„Богословие и свещенство“, протойерей Георги Флоровски, изд. Библиотека „Православен калейдоскоп“, София, 2020 г. Предлагаме ви откъс от книгата.

Пред нас е поредният том от съчиненията на о. Георги Флоровски. Тук са събрани, от една страна, текстове от 30-те години (след 1932 г., когато Георги Флоровски става свещеник), които продължават линията на хронологичното издаване на съчиненията, а от друга страна, това са материали, които в последните години по един или друг начин са попаднали в полезрението на преводачите. Повечето от текстовете в този том са свързани както с ранния свещенически период на отеца, преди заминаването му за Америка, така и с периода на късния „американски“ Флоровски, но при всички положения са текстове на свещеника Георги Флоровски. Може би това натежа при формулирането на заглавието на тома „Богословие и свещенство“… Късният Флоровски отново се връща на една от любимите си теми, свързани с творчеството и живота на руските писатели и мислители от XIX век. Както винаги това, което го интересува от тях, са християнските теми: за вярата и неверието, за гордостта и смирението, за послушанието, надеждата и любовта…

Павел Павлов

* * *

Владимир Соловьов и Данте: въпросът за християнската империя

…quella Roma onde Cristo è romano
                Purgatorio, XXXII, 102^[2]

I

През 1883 г. редица статии на Владимир Соловьов под общото заглавие „Великият спор и християнската политика“ са публикувани в славянофилския ежеседмичник „Русь“, чийто редактор е Иван Аксаков. „Спорът“ е между Изтока и Запада и в частност между християнския Изток и Запад, т.е. Византия и Рим. Разколът между Източната империя и Римската църква става камък за препъване и същност на спора. На Русия, като „Трети Рим“, била възложена задачата по примирението. Трябвало убедително да се докаже, че тя не е просто повторение или продължение на Византия, „Втория Рим“, но наистина е Трети Рим, който именно поради това би могъл да примири и да свърже Първия и Втория. Това би трябвало да стане чрез някоя от разновидностите на историческата диалектика: тезис, антитезис и синтез: Рим, Византия и Русия. Първо тук Соловьов разкрива своите нови възгледи: многовековното историческо напрежение между Изтока и Запада би могло да се разреши само чрез „възсъединяване на църквите“ и само в съюз с Римската църква Русия би смогнала да изпълни своето историческо призвание и да разреши насъщните проблеми на своето национално битие. В същността си, като тайно действено Тяло Христово, Църквата не била разделена. Тя както преди си оставала Една, въпреки видимото отделяне на две „църковни общности“ една от друга. Не се случило никакво тайно действено разделение, а само историческо отчуждение. Изтокът запазва сакралните съкровища на вероизповедта, макар и да не обладава тази структура и организация, която единствено би могла да даде на християнството историческо право и мощ. Римската църква в действителност е само част от Вселенската църква, но все още средоточие на християнската Икумена си остава Рим. Тя е само част, но част, в която единствено е запазена и се осъществява основната структура на Църквата като Тяло и Общество. Християнският Изток не вижда цялата историческа панорама, докато си остава непримирен и несъединен с католическия Запад.^[3]

Всичко това било напълно неприемливо за редактора на славянофилското издание. Аксаков твърде настоятелно моли Соловьов да преразгледа своята гледна точка и независимо от резултата да редактира ръкописа. Накрая той взел решението да спре статиите на Соловьов. Публикуваният текст на „Великият спор“ е безусловно „редактиран“ и непълен. Много от това, което Соловьов възнамерявал да каже, останало неизказано. Някои глави, макар и вече написани, трябвало да бъдат изключени или заменени с нови преработени варианти. Публикуваната редакция дава само изкривен образ на представения своевременно от Соловьов в 1883 г.

Други допълнителни сведения може да се извлекат от писмата до Аксаков, написани в периода на публикациите на статиите на Соловьов в неговото списание.^[4] В отговор на възраженията на Аксаков Соловьов открито заявява своята непоколебима вяра във Вечния Рим, който не бива да се отъждествява с „папизма“. „Аз гледам преди всичко на великия, свят и вечен Рим като основна и неотделима част на Вселенската църква. В този Рим аз вярвам, пред него се прекланям, него обичам от цялото си сърце и с всички сили на душата си желая неговото възстановяване за единството и целостта на Всемирната църква, и да бъда проклет като отцеубиец, ако някога произнеса дума за осъждане светинята на Рим“.

Аксаков, изглежда, предлага да се внесат някои корекции в първоначалния ръкопис, представен от Соловьов. Последният, несклонен да отстъпи, решава да изложи нещата в изцяло нова статия.^[5] Написването на новия материал е отложено за известно време, а в това време Соловьов продължава изследванията. Той чете униатската полемика от XVI в. на полски и Данте на италиански.^[6]

Очевидно е, че в ръкописа, отклонен от Аксаков, има някаква „част за Императора“, която Аксаков особено не одобрява. Соловьов е съгласен с неговите забележки: „не защото се отказвам от тази идея, а защото, поради това че е изложена кратко и схематично, тя действително би могла да създаде неверни и груби представи“. Все пак нямало нищо „грубо“ в самата идея. „Трябва да се помни, че такъв многообещаващ принцип като „всемирен Император“, „вселенски първосветител“ и т.н. е преди всичко знаме или символ, а всеки символ, ако се отдели от неговото идейно и жизнено съдържание, е нещо грубо и веществено“. Освен това идеята за „Всемирната монархия“ в никакъв случай не принадлежи лично на Соловьов; по-скоро това било вековечено очакване на народите. На руски език последният израз съдържа очевиден месиански смисъл, напомняйки едно от пророчествата на Книга Битие (49:10 – „скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят – от чреслата му, докле не дойде Примирителят, и Нему ще се покоряват народите“), където същите думи са превод на гръцкото προσδοκία ἐθνῶν [очакване на народите, бел. пр.] (и го има само в Септуагинта). „От хората на мисълта тази идея е одушевена в Средните векове, между другото от Данте, а в нашия век зад нея стои Тютчев, човек, както Ви е добре известно, на особено тънкия ум и чувство. В пълното издание на „Великият спор“ възнамерявам да изложа идеята за всемирната монархия като цяло според думите на Данте и Тютчев.“^[7] Никакво пълно издание на „Великият спор“ обаче не било публикувано. В „История и будущность теократии“, издадена в 1887 г., Соловьов не говори за Империята. Действително във въведението на книгата на френски език „La Russie et l’Eglise Universelle“, написана в 1887 г. и излязла в Париж през 1889 г., Соловьов повежда разговор за Империята. Наистина тук той никак не се позовава на Тютчев. Данте е цитиран веднъж („le plus grand des écrivains catholiques“ [най-великият от католическите писатели]), с определена посочка на няколко „безсмъртни стиха“ от „Божествена комедия“^[8]. От това не бива да се учудваме. Книгата е написана с определени намерения и за определена аудитория и Соловьов, по съвета на своите католически поддръжници, се ограничава в нея с исторически и полемически доказателства за Първенството на Петър. За голямо разочарование на Соловьов трябвало да бъдат изпуснати всичките „по-общи съображения и отделни умувания“ и да не се отпечатат някои вече написани части.^[9]

Така обещаното описание на концепцията за „Всемирна монархия“ „като цяло според думите на Данте и Тютчев“ никога не било направено.^[10] Все пак не бива да изпускаме твърдението на Соловьов за това, че най-малкото имало време, когато той се намирал под дълбокото въздействие на идеите на тези автори. Беглият исторически обзор на предназначението на Християнската империя – с оглед на бъдещата картина – направен от Соловьов във въведението към книгата на френски, определено съвпада в някои пунктове с гледната точка на Тютчев, независимо че техните възгледи до голяма степен напълно се разминават.^[11] Влиянието на Данте върху Соловьов, както изглежда, е достатъчно сериозно и може да се намерят постоянните дантевски сюжети и мотиви в неговите теократични построения. Това съвсем не означава, че Соловьов някога е бил раболепен последовател на Данте.

II

Вярата във Вечния Рим е едно от изходните положения в теократичното учение на Соловьов. Самият Древен Рим, Свещената Римска империя на цезарите, същностно принадлежи според неговото разбиране към историята на спасението. Соловьов, разсъждавайки за образа на четирите монархии в книгата на пророк Даниил, прави следния извод: Римската империя „не е част от чудовищния колос, осъден на гибел, но само рамка и трайна материална форма, в която могло да се отлее Царството Божие (le cadre et le moule matériel du Royaume de Dieu). Великите държави на древния свят са преходни явления в историята: единствено Рим продължава досега (Rome seule vit tou jours). Капитолийската скала била осветена от библейския камък и Римската империя се превърнала в тази велика планина, която съгласно пророческото видение се родила от този камък (срв. Дан. 2:34-35, бел. пр.)“^[12]. Главното за Соловьов е това, че християнската теокрация има двояко – библейско и римско – основание. Затова много повече от риторичен парадокс е неговата теза, че Симон Петър би трябвало да се възприема като приемник на Юлий Цезар^[13]: „И низвергвайки от престола лъжливия и нечестив абсолютизъм на езическите кесари, Иисус в същото време потвърди и увековечи всемирната монархия на Рим, давайки ѝ истинска теократична основа. В известен смисъл това е само промяна на династията; династията на Юлий Цезар, върховния първосвещеник и бог, се сменила с династията на Симон Петър, върховен първосвещеник и слуга на слугите Божии“^[14]. Далеч не поетично преувеличение се явява идеята на Соловьов за това, че „бащата Еней“ заедно с „бащата на вярващите“ Авраам би следвало да се разглеждат като прародители на християнството. Соловьов именно в момента на написването на книгата за френското издателство пише на Николай Страхов^[15]: „Считам, че „бащата Еней“ заедно с „бащата на вярващите“ Авраам са истинските родоначалници на християнството, което (исторически погледнато) е само синтез на тези две бащинства (parentalia)“^[16]. Иначе казано, има две успоредни теократични предзададености – едната води своето начало от историята на Израил, а другата от историята на Рим. Удивителен изглежда фактът, че в периода на работа над книгата на френски Соловьов съвместно с А. Фет^[17] превежда от латински „Енеида“^[18]. Тези две пресечни точки е невъзможно да не се свързват една с друга. „Превеждайки сега в свободното си време „Енеида“ в руски стихове, с особена живост чувствам в определени моменти тази тайнствена и заедно с това естествена необходимост, която направила от Рим център на Вселенската църква.“^[19] Разбира се, Соловьов би могъл много да чете Вергилий^[20], без да свежда това четене към Данте, но ако вземем под внимание, че той фактически едновременно превежда и Данте, то не би било особено дръзновение да се види в това връзка.^[21] От друга страна, паралелното позоваване на двете истории, иудейската и римската, е една от най-характерните черти в стила на Данте. „Даже най-неизкушеният читател [казва Едуард Мур] е в състояние да отбележи и в трите части на Божествена комедия, и особено в Чистилище, с какви взаимно изключващи се един с друг начини, или кръгове, са показани образите на порока и добродетелта, взети от Писанието или светската литература. Обяснение за използването от Данте на този способ е признанието на факта, че той разглежда народа на Рим като от Бога „избран народ“, както и евреите, единия с цел да доведе до създаването на Всемирна империя, а другия към това, което се нарича Всемирна църква. Римската и иудейската история са еднакво „свещени“ за Данте… Цитатите от Вергилий, „divinus poeta noster“ [нашият божествен поет], се привеждат едновременно с посочките на Писанието, а неговите знаменити строфи „Tu regere imperio populos, Romane, memento“ etc. са приведени като потвърждение за Божия промисъл в изграждането на Рим като Всемирна империя в такъв порядък, в какъвто трябва да се позоваваме на Писанието“.^[22] Най-забележителната илюстрация на този преднамерен паралелизъм е в „Ад“ (II, 13-33), когато Еней и св. Павел са въведени като особено почетни гости в незримия свят (Io non Enea, io non Paulo sono [„Не съм ни Павел ази, ни Еней”, прев. Константин Величков, бел. пр.]), единият – от името на бъдещата Империя, другият – от името на Църквата, в очакване на този „свят град“, в който приемникът на върховния Петър ще застъпи на престола. Според хронологичната сметка на Данте пристигането на Еней в Италия съвпада с появата на бял свят на Давид. Така двете „parentalia“ са провиденциално сплетени в едно събитие.

Голяма част, посветена на тази тема, показателна и крайно интересна, има в „Пир“ (IV, 5). В него основаването на Рим е пряко свързано с възвишената тайна на Въплъщението. За снизхождащия на земята Син Божий трябва да има достойно жилище и подслон. Самата Земя трябва да се претвори в „най-доброто устройство“, in ottima disposizione, за Неговото пришествие и такова най-добро устройство се явява „Монархията“. По тази причина „според божествения промисъл е определен народ и град, който трябвало да изпълни това, а именно – прославеният Рим“ – ordinatо fu per lo divino provedimento. От друга страна, „бил определен известен свещен род“, от него майката на Въплъщаващия се трябвало да се роди в определено време – и този род е родът Давидов. „И всичко това се извършва едновременно (in uno temporale), защото когато се ражда Давид, се ражда и Рим, т.е. тогава, когато Еней преминава от Троя в Италия, от което и възниква римската държава, както за това свидетелстват писанията. Съвсем очевидно е, че божественият избор (la divina elezione) пада на Римската империя защото светият град (de la santa cittade) се ражда едновременно със зараждането на корена на Марииния род… О, неизказана и непостижима Премъдрост Божия, ти, която от толкова отдавна вече се подготвяш за своето пришествие там, в Сирия, и тук, в Италия! (che a una ora, per la tua venuta, in Siria suso e qua in Italia tanto dinanzi ti preparasti).“^[23] Книга втора на Дантевата „Монархия“ е изцяло посветена на обосноваването на провиденциалната „законороденост“ на Римската империя, а доводът е в голяма степен богословски. „Ако Римската империя съществуваше не по право (de jure non fuit), Христос, раждайки се, би извършил несправедливост.“ Щом това очевидно е невъзможно, Данте заключава, че Христос потвърждава „законността“ на Рим. Той направил свободен избор да се роди sub edicto Romani Imperatoris [съгласно едикта на Римския император], „така че при това извънредно преброяване на рода човешки Синът Божий, ставайки човек, е записан като човек (in illa singulari generis humani descriptione homo conscriberetur); а това и означава да спази заповедта“. Респективно Той признава това юридическо действие – чрез свободния избор да умре по присъдата на властта в Рим. Присъдата не би имала сила, ако римските цезари не управляваха de jure. И така „нейният Жених [на Римската империя] Христос признал империята в началото и в края на своята мисия (in utroque termino sue militiae).”^[24] Мисъл отново съдържателна по своята дълбочина: Sponsus Christus (Христос Женихът) е корелативен на Sponsa Ecclesia (Църквата Невеста), а Рим е Sedes Sponsae (брачно място) (Epist. VIII, alias XI, „Cardinalibus ytalicis“, 11).^[25]

Само на тази основа ни става достъпна възвишената вяра на Соловьов във „Вечния Рим“. Той написва само първия том на „История на теокрацията“, където разглежда библейската предзададеност в установяването на теокрацията. Трите последващи тома се планирало да бъдат исторически. На Соловьов трудно би се удало да избяга от обсъждането на „римския“ произход на Църквата.^[26] Това, разбира се, е само предположение. Въпреки това обсъжданият въпрос е невъзможно да се избегне: как Соловьов достига до тази необикновена вяра във Вечния Рим? Данте и Вергилий, неговите Duca и Dottore [вожд и наставник], са преки източници на подобно убеждение. В ранните възгледи на Соловьов образът на Вечния Рим не играе определена роля. Едва след 1883 г. по неговото собствено признание той чете Данте и вижда в него имперски пророк. Освен това в разбирането на Данте Империята се корени в признанието, че човешкият род или човечеството е, или би следвало да бъде, органично единство, едно цяло. Тази мисъл, бидейки близка на Соловьов, постоянно занимавала неговата мисъл. У Бога би трябвало да има особена цел за цялото човечество – finis totius humanae civilitatis [цел на цялото човешко гражданство]. За Данте това е изначален замисъл в „Монархия“. „Съществува следователно някакво действие (propria operatio), свойствено за човечеството в цяло, в съответствие с което се подрежда огромно множество от хора в цялата си съвкупност.“ Човешкият род е целеустремен към мира, и Императорът е следователно преди всичко rex pacificus [цар миротворец], пазител на единството и съгласието. Както мирът е възможно да се основе само на справедливостта, така и монархът трябва да бъде „най-чисто въплъщение на справедливостта“. В крайна сметка обостря чувството за справедливост и го озарява просто като „благоволение“ или recta dilectio. Монархът, воден от благоволение и справедливост, е „слуга на всички“ (minister omnium). Такъв е ходът на разсъждение на Данте в Първата книга на „Монархия“ и той прави извода: „Est igitur Monarchia necessaria mundo… Аd optimam dispositionem mundi necesse est Monarchiam esse… Аd bene esse mundi Monarchiam necesse est esse“ [Оттук следва, че монархията е необходима за света… За най-доброто устройство на света непременно трябва да съществува монархия… За благополучието на света е необходимо да съществува монархията]. Отлично е казано: „Империята, обсъждана от Данте, е теоретично твърдение, а не съществуваща реалност“^[27]. Истина е това, както ясно се изразява Брюс, че на Запад „Свещената империя е мечта, възвишен замисъл, едновременно богословски и поетичен, единство на човечеството, единство на хората, нейни чеда Божии, също така осъществена и в единството на Църквата, която е в същата Държава и в единството на Държавата, която е същата Църква“^[28]. Империята на Данте, независимо от това дали е мечта, или утопия, е мечта за надежда и вяра. В смисъл, че това е мисловно проектиране на миналото в бъдещето. Неговата Империя, както неотдавна се каза, „не е Свещената римска империя на западния феодализъм, както не е и езическата империя на Август или Траян. Това е империята на Константин, Теодосий и Юстиниан, чието великолепие е увековечено в базиликите „Сан Витале” и „Сант Аполинаре ин Класе“.^[29] Този Юстиниан, който в шеста песен на „Рай“ разказва за римския орел, il sacrosanto segno [свещеното знаме].

Във въведението на Соловьов към съчинението La Russie et l’Eglise Universelle се придава значение именно на справедливостта и единството или „солидарността“. Вроденият стремеж към сплотеност с други народи е присъщ на цялата човешка история и се изразява различно: в склонност към всеобща монархия, достигаща разцвет в идеята и действителността на pax Romana или в убедеността на юдеите в естественото единство и общото начало на целия човешки род. Тук отново се проследява паралелизъм в процеса на римското и еврейското формиране. По-рано висшият образец на християнското духовно братство, макар и да съществува, не е в пълна степен осъзнат през Средновековието. Основно внимание в християнската държава трябва да се отдели именно на запазването на мира. Обаче византийското преобразуване на Римската империя, започнато от Константин и завършено от Юстиниан, било само номинално. Държавата, отначало оставаща по своя дух както преди езическа, след това попаднала в ереста на цезаропапизма (Сaesaropapism). Мисията по създаването на християнска държава, отхвърлена от Гръцката империя, била възложена чрез властта на папите на романо-германския свят. В крайна сметка обаче Свещената римска империя се провали, оставайки „фиктивна империя“ – l’empire romain fictif. Църквата също не могла да осигури запазването на мира и справедливостта в Европа, което е следствие от отсъствието у нея на имперско могъщество, което е трябвало да бъде наистина християнско и католическо.

От този момент Соловьов започва да твърди, че именно Русия е исторически предзададена и предопределена да намери „политическото могъщество“, необходимо на Църквата за спасението на Европа и света. Безусловно това е мечта, утопия, илюзия. Обаче утопия и илюзия на надеждата и вярата. В това се чувства трепетът на колосален замисъл. Заниманията на Соловьов с Данте само способстват за утвърждаването и усилването на неговата теократична визия. Мирът и единството са и трябва да бъдат вековечни „очаквания на народите“, стремеж на народите.

III

Позоваването на Данте в La Russie et l’Eglise Universelle е крайно съществено. Соловьов, въпреки своята беззаветна вярност на „Монархията на св. Петър“, се стреми да удържа баланс между „човешкото“ и „божественото“. Неговата теократична конструкция е по същество „дуалистична“, а по-точно, „триадична“. Свещенството (Sacerdotium) не трябва да бъде погълнато от Империята (Imperium), както и Църквата не бива да бъде зависима от Държавата. Всяко „несторианско“ отделяне на „религия“ и „политика“ е недопустимо. Но също така е недопустимо и всяко „сливане“ или „смесване“ на власт и пълномощия. Поставеният въпрос е деликатен.^[30] Безусловно е, че с настъпването на Царството Божие отпада необходимостта от специална светска власт. Ако се признава абсолютната ценност на Божественото начало, то никакво друго начало не може да бъде допуснато като притежаващо равна сила. Местоположението на Цезара, влизащ в Царството Божие, напълно се променя: в единното Царство на съвместното съществуване няма място за две равни и независими власти.^[31]

Все пак дори и в Царството Божие, както показва историята, трябва да има цезари. Съществува някаква „социална Троица“, троица на месианските власти. Втората месианска власт – това е християнското царстване. „Християнският цар, крал, император или нещо друго подобно, е във висша степен духовен син на първосвещеника. Ако единството на държавата се съсредоточава и реализира в първосвещеника, и ако съществува синовно отношение между християнската държава като такава и Църквата, то това отношение трябва да съществува реално и така да се каже, ипостасно между главата на държавата и главата на Църквата.“ „Втората месианска власт“, Царстването, „е родена“ (на практика) от първата, от това духовно отчество, което е възложено на папата. Но въпреки това тя обладава своя собствена сфера на действие и влияние. „Както Божественият Отец действа и се проявява в творението чрез Сина, Неговото Слово – точно така Църквата на Бога, духовното отечество, вселенското папство трябва да действа и да се проявява във външния свят посредством християнската държава, в царската власт на Сина. Държавата трябва да бъде политически орган на Църквата, светският владика трябва да бъде Словото на духовния владика. По този път въпросът за първенството между тези две власти отпада от само себе си: колкото повече те представляват това, което трябва да бъдат, толкова е по-пълно равенството между тях и с това те двете са свободни.“ Соловьов е убеден, че на практика истинска съгласуваност на двете месиански власти може да се постигне само благодарение на примирението с третата, Пророчеството, „само в това пророческо бъдеще, в което те сами са определящите предпоставки и условия“^[32].

При никакви обстоятелства според Соловьов Църквата не трябва пряко да нахлува в мирското пространство, за да не компрометира своето свещено величие в практическата борба против злото. И по същата причина, в случай на отсъствие на необходимия инструмент на Царстване или Империя, Църквата се оказва неспособна да внесе мир и справедливост в човешките отношения. Опасно за Църквата е, когато я убеждават или подчиняват да изпълнява имперска функция. Точно това се случва в средневековната „папска империя“ или „имперско папство“ на Инокентий III или Инокентий IV. За такава власт са необходими хора, притежаващи изключителни качества, но след смяната на великите папи, въздигнали политиката до висотата на морално действие, дошли други, които принизяват религията до материален интерес. Точно тук се въвежда посочка на Данте, „призоваващ в безсмъртни стихове новия Карл Велики, за да сложи край на пагубното смешение на двете власти в римската Църква“^[33].

Соловьов цитира от XIX песен от Ад и от VI и XVI песен от Чистилище. В XIX песен от Ад Данте обвинява Симонистите и показва користолюбието на беззаконните наместници на папския престол, un pastor senza legge [пастир без закон]. Той упреква Константин за неговия „Дар“ на „пастиря и клира“ (quella dote che date prese il primo ricco patre). Данте не престава да съжалява за фаталните последствия от този погрешна постъпка, макар напълно да допуска, че Константин прави жеста от добра воля. Все пак императорът нямал право да извърши това. Данте отново се обръща към Дара в „Монархия” и обяснява, че преди всичко е недопустимо да се разделя империята; а след това повтаря, че отнемането от империята на отделни привилегии е подобно само на раздирането на „безшевния хитон, който не се осмелиха да разкъсат даже тези, които пронизаха с копие истинския Бог, Христа“^[34]. Не е възможно по-настойчиво да се подчертае самоуправлението на Империята. „На Империята не е позволено да се саморазрушава“ – ergo Imperio se ipsum destruere non licet. Освен това „Църквата не могла да приеме дори да допусне, че Императорът може да дава по собствено усмотрение“^[35].

В VI песен от Чистилище Данте разобличава и осъжда вътрешните разпри, които лишават Италия от единство. И отново се споменава името на Юстиниан: „Какво ти коригира Юстиниан, когато престолът е празен?“. Няма никакъв Император, и градините на империята са пустинни (ст. 88-89, 104-105). Шестнадесета песен от Чистилище е особено уместна за нашите цели. В нея се съдържа речта на Марко Ломбардски за объркването със значението на светската власт. „Закони има, но кой ще ги защити?“ Няма император, водач, към когото цялото паство да се прилепи, като него да постъпва и по-добър да не чака, а паството след него послушно да върви. В тази фраза се съдържа явна алюзия за папата. Щом светът е толкова лош, вина за това има глупавото управление. Римската църква попаднала в бърлогата, поемайки тежестта на мирските грижи, бремето на двата дяла / confondere in sè due reggimenti [конфронтиращи се, сами по себе си две власти]), за свой срам и тежест. В миналото, когато „Рим даваше на света най-добрия порядък, имаше две слънца, така че било видно къде лежи божият път и къде е мирският“ (due soli aver, che l’una e l’altra strada facean vedere, e del mondo e di Deo). Сега едното погаси другото, мечът се сля с посоха и тази деформация породи глупаво управление (ст. 94-127). Данте постоянно настоява на двувластие: трябва да има Две Слънца, т.е. duo luminaria magna, папа и император. Всеки безпорядък във властта неминуемо води към беда. В „Монархия” Данте оправдава непременната независимост на империята с това, че императорът „е пряко свързан с главата на вселената, която е Бог“ (immediate se habere ad principem universi, qui Deus est). Обаче в същото време той признава несъмнената „зависимост“ на римския император от римския понтифик, „щом споменатото смъртно щастие в известен смисъл се съобразява с безсмъртното щастие (quod am modo ad in mortalem felicitatem ordinetur)“. Ето защо нека цезарят окаже на Петър уважението, проявено от първородния син към своя отец, за да бъде озарен от светлината на отчевата слава, така доблестно да разлива той лъчи по целия земен кръг, над който получи власт единствено от този, който в ръцете си държи всичко духовно и светско“^[36].

В Комедията Данте съзира човешката история в друга светлина и в разширена перспектива. И много по-смел в разобличаването на израждането на Църквата, говори за това непосредствено с устата на св. Петър (Рай, XXVII, 40-66). „Odi fesa di Dio, perche pur giaci“? [О, Божий съд, стани срещу нечестивите!] (виж Psalm. XLIII, 24: Exsurge: quare obdormis, Domine! [Пс. 43: 24: Стани, защо спиш, Господи!]). Само в този случай, той утвърждава, че очищението е по-необходимо за изцелението на Църквата, отколкото за запазването независимостта на Империята. Важно е да се отбележи, че Соловьов целенасочено цитира именно тези песни от Комедията. Противно на твърдението си за безспорната власт на св. Петър, той се стреми да изнесе свещенството (Sacerdotium) извън пределите на политиката, запазвайки отвъд Империята (Imperium) последното право за одобрение на Истината. Всичко това му разказва Данте.^[37]

IV

Теократичната конструкция на Соловьов има сръчно построена концепция. Можем да различим следи от отделни влияния и впечатления, изпитвани от Соловьов в непрекъснат порядък. В това построение лесно може да се открият определени противоречия. Пази ли Изтокът неизменното предание, а неговата крайност се заключава именно в това, че той е заточен в миналото, оказващ се неспособен към каквото и да е историческо действие, в същото време когато Западът представя цялата мощ на човешката дейност? Такава е неговата позиция във „Великият спор“. Също в книгата La Russie et l’Eglise Universelle надеждите се възлагат на Изтока, именно на Русия, която от името на всички славяни „ще се ангажира с делото на Константин и Карл Велики“, това ще се отрази на текущите събития в това време, в което миналото е въплътено във Вечния Рим, в отчеството на Великия понтифик. Дали си дава сметка Соловьов за тази смяна на фигурите и диспозицията? Необходим е по-скрупульозен анализ на месианското разбиране на Соловьов в светлината на промяната на неговите възгледи, за да се даде отговор на този въпрос. Целта на този очерк е да се отдаде дължимото на Данте, на възможността да влияе на формирането на теократичните възгледи на Соловьов.

Списък на изворите, цитирани от о. Г. Флоровски:

И. С. Аксаков. Биография Федора Ивановича Тютчева // Русский архив. 1873. Кн. 1.
Н. В. Гоголь. Полное собрание сочинений: В 14 т. Т. 13. М., 1952.
В. С. Соловьев. Письма: В 3 т. СПб., 1908–1911.
В. С. Соловьев. Письма. Т. 4. Пг., 1923.
В. С. Соловьев. Стихотворения. М., 1921.
Ф. И. Тютчев. Полное собрание сочинений. CПб., 1913.
Bryce. The Holy Roman Empire. New York. 1928.
Cosmo. A Handbook to Dante Studies / Translated by D. Moore.Oxford. 1950.
Dante Alighieri. Monarchy, and Three Political Letters / Introductionby D. Nicholl. New York, 1965 (Library of Ideas).
Dante Alighieri. The Divine Comedy. Part 2: Purgatory / Translation, Introduction and Commentaries by D. L. Sayers. PenguinClassics. 1955.
P. D’entreves. Dante as a Political Thinker. Oxford. 1952.
Gilson. Dante the Philosopher / Translated by D. Moore. NewYork. 1949.
Gilson. Les métamorphoses de la Cité de Dieu. Louvain 1952.
Lenkeith. Dante and the Legend of Rome // Medieval andRenaissance Studies. Supplement II. London. 1952.
Moore. Studies in Dante. First Series: Scripture and ClassicalAuthors in Dante. Oxford. 1896.
Stremooukhoff. Vladimir Soloviev et son oeuvre messianique.Paris. 1935.
Ch. Williams. The Figure of Beatrice: A Study in Dante. London, 1943.

Превод Павел Павлов

На главната страница: Павел Филонов, „Формула на вселената“, 1922 г.

––––––––––––––––––––––––––––

[1] За първи път този текст е публикуван на английски във: Florovsky, G. Vladimir Solov’ev and Dante: The Problem of Christian Empire. // For Roman Jakobson. Essays on the Occasion of His Sixtieth Birthday, 11 October 1956. The Hague: Mouton & C, 1956, р. 152–160. Същият текст и у: The Collected Works; Vol. 11, 1989, p. 102-113. На руски ез.: Флоровский, Г. Владимир Соловьев и Данте: проблема христианской империи (пр. на Е. Прибыткова). – Космополис, № 4 (14)/2005-2006. Този текст е публикуван и в: Несвоевременный современник: философия права В. С. Соловьева. М.: Модест Колеров, 2010 (Серия: „Исследования по истории русской мысли“, т. 16), с. 411-437. Има и друг руски превод на А. Почекунин: Владимир Соловьев и Данте: задача христианской империи. – Начало, Журнал института богословия и философии, 2013, № 28, СПб, с. 178-193. Най-ново издание на този превод в сборника: Флоровский, Г. Свидетельство Истины (съст. А. Почекунин). СПб.: Духовное наследие, 2017, с. 70-85. Настоящият превод е съобразен с всички предшестващи издания. Б.пр.
[2]…quella Roma onde Cristo è romano. Purgatorio, XXXII, 102 (…този Рим, в който Христос е римлянин. Чистилище, XXXII, 102).
[3] „Великият спор“ първо е публикуван в „Руси“ (1883), № 1, 2, 3, 14, 15, 18 и 25; преиздаден в Събраните съчинения на Соловьов, т. IV. [Соловьев, В. С. Великий спор и христианская политика // Соловьев, В. С. Собрание сочинений. Брюссель: Жизнь с Богом, 1966, Т. 4, с. 3-114. По-нататък се цитира като СС]. Б.а.
[4] Първо публикувани в „Руска мисъл“ (декември 1913), а след това преиздадени през 1923 г. в Петербург; тук и насетне се цитират от това издание: Соловьев, В. С. Письма. Пг.: Время, 1923, Т. IV, с. 13-28. Б.а.
[5] Письма, 21 марта 1883, письмо 9. Курсивът е мой [Ibid. с. 21]. Б.а.
[6] Письма, 22 июня 1883, письмо 11 [Ibid., с. 22]. Б.а.
[7] Письма, 26-27 ноября 1883. Курсивът е мой [Op. cit., с. 27]. Б.а.
[8] La Russie et l’église Universelle , 3rd ed. (Paris, 1922), p. LVI; Английски превод: Russia and Universal Church (London, 1948), p. 30 [Руски превод на Г. А. Рачински: Соловьев, В. Россия и Вселенская Церковь // CC. 1969, Т. 11, с. 168]. Б.а.
[9] Вж. Писмата на Соловьов до о. Павел Пирлинг, S. J.: Письма, III (1911), с. 148-153 [Соловьев, В. Письма. – СПб.: Общественная польза, 1911, т. III, с. 148-153] и книгата: Strémooukhoff, D. Vladimir Soloviev et son œuvre messianique (Paris, 1935), Аppendix, p. 308 и 309, sf. Също и pp. 206ff. Б.а.
[10] Вж. все пак неговата много по-късна статия Всемирная Монархия в Енциклопедичния речник на Брокхауз и Ефрон [СС, 1970, т. 12, с. 563-564]. Б.а.
[11] Вж две мои статии на тази тема: The Historical Premonitions of Tiutchev (Това е един от „българските“ текстове на Флоровски: Историческите прозрения на Тютчев. – Славянски календар, XIV, 1924, с. 29-42 и е писана по повод 50 г. от кончината на Тютчев. Статията е препубликувана в т. 4 от събраните съчинения на български Мъдрост и Премъдрост, С.: Православен калейдоскоп, 2009, с. 418-433, бел. ред.) и Тютчев и Владимир Соловьев, Путь, № 41, 1933, с. 3-24 (Български превод на Н. Димитрова в настоящия том, бел. ред.). Основният политически трактат на Тютчев La Russie et l’Occident (1849) е достъпен само във фрагментите от неговата биография, написана от Ив. Аксаков, Биография Федора Ивановича Тютчева, Русский Архив, 1873; отдельное издание, Москва, 1886. (Биографията, разбира се, е написана на руски, но повечето текстове на Тютчев са цитирани в оригинал на френски.) Три политически статии на Тютчев, публикувани по негова собствена инициатива, също са преиздадени от „Руски архив” и по-късно в неговите събрани съчинения (Полное собрание сочинений, СПб, 1913). Най-важна от тези статии, отговаряща на нашите сегашни цели, озаглавена „La Question Romaine“, првоначално се появила в La Revue des deux Mondes в 1849 г. Изразявайки надеждата, че християнският мир може да бъде възстановен, той завършва нейното споменаване за силното душевно вълнение, предизвикано от посещението в Рим на Николай I през 1846 г.: „l’apparition de l’Empereur Orthodoxe revenu à Rome après plusieurs siècles d’absence“ [появяването на православния Император в Рим след многовековно отсъстствие] (Полное собрание сочинений, с. 363). Ще бъде уместно да се приведат свидетелствата на съвременниците. Гогол изразява подобни впечатления в писмото до граф Александър Толстой от 2 януари 1847 г.: „Навсякъде между народа го наричали просто Imperatore, без прибавката: di Russia, така че чужденец би могъл да си помисли, че това е законният владетел на тукашната земя“ (Н. Гоголь, Полное собрание сочинений, Академия наук СССР, XIII, с. 24). Соловьов сам упоменаваза предишната вяра на Тютчев във възсъединяването на Църквите „чрез съглашение на Царя с папата“, но впоследствие той се отказал от тази идея. Вж. Статията Поэзия Ф. И. Тютчева, Полное собрание сочинений, VII, с. 133 [Op. cit., 1966, т. 7, с. 133]. Б.а.
[12] La Russie et l’église universelle, 144; Английски превод, 114 [Ibid., 1969, т. 11, с. 247]. Б.а.
[13] Гай Юлий Цезар (102/100–44 пр. Хр.), древноримски политик, пълководец и писател. Бел. ред.
[14] La Russie et l’église universelle, 143; Английски превод, 113 [Ibid., с. 246]. Б.а.
[15] Николай Николаевич Страхов (1828–1896) е руски философ, публицист, литературен критик, член-корреспондент на Петербургската академия на науките (1890). Служил в Петербургската Императорска публична библиотека (1873-85). Автор на статии за „Война и мир“ на Толстой и за самия него и първи биограф на Достоевски. С двамата бил в приятелски отношения. Преводач на редица философски съчинения. Бел. ред.
[16] Письма, I (1908), 36, 20 май 1887, письмо 27. Курсивът е мой [Loc. cit., 1908,т. I, с. 36]. Б.а.
[17] Атанасий Фет (1820-1892) е руски поет. Освен с преводите на Вергилий, е известен като преводач на Хораций, Овидий, Гьоте, Хайне и други древни и нови поети. Първи превел на руски език трактата на А. Шопенгауер „Мир как воля и представление“ (1881). Бел. ред.
[18] Письма, II (1909), с. 253–254, до княз Дмитрий Цертелев, септември 1887, письмо 30 [Op. cit., 1909, т. I, с. 253-254]. Соловьов превежда Песни 7, 9 и 10, също и Четвърта еклога; вж. Стихотворения, Теол., 1921, с. 194–196. Б.а.
[19] Письма, III, 154–155, до отец П. Пирлинг, 7-9 август 1887 [Op. cit., 1911, т. III, с. 154-155]. Б.а.
[20] Публий Вергилий Марон (Publius Vergilius, 70-19 пр. Хр.) е римски поет. Съвременник на упадъка на римската република и установяването на империята, в него постепенно епикурейският идеал започва да се сменя с активно участие в създаването на официалната идеология на империята. Той се обръща към митологичния епос с намерение да създаде римски паралел на „Илиада“ и „Одисея“. Поемата „Енеида“ разработва сказанието за странстванията на троянеца Еней, който ще основе царство на латинска земя и считан за праотец на Август. Вергилий дава идеализирана картина на италийската древност, свързвайки я тясно с актуалните политически проблеми. Бел. ред.
[21] В превод на Соловьов са известни два сонета на Данте: в неговите Стихотворения, 7 изд., 1921, с. 195 и f. (Сонет 8, „Vita Nuova“ (9), XV, 4–6, и Сонет 6, „Vita Nuova“, XIII, 8-9).
[22] Edward Moore, Studies in Dante. Първа серия: Scripture and Classical Authors in Dante (Oxford, 1896), с. 26. Курсивът е мой; вж. също книгата – Nancy Lenkeith, Dante and the Legend of Rome („Medieval and Renaissance Studies“, ред. Richard Hunt и Raymond Klibansky, Приложение II, The Warburg Institute) (London, 1952), 89: „Данте всъщност създава от римляните избран народ, имащ мястото и значението в провиденциалната история, сходно с това на Иудейския“. Б.а.
[23] Английски превод W. W. Jackson (Oxford, 1909). [Руски превод на прозата А. Габричевски, на канцоните И. Голенищев-Кутузов: Данте Алигьери. Пир // Данте Алигьери. Малые произведения. М.: Наука, 1968, с.  211]. Б.а.
[24] Монархия, II, 11 и 12: Превод на английски с предисловие Donald Nicholl, „Library of Ideas“ (New York, б.г.), 56–59. „Признал нейната законност“е по-скоро „свободен“ превод на лат. израз „quod fuit illud prosequi“ [а това означава да спази заповедта]. Gustavo Vinay също употребява „la validità“ [действителност, законност, сила] в своя итал. превод (Firenze, s.d.) [Руският пр. е на В. Зубова: Данте Алигьери. Монархия // Данте Алигьери. Малые произведения. – М.: Наука, 1968, с.  339-341]. Б.а.
[25] Женихът Христос е корелативен на Невестата Църква, а Рим е Престол на Невестата (Письма VIII, на друго място XI, „на Италианския кардинал“, 11). Б.а.
[26] Вж. Письма, III, 148, 150 – до отец  Пирлинг, 20 юни и 14 юли 1887, писма 7 и 8 [Loc. cit., 1911, т. III, с. 148, 150]. Б.а.
[27] A. P. d’Entreves, Dante as a Political Thinker (Oxford, 1952), 34. Б.а.
[28] James Viscount Bryce, The Holy Roman Empire, ново издание (New York: Macmillan, 1928), 343.
[29] George Every, An Essay on Charles Williams, цитирано по „Коментари“ на Dorothy L. Sayers към превода на Чистилище (Penguin Classics, 1955), 194, ad XVI, 106. Вж. d’Entreves. op. cit., 35: Дантевото понятие за Империя е „близко до римската, или по-скоро византийска, идея за Императора, възникнала от Свода на Юстинияновите закони“. От друга страна, Уилямс е прав да свързва образа на Императора у Данте с „Отец Еней“. „Образът на такъв Император у Данте, произхожда изключително от предстоящия пред него петвековен образ на Карл Велики. И безспорно е вдъхновен от образа на Карл Велики, но и (осем века преди Карл Велики) от образа на самия Юлий Цезар; и даже преди Юлий, макар тогава и да нямало Император, все пак съществувала родова аристокрация у римляните, произлизаща от Еней, а зад Енейсе възвишава Троя… Ключът към Комедията се намира в Монархията, обаче ключът към Монархията се намира в Енеидата“. Charles Williams, The Figure of Beatrice (London, 1953), pp. 93f. Б.а.
[30] Соловьов много оригинално говори по тази тема в: Соловьев, В. Великий спор и христианская политика. – В: Спор о справедливости. Москва-Харьков, 1999, с. 241. Бел. ред.
[31] „Критика отвлеченных начал“, Собрание сочинений, II, 164 [СС, 1966, т. II, с. 164]. Б.а.
[32] La Russie et l’Eglise universelle, 314ff; Англ. пр. 203ff. Курсивът е мой [СС, 1969, т. 11, с. 337-340]. Б.а.
[33] La Russie et l’Eglise universelle, pp. LVI-LVII; Англ. пр. 29-30. Курсивът е мой [Op. cit., с. 168]. Б.а.
[34] Данте Алигьери. Малые произведения / Изд. подг. И. Н. Голенищев-Кутузов. М., 1968, с. 354, вж. също бел. на с. 597-698. Б.а.
[35] Монархия, II, 12, 13; III, 10, 13. [Loc. cit., с. 354-355]. Б.а.
[36] Монархия, III, 16 [Ibid. С. 360 и 362]. Б.а.
[37] Обзор на различните тълкувания на политическите възгледи на Данте не влиза в нашите задачи. Тълкуването, дадено от проф. d’Entreves в неговата последна книга на английски, цитирана по-горе, изглежда напълно убедително. В неговите бележки има ценни библиографски указания. Авторитетен указател съдържа книгата: Umberto Cosmo, Handbook to Dante Studies (Oxford, 1950); пр. на англ. – David Moore. Струва си също да се види книгата: Étienne Gilson, Dante the Philosopher (пр. на англ. – David Moore (1949), също и: Les Metamorphoses de la Cité de Dieu (Paris, 1952). Б.а.