0
2092

Властелинът на езиците

„Толкин“

Джон Роналд Руел Толкин не е „лъжица за всяка уста“ – на читатели и кинозрители. От друга страна, любопитно е как едноименният филм на Доме Карукоски излъчва същата скованост (на стила), в която мнозина се препъват, четейки „Властелинът на пръстените“. На кинотворбата не ѝ липсва вдъхновение, но философичността на изказа, с която се характеризира трилогията, напомня за себе си, докато гледате твърде класическата и някак „обрана“ биография – фактологията безспорно отговаря на истината, но дали пък точно киното не трябваше да вложи повече фантазия в превъплъщаването на богатото въображение на Дж. Р. Р….

„Толкин“ ни връща към младостта и годините на обучение на известния писател. Сирак, той намира трима верни приятели в училището King Edward, с които създава  тайния „Чаен клуб Боровианско общество“, по името на чайната, където обичат да се събират и да обсъждат омагьосващия свят на изкуството. По това време се запознава и с Едит Ан Брат, въпреки че любовта им на първо време изглежда невъзможна, тъй като настойникът на Джон Роналд, отец Франсис Морган, настоява, че най-важно за бъдещето му е приемането в Оксфорд. После избухва Първата световна война и приятелите заминават на фронта. На теория тези преживелици вдъхновяват Толкин при написването на романите му за Средната земя. Що се отнася до екрана обаче, оттам нататък задачата не е никак лесна. Как да представиш един създател на светове, влюбен в думите визионер, който променя завинаги пейзажа на литературата? От детството с брат му и болната им майка в Сеърхол, Англия, също толкова зелено като Графството, през индустриалния Бирмингам и ковачниците, напомнящи за изкопните машини в Исенгард и за Съдбовната планина, минавайки през кошмара в окопите и ничията земя – визуално копие на опустошените територии на Мордор, „Толкин“ е скромно пътуване из въображението на един гениален, често изтерзан мозък. А можеше да бъде много повече.

„Толкин“

Изчистеният разказ подчертава съвпаденията между живота на Толкин и творчеството му. Скиците на автора се появяват на екрана, за да подскажат зараждането на идеите. Но в крайна сметка всичко това се бори да ни спаси от скука и от усещането, че сме попаднали на умело направен, но твърде благовъзпитан филм на Би Би Си. Виденията, философстването и няколкото хрумвания на режисурата (един преход от зелената провинция към индустриализирания град, един разговор за дърветата, които заобикалят протагонистите) са твърде мимолетни, за да успеят да уловят туптящото сърце на фантазията на Дж. Р. Р. Толкин: братството и смелостта, разбира се, но също природата и простото щастие, противопоставено на принудителната модернизация. Що се отнася до отношението между фикция, реалност и зараждащата се любов, затруднена, после преоткрита, виждали сме много по-добри резултати (например в „Изкупление“ на Джо Райт).

Идеята за проекта идва от сценариста Дейвид Глийсън, избрал да се концентрира върху младежките години на Джон Роналд, преди да стане известен писател, и това, което движи филма, са взаимоотношенията от онзи период, които белязват целия му живот.

„Толкин“

Въпреки че видимо не е пропуснат нито един от важните елементи, които формират началото на житейския път на автора, „Толкин“ ни разкрива битието на протагониста си отвън, без да навлезе истински в творческия му гений, при това с осезаема липса на артистична изобретателност. Парадоксално е, че творческото въодушевление на британския писател остава второстепенно, изтласкано от екзистенциалните изпитания, които не са непременно по-значими от тези на който и да е друг войник по време на Първата световна война. Романтичната линия като цяло заема твърде много място и пречи на сюжета да се развие по следите на разцъфващото въображение на Толкин. Едва към края на персонажа е „позволено“ – след като открива творческия импулс на бойното поле, – да прекарва цели нощи в създаването на измислен език, материализирайки хипнотичните си халюцинации и оформяйки една фантастична вселена, благодарение на саксонските легенди, любовта си към книгите, младежките преживявания и неугасващата страст към езиците. 

„Толкин“

Драконът Смог броди сред военния пейзаж, префучават рицари на коне, черни сенки се издигат от недрата на земята… Четиримата хобити, пардон, съученици копнеят за творчески приключения. Красива и ефирна като елф в очите на своя любим, Едит Брат и отношенията ѝ с Толкин видимо са в основата на историята между Арагорн и Арвен. Трескавото издирване на Джефри Смит в окопите на фронтовата линия напомня за лутанията на Сам и Фродо в сърцето на Мордор. Но всичко това е по-скоро покълнало във въображението на зрителя, отколкото израснало във фабулата на екрана.

Твърде класически и равен, за да почете паметта за автора, оказал огромно влияние върху попкултурата, „Толкин“ – въпреки доброто актьорско превъплъщение на Никълъс Холт – не успява да се отдалечи от класическата схема и клишето в жанра и си остава един общо взето трогателен биографичен филм. Семейството на писателя не харесва тази версия за младостта на Дж. Р. Р. Толкин, а вие – както го почувствате.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияНовините за Иван Ланджев
Следваща статияСъкровена книга за забравена добродетел