината и усеща характерния зъболекарски мирис в устата си.  Какво излиза? Няма единна вещ – макар математически тя да е една – а четири, пет, шест, милион вещи, в зависимост от това, колко хора я съзерцават. Какво ме вълнува някой чифт обувки, изнесени пред вратата на моя съсед? Но ако моят съсед умре през нощта, с каква жалост, с каква човешка топлота аз ще съзерцавам тези две стари, износени обувки със стърчащи носове, които ще продължат да стоят пред вратата. На моето писалище, в един стар измачкан плик, открих изгорели кибритени клечки.  Защо съм решил да ги запазя, с какво е свързан този спомен – аз съм забравил, забравил съм напълно. Но още ще ги пазя известно време заради спомена, който знам, че е свързан с тях, което ме кара да ги обичам с някаква вторична любов. Ала след това аз ще ги изхвърля: така ние изневеряваме на вещите. На панаира в някакво забутано градче аз, улучвайки мишената, спечелих порцеланово прасенце. И го зарязах в хотела, когато си тръгнах. По този начин се обрекох на възпоминание за фигурката. Аз безнадеждно се влюбих в това порцеланово прасенце. И то ме изпълва с някакво глуповато умиление, щом се замисля за тази спечелена, но неоценена и захвърлена вещ. Със същото чувство понякога гледам и на някое дребно, нищо не струващо украшение, намиращо се в тъмния край на коридора, което може би никой друг, освен мен, не забелязва. На писалището в един чужд дом видях същия пепелник, който имам и на собственото си бюро: и все пак този е мой, а другият – чужд. Спомням си, че бях на десет години, когато чичо ми почина от дифтерит. В неговата стая извършиха дезинфекция. Изглежда, че не са ми обяснили добре каксво е дезинфекция: аз помислих, че щом човек умре, правят така, че всички негови вещи вече да не са негови и затова отмиват от тях праха и мириса, който ги е правил именно негови вещи.

Не ми е приятно да слушам, когато хората говорят за машините: ах, нашият механичен век; ах, роботите и т.н. Машините, инструментите – всичко това ни служи. В този смисъл ножът за разрязване на хартия по нищо не се отличава от най-сложната фабрична машина. Работата е в това, че тук няма нищо сложно. Ние приемаме огромното количество части като нещо сложно, а частите сами по себе си са прости и тяхната сглобка също е нещо просто. Докато човек гледа парната машина, нейното устройство му се струва невероятно изобретение, защото в своята представа той отделя предмета от ума, който го е измислил. Умът е хитър и сложен, човешката находчивост е изумителна, а самото изобретение, разбира се, е нещо просто. Прелестта на машината е тъкмо в това, че всеки смислен, съобразителен човек може да сътвори машина. Не, ние не сме отишли толкова далеч от нашите предци. Още през  V в. находчив китаец е изобретил подводницата. Монголците от незапомнени времена са умеели да зашеметяват враговете си с отровни газове. Чета например, че някаква фирма изготвя всякакви автоматични прибори за продажбата на стоки: един вид последна дума на техниката. А автоматичните прибори са били познати от дълбока древност. Египетските жреци с тяхна помощ са се възползвали от суеверието на своя народ. Пред храмовете на богинята Изида е имало магически урни. Те са снабдявали вярващите с благословението на богинята във вид на няколко капки свещена вода. Достатъчно е било да се пусне в урната монета от пет драхми, както прави днес в подземното метро всяка госпожица, която иска да получи опаковка с дъвки.Всичко е в свещения и безсмъртен жест. Египетските самодействащи урни в продължение на векове са носели прекрасни доходи на жреците. И тяхната тайна се е охранявала с цялата строгост на закона, под заплахата от смъртно наказание. Нещата вероятно са се случвали по следния начин: хвърлената монета е минавала през тръбата и е стигала до поднос, който е задействал ръчка и мигновено се е отварял клапан, пълен с вода. Така по тръбата се е стичала малко вода, която се е изливала в чашата, поставена от чакащите, лековерни и изпотени от удивление египтяни. Няколко столетия по-късно по големите пътища в древния Рим даже е имало автоматична продажба на вино – със същите прибори, както днес. Ето защо римлянинът, щом се е отлъчвал за по-дълго от дома си, е носел със себе си чаша за пиене. Ако бях добър художник, щях да нарисувам следната картина – Хораций, който пуска монета в автомат.

Човекът е Божие подобие, а вещта – човешко подобие. Човекът, който създава вещ, чрез своя Бог се уподобява на нея. И тогава се се получава пълен кръг: вещ, Бог, човек, вещ – а пълният кръг е прелестен за ума. Автоматът по някакъв начин е най-подобен на човека. Чукваш го – и той отговаря. Смазваш го – и той ти доставя удоволствие. Плащаш му  – и той ти дава стока. Ала във всяка вещ аз долавям подобие с човека. Вторият кат бельо, съхнещ на простора, при порива на вятъра се впуска в идиотски, но напълно човешки танц. Мастилницата се взира в мен с черно око и блясък в зеницата. Часовникът, който показва десет без две минути, силно напомня на лице с мустаците на кайзер Вилхелм; а часовникът, който показва осем без двадесет – на лице с мустаци, завити по китайски. Между кръглия, стъклен калпак на лампата и плешивата глава на мислителя, налята със светеща мисъл, има някакво успокоително подобие. С думите, които употребляваме за различни части на нашето тяло, сме кръстили части от вещи, оръдия и машини, все едно, че говорим за собствените си деца. „Зъбчета, очички, ушички, косички, носче, ножче, гръбче, ръчичка, главичка”. Все едно, че съм заобиколен от малки уроди и си представям, че зъбчетата на часовника гризат времето, че ушенчето на иглата, бодната в завесата, ни подслушва, че нослето на чайника със застинала капчица на носа ей сега ще шмръкне като простуден човек. В по-големите предмети като домове, автомобили и фабрики човешкото е нещо, което понякога ми изглежда като нещо изключително неприятно. В шварцвалдските села има насмешливи домове: прозорчето на покрива е издължено като насмешливо око.  Някак невероятно окати ми изглеждат и автомобилите – неслучайно им слагаме не един, не три, а тъкмо два фара. Не е случайно и това, че в приказките и на спиритечските сеанси вещите оживяват.

Мисля, че в задълбочаването на тези аналогии има известен антропоморфически хазарт и че може би придаваме на вещите нашите чувства. Така например в положението на вълнената кърпа, провесена на гърба на стола, се разпознава известна скука – ак, колко скучно й е на тази кърпа на нечии рамене! Нещо радостно и чистосърдечно има пък в отворената и все още бяла тетрадка. Моливът, по природата си, е по-мек и по-добър от перото. Перото говори, а моливът шепне.

И най-накрая, сред вещите също има деца. Това, разбира се, са играчките. Те подражават на възрастните вещи. И колкото това подражание  е по-пълно, толкова по-скъпи са те на човешкото дете. Още като дете ме вълнуваше един въпрос: къде ще отидат моите играчки, когато порасна? Аз си представях някакъв огромен музей, в който се събират играчките на порасналите деца. И дори днес, когато влизам в някой музей, където има римски антики, оръжие и облекла, ми се струва, че съм попаднал тъкмо в този музей на мечтите си.

Ние се боим и за нищо на света не искаме да пуснем нашите вещи обратно в природата, откъдето те са дошли. Почти физичски болезнено е за мен да се разделя със старите си панталони. Пазя писма, които никога няма да препрочета. Вещта е човешко подобие и усещайки това подобие за нас е нетърпима нейната смърт, нейното унищожение. Древните царе са лягали в гроба с доспехите и покъщнината си, като биха взели в гроба и своя дворец, стига да беше възможно. Флобер е искал да бъде погребан заедно с мастилницата си. На мастилницата обаче би й било скучно без перото, на перото – без хартията, на хартията – без писалището, на писалището – без масата, на масата  – без стаята, на стаята – без дома, а на дома  – без града. И колкото и да се старае човек, щом изтлее той, изтляват и неговите вещи. И е по-добре вместо като мумия да лежиш в изрисуван саркофаг, изложен на течението в музея, някак по-добре и по-честно е да изтлееш в земята, където се връщат на свой ред и играчките, и четките за зъби, и автомобилите.

13-14.I.1928 г.

През нощта. 

Berg Collection. New York Public Library. Box 1, folder 1.

Превод: Тони Николов