Символичното противопоставяне на „дясното” и „лявото” като свързани с Бога и съответно – с дявола, има своите корени в библейския текст, присъства в Корана, а освен това е залегнало в множество индоевропейски езици, в които „дясно” означава и „право”, „правилно”. Още в Стария Завет човекът бива съветван: „… отдалечи ногата си от злото, защото десните пътища Господ наглежда, а левите са развалени” (Притч. 4:28). В книгата на Еклисиаста пък се казва: „Сърцето на мъдрия е надясно, а сърцето на глупавия – наляво” (Екл. 10:2).
Най-ясно и най-определено обаче символичното противопоставяне на „дясно” и „ляво” се свързва с метафизическите източници на власт – божествения и инферналния – в известните думи на Христос за Съдния ден, в които се казва: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна; дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира … Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели” (Мат. 25-31-34, 41).
Както се вижда, в тези думи „дясната страна” вече експлицитно бива обвързана не просто с „доброто”, а с Царството Божие. Именно от „дясната страна” ще бъдат поставени, по думите на Христос, неговите вечни и блажени „поданици” и именно от дясната страна на Божия престол е „доменът” на това царство. Обратно: от „лявата страна” ще бъдат поставени онези, които не просто са „зли”, но и сами са се определили като принадлежащи на „царството на сатаната”.
Много е важно да се забележи още, че тези две „царства”, тези две метафизически „държави”, подчинени на два вида власт, изглежда съществуват – „приготвени са” – „от създание мира” и следователно, ни представят, според библейското виждане, полюси на владичество, присъстващи в битието от самото създаване на миропорядъка.
И ето – именно дълбочината и изконността, универсалността на това символическо противопоставяне ни кара да видим в него отражение на две пределно всеобхватни и противоположни философии на властта изобщо – философии, които под различна форма и понякога под различна идеологическа дреха съпровождат човечеството през цялата му история и очевидно ще го съпровождат до неговия край.
Ние трябва да видим също, че базисното различие на тези философии на властта (доколкото се свързват именно с Бога и с дявола в своето родоначалие) започва още от самото първоначално отношение към творението. Така Бог създава – със силата на самото Си битие на Бог този свят, след което го „отпуща” на него самия – дава го на свободата на човека (вж. „… пълнете земята и обладавайте я и господарувайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя” (Бит. 1:28) като единствено промишлява над цялостния ход на неговата история. Напротив, дяволът овладява създадения свят със силата на съблазънта, след което го присвоява като свой „властен ресурс”: кара те да му се покланяш, за да го ползваш, за да се издигаш и да живееш в него – разпределя го „централизирано”. С две думи казано: Бог е (Битие, Благост, Истина) и затова има; дяволът има (ресурсите на света, „царствата му”, плътта му) и затова е (на власт).
Изглежда следователно, че „левият път” към властта изобщо – по своя архетип – почива на ѝмането, а не на битието. Това е власт, която придобива битието си на власт чрез имане, а не е имане на власт чрез битие.
По още по-ясен начин това ни е показано – след като е заложено в архетипа – вече в „кайроса” на земната история: Въплъщението на Божия Син. Всъщност, именно в евангелския епизод на изкушенията в пустинята Бог и дяволът (властникът „отдясно” и властникът „отляво”) се сблъскват непосредствено. И както ни показва разказът, изглежда, че подир съблазняването на човека „имуществото” като такова, имуществото като „властови ресурс” е патент на властта на дявола. Опитвайки се да изкуши Христос, сатаната предлага на явилата се в света „дясна” власт именно да се сдобие с „имущество”, с „ресурс”, за да господства в него. Първо – да направи камъните на хлябове (Мат. 4:3), т. е. да присвои земната вещественост, от която човекът живее и така да го подчини на себе си; второ – чрез демонстрация на извънредни способности (подкана да се хвърли от храмовата стряха и Ангелите да Го понесат на ръце, Мат. 4:6) да съблазни човека и да го задържи под властта Си, и накрай – което е изключително важно – сам обещава, че ще Му „даде” всички царства на света, ако падне и му се поклони (Мат. 4:8-9). Всъщност, тъкмо от това трето изкушение става съвършено ясно, че всички земни ресурси са по същество и бездруго присвоени от дявола, от властващия „отляво”, щом именно той е онзи, който би могъл да ги „предостави” на Христос. Става ясно също, че дори да би се решил да ги вземе от него и да властва с техния ресурс, с „имането”, Христос би упражнявал пак властта на дявола – би оставил властта му непокътната.
От този сблъсък в пустинята става ясно обаче и нещо още по-дълбоко. Става ясно, че във виждането за властта „отляво” е зашифровано едно изконно и базисно недоверие към битието като такова. Защото необходимостта да „имаш”, за да „бъдеш” изобщо нещо, за да имаш някаква власт и присъствие пред-полага убедеността, че напротив – без „имането” ти при всички положения си „празно място”, че изобщо няма „битие” без „притежание”, или още по-точно – че „битието”, това изобщо и е „притежанието”.
Онтологията, следователно, която се предполага в най-голяма дълбочина от философията на властта „отляво” е тази, че всяко „битие” е производно от „имането”; че онова, което „си” е продукт на онова, което „имаш” и на това, че „имаш”.
Точно обратното, в най-чист вид Божествената власт, властта „отдясно” е, както бе казано вече, власт чрез битието, а не чрез имането. Бог, нека го кажем така, именно чрез това, което е, е властен. Той може, разбира се, да „има” (и има), но именно с това, че е Битие (Истина, Добро), Той има и притежава, а не защото има и притежава е Бог (е Битие, е Истина, е Добро).
Всъщност тъкмо тази бездънна антагонистичност между Божествената и дяволовата философия на властта ни е демонстрирана чрез думите на сатаната, изкушаващ Христос в пустинята: „Кажи тия камъни да станат на хлябове” (Мат. 4:3). Защото тези думи означават: осъществи, реализирай не истинното, а придобий ресурсите на желаното и ще реализираш каквото си искаш като „истинно”. Бъди господар на желаното, а не на истинното и ще направиш истинно онова, което желаеш. Не „бъди”, за да „придобиеш”, а „придобий”, за да „бъдеш”. Защото „битието” е нищо, „имането” е всичко! От „имането” е „битието”, а не от „битието” – „имането”. Придобий, снабди се, прочее, с „ресурсите”, с хлябовете, и ще имаш власт, ще бъдеш Бог.
Ярко въплъщение на току що изложената „лява” философия представлява марксизмът. Нека да припомним, че според неговите основатели не съществуват (нямат самостоятелно битие) нито „истина”, нито „добро”, нито „справедливост”, които да се налагат сами по себе си. Всеки морал, всяко право, всяка истинност са „мисли”, които са на „господстващите”, и тяхната сила, тяхното битие изобщо се определят в края на краищата от притежаваните от онези, които ги налагат, материални „ресурси” („средства за производство” на жизнено необходимото). Вж. „Мислите на господстващата класа във всяка епоха са господстващите мисли, т.е. класата, която представлява господстващата материална сила на обществото, е същевременно и неговата господстваща духовна сила. Класата, която се разпорежда със средствата за материално производство, се разпорежда същевременно и със средствата за духовно производство, и по силата на това мислите на ония, които имат средства за духовно производство, се оказват общо взето подчинени на тази класа. Господстващите мисли не са нищо друго освен идеален израз на господстващите материални отношения, изразените в мисли господстващи материални отношения – Карл Маркс, Фридрих Енгелс, „Немска идеология”, в: К. Маркс, Фр. Енгелс, „Избрани произведения в десет тома”, т.2, София 1977, стр.99-100 (курс. мой, К. Я.). Както се вижда, марксизмът от самото си възникване, съвсем откровено отказва собствена битийност на истината, доброто, правото и т.н. Истината не е това, което „е”, доброто не е това, което „е”. Тяхната битийност (сила) е функция от имането, от притежанието, което им придава „битието”. Истинното и доброто са „господстващи мисли”, а господството им , сиреч самата истинност и самото добро, идват от материалния ресурс, който ги налага като такива.
В интерес на истината трябва да се каже, че за марксизма това положение е и основата на неправдата в човешката история и в този смисъл марксизмът (без да го казва с тия думи) също конципира властта над този свят като власт на дявола. Само че доколкото той е убеден, че нейната неправда може да се ликвидира (и ще се ликвидира) не чрез нещо друго, а единствено чрез присвояване на присвоеното, чрез „експроприация” на ресурсите от онези, които са ги присвоили (от „господстващите класи”), марксизмът е убеден, че дяволът може да бъде победен само от … дявола. В което е и фундаменталната лъжа на неговото „правдолюбие”. Побеждаваният от дявола дявол е дяволът-победител. Както видяхме, изкушавайки Христос, той е готов дори Нему да даде „всички царства на света” ако „падне и му се поклони” (Мат. 4:8-9), да му даде т. е. ресурсите, от чието „имане” е „битието” му (властта му), защото знае, че тогава Христовата власт ще се превърне също във власт „отляво”, ще престане да бъде власт на Бога и ще стане власт на дявола – а това ще рече – ще си остане в ръцете му.
Марксизмът, би могло да се каже, е образцовата философия на властта „отляво”: той воюва с властта „отляво” със средствата на властта „отляво” в името на една тотална власт „отляво”. Защото и онтологията му е изцяло онтология на „имането”, а не на „битието”.
Но да се върнем обратно: парадигматичната покана за „превръщането” на камъните в хлябове, за съблазняването чрез демонстрация на извънредни сили, за „купуването” на земните царства е образцова покана за власт „отляво”, откъм отрицателя на битието, откъм редукциониста – откъм дявола, за който битието е функция от притежанието – произвежда се от притежанието и се разлага до притежанието; за който от имането на власт е Божествеността, а не от Божествеността – имането на власт, за който от „ресурса” е творчеството, а не от творчеството – ресурсът.
Ако искаш да си цар – казва духът от пустинята, лицезрейки Сина Божий, изнурен от четиридесетдневния пост (вж. Мат. 4:2) – покажи, че можеш да придобиваш, да съблазняваш, да имаш. Инак какъв цар Си! Бъди ляв! Покажи се „политик”, щом Си цар, щом претендираш за власт!
Не – отвръща Христос в също тъй парадигматичния отговор на властника „отдясно” – Аз нямам нужда да „имам”, за да „съм”; Аз Съм (това е името Ми – вж. Изх. 3:14 – Аз Съм, Който Съм – лат. Ego sum qui sum) и затова ще имам. Аз имам властта Си „отдясно” – откъм битието (откъм истината), а не откъм притежанието.
И тъй, дяволът е архетипът на „левия” властник. Той има власт не чрез битието (си), а чрез имането (си) и дори – битието му е от имането му. Властта му се състои в държане и разпределяне – на „ресурси”, които не е сътворил, които не сътворява и не може да сътворява (защото няма битие за това), но е взел от Създателя на битието.
Но тъкмо защото е архетипично левият властник, дяволът ни се разкрива в „кайроса” на „пълнотата на времената” (когато сблъсъкът на дясното и лявото се случва световноисторически непосредствено) като архетипичния демагог: изкусния в това да изкуши, да изтъргува, да вземе (но не да създаде, да направи, да произведе). „Талантът” на имащия власт от „имането” (а не от битието, от таланта) е именно придобиването, а не правенето (което е талантът на имащия власт по битието си). Пак обръщам внимание, че дяволът и на Христос предлага да бъде демагог – предлага Му да се сдобие с властта да храни гладните, да стане господар на емоциите на тълпата, като ги порази със свръхестествени способности; предлага Му накрай, чрез поклон да купи „царствата” (и зад всичко това и с всичко това продължава да прави „своята политика”).
„Талантът” на лявото – трябва да кажем трагически – следователно е „демагогическото изкуство” (с вечните му атрибути на съблазняването, опортюнизма, присвояването). В това последното „левият” властител винаги ще бъде по-силен от десния и никога няма да се остави да бъде заловен, завързан и бичуван. Талантът обаче, на властителят „отдясно” си остава битието му (битието, с което прави, а не държи). Да, той не е „имущ”, не храни с хлябове (освен праобразувателно), а буквално – със Себе Си, с Тялото Си, с Кръвта Си. Не съблазнява, няма вид, пристига в „зрак раба”; не е цар – записан е като поданик на кесаря още от рождението Си в градеца Витлеем. И накрай – без всичко това, без „ресурс” – побеждава – с битието Си, с ценността, с творчеството.
Побеждава с власт „отдясно”.
