Брайън де Палма се завърна при рецептата на любимата си кримидрама с повечко трилър и щедро подправена с мистерия. Филмът му „Страст” е включен в програмата на Киномания 2013.

За добро или за по-добро, когато подходът на един кинематографист ти хареса, вдигаш летвата и все очакваш хем да не сваля нивото, хем да те изненада (приятно, естествено) с всеки следващ филм. По-лесно е да се угоди на зрителския каприз обаче, когато предишното заглавие на съответния режисьор е било разочарование. Така отиваш на кино с по-малка „кошница” и… попадаш на „Страст”(включен в програмата на Киномания 2013).

Откак не снима успешни гангстерски филми („Недосегаемите”, „Белязаният”), не залита по екшън („Невъзможна мисия”) и фантастика („Мисия до Марс”), Брайън де Палма се завърна при рецептата на любимата си кримидрама с повечко трилър и щедро подправена с мистерия. „Фатална жена” беше нестандартен и любопитен, „Черната далия” не му се получи много добре, но затова пък „Страст” реабилитира сюжетно привързаността на американския режисьор към заплетените интриги и блондинките.

Рядко се среща киноистория, която не ти се иска просто да нахвърляш, да  обобщиш или дори да загатнеш, за да може зрителят след теб сам да открие всеки сюжетен ход и да проследи непредубедено мотивационните механизми и причинно-следствените връзки. За протокола: става дума най-вече за две жени в рекламна агенция – шефката Кристин и служителката Изабел, за професионална манипулация, лично унижение, убийство… Останалото е въпрос на гледна точка.

„Страст” е римейк на френския „Престъпление от любов” (2010) на Ален Корно. Действието е пренесено в Германия, но основната част от фабулата се случва на английски. Това, което е важно да знаете за оригинала, е, че в ролята на манипулативната шефка Кристин се изявява Кристин Скот Томас, а любопитна подробност е размяната на имиджа – блондинка е подчинената Изабел (Людивин Сение). Защото след като видите „Страст”, може да ви се прииска да разберете как би изглеждала фабулата при смяна на актрисите… Дали това е принципно важно за историята? Вероятно не, но във филмографията на Брайън де Палма от началото на ХХI век (поне) блондинката е наистина ключова фигура. Ребека Ромийн, Скарлет Йохансон, Рейчъл Макадамс дефилират в роите на руси изкусителки и специфичното им женствено присъствие формира минимум 50 % от въздействието на интригата.

Дали робува на жанрово клише или на лично пристрастие, но Де Палма знае как да се възползва от женската външност, особено когато подготвя почвата за криминална постановка. Миловидната канадка Рейчъл Макадамс е страхотна в ролята на манипулативната кучка Кристин – ако някога сте имали съмнение дали е добра актриса, непременно трябва да я гледате в „Страст”. А готик мацката Нооми Рапас („Момичето с татуировката дракон”) е едновременно сдържана и зловеща като Изабел. Сблъсъкът блондинка-брюнетка работи по-скоро на подсъзнателно ниво, но е изключително ефикасен. И всеки, който смята, че жанровото кино е отживелица, може да усети въздействието му, когато режисьорът знае какво иска да постигне с историята и актьорите си.

„Страст” започва някак застинало, почти в ретро ключ и ако сте чули, че е римейк, можете да си помислите, че оригиналът датира от 70-те години на ХХ век. Същевременно почитателите на Брайън де Палма бързо улавят онова специфично усещане за камерност и noir напрежение, което се промъква във всичките му кримки. Предвкусването на трилъра не е изненада, но задържането на погледа/камерата върху детайлите и образите може да се окаже предвестник и на психопатска „притча”… Е, не става така. Но ретро полъхът, забавеното „случване” на събитията и общото европейско усещане за персонажи и среда, създават нестандартна атмосфера, която изпълнява чудесно ролята си в играта на привидности и манипулация (в това число между режисьор и зрител).

Съвременните трилъри, били те крими или психо, често разчитат на изпитана структура с определен тип и количество сюжетни обрати (в това число и  заподозрени действащи лица) и онази изтъркана формула, че злодеят никога не умира от раз. За зрителя, който обича да бъде изненадан от избора на пътека в лабиринта, превеждаща го през интригата, винаги е интригуващо да бъда подведен, че ще гледа определен тип сюжетна конструкция и след това да открие, че всичко е плод на собствените му предизвестени очаквания…

Да, жанрът не се променя, но признайте честно, колко пъти в криминална интрига на екрана ви се е случвало да си помислите: „Добре де, предавам се, нямам идея накъде ме води този сюжет!” Защото игричките на персонажите са отчасти плод на собствената ви киноманска представа какво всъщност би трябвало да се случи в един такъв филм. А Брайън де Палма успява да се измъкне от всички предопределености и с помощта на две наистина добри актриси да ни отведе някъде, където вече не помним как сме стигнали и не знаем пътя на обратно… Да живеят клишетата, които нехаят, че са престанали да бъдат такива! Ако нещо тук звучи неясно, потърсете отговора в „Страст”. Но дали ще го откриете…