Начало Идеи Актуално Влез в затвора, моля те!
Актуално

Влез в затвора, моля те!

825
„Бойко Борисов зад решетките“, графит в София, фотография Димитър Кьосемарлиев, Bulgaria ON AIR

Ако трябва накратко да се опише политическата ситуация у нас, то заглавието „Влез в затвора, моля те!“ е достатъчно. Би трябвало само от него хората да разбират за какво става дума, но все пак нека дадем малко пояснения.

В навечерието на поредните предсрочни избори политиците от различните партии правят своите заявки за бъдещето, като след многото натрупали се напоследък провали вече не са така радикални в посланията си, но пък опитват и да запазят някаква принципност. Не можело да се чертаят червени линии, защото нямало как да се стигне до мнозинство, което осигурява редовно управление, обаче не можело и да се откажат от борбата с корупцията, със завладяната държава и т.н.

Проблемът е, че обвиненията в корумпираност се разменят помежду им и се стига до парадокса по пътя към ефективното санкциониране наложително да приемаш сътрудничеството с този, когото обвиняваш. Той трябва да ти помогне, за да бъде осъден. Ако не ти помогне, не просто няма как да стане, ами и ти самият пропадаш, ставаш политически безпредметен, губиш гласове. Лошото е, че наложителното сътрудничество също намалява подкрепата за теб, защото си се клел, че няма да си сътрудничиш с престъпници. Да се открие правилното решение в омагьосания кръг е все по-трудно и на лидерите не им остава друго освен да го ударят на молба – и към избирателите си, и към колегите си. Първите да не се сърдят и пак да гласуват за тях, вторите – да влязат в затвора, за да се демонстрира резултатно партньорство и да се излезе от кризата на задълбочаващото се разочарование.

Добре, но кой по-напред да влезе в затвора, при положение че всеки упреква другия? По какъв критерий да се реши? Новите лица се молят на старите – отдавна сте корумпирани, влезте първо вие. Старите отговарят – корумпирани сме, защото нямаше как, вие сте отскоро, но вече сте вътре с двата крака, виждате – неизбежно е, ако толкова държите, влезте вие. Кюлчета и чекмеджета, пачки и пудели, Осемте джуджета, Джемкорп, Лукойл, Нексо, нашите спонсори, вашите спонсори, подправени подписи, фалшиви документи, жълти павета, отрязани дървета, ремонт на ремонта, ремонт на ремонта на ремонта, мафия, ДС – моля ви се, влезте вие, благодарим – само след вас! 

Налице е феномен, който може да определим като амнистия, произтичаща от демократичното представителство. Феноменът се дефинира така: докато има избиратели, които ни подкрепят, не подлежим на съдебно санкциониране дори злоупотребите ни да са видими с просто око. Теза: точно затова се борим за независим съд. Антитеза: момент – кои сте вие, дето се борите, от коя партия сте, щом вие се борите за него, няма да е независим, а ще е ваш? Синтеза: ще се познае, че е независим, когато осъди нас самите, всички нас, хайде, дайте да се жертваме, моля те, влез в затвора, не, аз те моля, влез в затвора, първо ти, първо ти, или не, чакайте, ако гласоподавателите все още ни вярват, значи сме невинни и никой няма защо да влиза, ама нали им обещахме някой да влезе, моля те, моля те, те са ни простили, не са, простили са ни, виж, не ни обръщат вече никакво внимание, прав си, но трябва да ги мотивираме да гласуват, уж че нещо вършим, моля те…

Това е ситуацията и причините не са от вчера.

Независим съд може да има само там, където има независимо гражданско общество. А независимото гражданско общество не е идеологическо образувание, не е пропагандна формула, то се състои от свободни и предприемчиви граждани, които, за да запазят собствената си свобода и предприемчивост, създават закон, който да регламентира техните отношение, и институция, която да гарантира спазването на закона

Ако случаят не е такъв, то съдът непременно изпълнява политически задачи, той става оръжие в ръцете на политическия доминатор. Възможно е последният да е достатъчно силен и да наложи своя ред по начин, който изглежда безвъпросен и непроменим. Този ред придобива статут на независим, доколкото зависимостта му няма алтернатива. В държави с диктатури и тоталитарни режими често отсъжданията се смятат за обективни, защото отдавна е отпаднала възможността за критическо мислене, а и нуждата от него. У нас наследството на комунистическата тоталитарна държава, а и на предшестващите я форми на владичество, продължава да има много силно влияние. Дори тези, които твърдят, че му се противопоставят, не си дават сметка, че са му подвластни.

Опитите да се удържа политическо поведение в рамките на либерално-демократичния етикет започват да ни се струват нелепи до глупост, защото либералната демокрация няма автентични екзистенциално-културни корени на родна почва. Въпросът е дали все пак можем да се надяваме тази нелепица, макар и гротескно смешна или отчайващо безперспективна, да се окаже поносим вариант за живеене, парадоксално съхраняващ някаква толерантност и свобода? Или щом дори там, където споменатите автентични корени съществуват, се надига ретроградна вълна, подобни надежди не могат да бъдат сериозни?

Има за какво да се тревожим, докато политиците ни се молят един на друг някой от тях да влезе затвора, защото колкото и противно да е това състояние на нещата, има и по-лошо. И то е да се влиза в затвора не с решение на независим съд, а с политическо решение.

Разочарованието от трудността да се постигне реална независимост и хармония не бива да се изражда в очарование от твърдата ръка. Знаем от историята, че последиците от такава грешка са наистина катастрофални.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии