Трябва според мен да се освободим от идеята, че властта се само-митологизира; не, властта не се само-митологизира, властта се само-натурализира. Тя не произвежда мит, тя се съчинява в природа.
В едно от своите микроесета („Релативизмът е красив“) испанският философ Хавиер Гома Лансон – есето е публикувано в сборника „Философия за света, философия за всичко в света“, превод Теодора Цанкова, ИК „Критика и хуманизъм“, 2021; книгата заслужава отделен прочит, изключително важна и прелюбопитна е, защото и тя като Мишел Фуко мисли и чувства „със стрела в сърцето на настоящето“ – изрича:
Властта винаги се стреми да получи подчинение и тъй като има склонност да се разпростира и да заема цялото възможно пространство, най-голямото ѝ желание е да се превърне в абсолютна власт и да постигне също абсолютно послушание. Най-изтънчената форма на властта, истинският ѝ шедьовър, се осъществява, когато тя успее да породи в поданиците си вече не покорство, а искрена любов: поучителното зрелище на робите, влюбени в оковите си и отправили възторжени погледи към надзирателите си. За тази цел няма нищо по-добро от изобретяването на легитимиращ мит, който да даде право на властта да сведе гражданите до непълнолетни лица и да упражнява опека върху животите им, като че ли те самите са неспособни да се управляват.
Робското състояние, за което говори Гома, е описано от Ерих Фром в забележителната му книга „Бягство от свободата“, където той скрупульозно изследва така наречения от него „садомазохистичен“ характер, който едновременно „се подчинява на силата, която го захранва с надежда, осигурявайки му в същото време да бъде над някой слаб и безправен“. Според Фром точно такива са били германците по времето на Хитлер, с „възторжени погледи“ са го гледали всички: всеотдайни към фюрера и безмилостни към евреите, циганите, хомосексуалистите, душевно болните…
Не обаче особеностите на предразполагащия към робство садомазохистичен характер (който, между другото, макар и вече не чак толкова често, срещаме навсякъде по света, а в България като че ли най-паче) са сгорещяващите мисълта ми думи на испанския философ, за мен специално припламването е другаде – в безукорната констатация, че властта „има склонност да се разпростира и да заема цялото възможно пространство“. Гома само регистрира в микроесето си това свойство на властта, без да му дава полагащото му се детайлно обяснение и логическо основание. Вярно, в едно друго микроесе, по-нататък, „Пръстът и луната“, той уточнява:
Всяко потисничество, всяка експлоатация, всеки деспотизъм се опитва да се легитимира пред онези, които ги понасят, с идеологически разказ, който им обяснява, че „настоящето състояние на нещата“, така вредно за тях, е природно явление също като смяната на сезоните и също толкова неизбежно, колкото и тя. За да си осигури подчинението на потиснатите, репресивното общество изгражда символен свят и благопристойни обичаи, които ги карат да приемат кротко принудата.
Но вметва това прояснение някак между другото, някак пътьом, през пръсти. Акцентира повече на легитимиращия мит и на идеологическия разказ, не на онова, което на мен ми се струва важно и което е, смятам, едно от най-притесняващите и опасни свойства на властта: да се представя тя като природа, да се маскира като „природно явление“. Или, както Гома казва: „като смяната на сезоните“.
Трябва според мен да се освободим от идеята, че властта се само-митологизира; не, властта не се само-митологизира, властта се само-натурализира. Тя не произвежда мит, тя се съчинява в природа. Властта е най-изкуственото човешко изобретение, но иска да се представи като най-естественото. Или, ако се обърнем към Ролан Барт и неговата разработка за мита (в „Митологии“, „Съвременният мит“), където той изрично подчертава, че „митът е реч“; тоест – позволете ми да заимствам категориален апарат от биологическата наука – митът не е първа, а е втора сигнална система. Докато властта настоява, че е първа. Барт сам си отговаря относно мита:
Следователно всичко може да бъде мит, така ли? Според мен да, защото вселената е безкрайно сугестивна. Всеки обект на света може да премине от затворено, безмълвно съществуване към говорно състояние, в което вече може да се възприеме от обществото, защото никакви природни или човешки закони не забраняват да се говори за нещата. Дървото е дърво. Да, безспорно. Но едно дърво, изречено от Мину Друе, вече не е точно дърво, то е украсено дърво, приспособено за известна консумация, натоварено с литературни условности, с бунтове, с образи – тоест с някаква социална употреба, която се прибавя към чистата материя.
При мита, казано инак (поне в тълкуването на Ролан Барт), наблюдаваме не движение към натурализация, а движение към социализация; митът превръща природата в обществен феномен, в културно явление. Дървото на Мину Друе не е обикновено дърво, а културно-обществено дърво, в каквито все повече се превръщат дърветата в разбирането на зелените например. Въз основа на това свое откритие – че митът е реч, Барт откроява два основополагащи мита – десен и ляв, като утвърждава по-голямата живописност и изобретателност на десния властови мит, не на левия. За съжаление обаче, в това свое гледище той не е особено прецизен: в последно време левият мит обраства с все повече конструкти и дискурси, извоювайки си първостепенно място в глобалното обществено мнение. Зелените (за които стана дума) в своя поход за защита на природата – определяйки я като експлоатирана и потискана, като закрепостена в епохата на антропоцена, са типични леви идейници и действеници. Да не споменавам веганите, борещи се за правата на животните също както някога социалистите са се борили за правата на пролетариата. Книгите на Ювал Ноа Харари са типично проявление на това обагрено в яростно зелено левичарско мислене, което навсякъде провижда роби на безскрупулния и безпощаден световен капитал. Левият мит, сиреч митът, че експлоатацията е навсякъде, владее умовете със „страшна сила“. Точно той, между другото, е и фундаментът на теориите за конспирацията.
Наблягам с това, че митът може и да е власт, но властта не е мит и ако се превръща в мит, то ѝ е само колатерална полза; косвен кяр, тъй да се рече. Нейният стремеж е много по-фундаментален, много по-космически, ако щете – властта не иска да е мит, тоест реч; властта иска да е дърво, тоест природа. Тя се опитва да се натурализира, непрестанно се опитва да се натурализира: не просто да се представи като естествена, а да е естествена. Най-естествената. Оттук уклоните ѝ към патернализъм – Бащата на народите, Тато, Бате; няма по-природна връзка на света (освен може би майчината, но Партията е майчица) от връзката между родния баща и неговия син. Да-а-а, кротко и грижовно бащата гали сина си по главата и не му дава да порасне… И отново също като природата властта не търпи празно място, винаги го запълва със себе си; тя е по начало експоненциална, като един от главните ѝ признаци е способността да се разширява до неимоверност, до вселенски мащаби. Всяка власт е заредена с тоталитаризъм тъкмо защото желае да е природа, тя дори се интерпретира като природа. И тъкмо поради това властта като природата иска да е навсякъде, иска да е всичко.
Разказват, че Чърчил бил казал: „Най-добрият довод срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател“. И че също негово било съждението: „Казано е, че демокрацията е най-лошата форма на управление с изключение на всички останали, които сме изпробвали“. Привидно думите му влизат в противоречие, но само привидно: тъкмо средният избирател е гаранцията, че властта няма да се превърне в тоталитарна или, казано иначе, няма да се натурализира, да метаморфизира в природа. Той, средният избирател, не би позволил: имайки се за носител на здравия разум, на common sense, той рязко, даже радикално се разграничава от природното, противопоставя му се чак. И така несъзнателно, без изобщо да си дава сметка, се противопоставя на властта, която настоява да бъде природа. И по този начин я ограничава, пречи ѝ да прерасне в тоталитаризъм. Демокрацията затова е най-малко лоша от всички възможни управления, защото никога не си въобразява и не си представя за себе си, че е натуралистична, че е естествена, напротив – тя знае, на гърба си го изпитва, че е постоянно – всекидневно и всекичасно – цивилизационно усилие. Усилие тъкмо срещу властта-природа.
Чърчиловият среден избирател не е довод против демокрацията, а е най-сигурното препятствие, наистина най-сигурното и най-здравото препятствие срещу естествения копнеж на властта към тоталност и всеобхватност. Срещу власт → природа…
