Откъс от новата книга на германския писател, която е обвързана тематично с най-прочутата му творба – „Четецът“
С характерния си пестелив, но проникновен стил Бернхард Шлинк отново разглежда темите за миналото, парадоксите на любовта и търсенето на истината и свободата. Този път обаче го прави в дори по-широк контекст, отколкото в „Четецът“, като проследява над половин век от най-новата история на Германия.
Берлин, 2015 г. След самоубийството на съпругата си книжарят Каспар разкрива тайна, която тя е пазила през целия им съвместен живот. Петдесет години по-рано, малко преди да избяга при него на Запад, Биргит е родила дете от друг мъж. Търсейки отговори, Каспар решава да направи това, за което жена му така и не е събрала смелост – да открие дъщеря ѝ. Пътуването му през болезненото минало и настояще на Германия го отвежда до общност на неонацисти, сред които живее внучката на Биргит – четиринайсетгодишната Зигрун.
Макар действието да се развива в Германия, посланията на Бернхард Шлинк надскачат националните граници. Без да поучава или осъжда, писателят буквално на всяка страница поражда размисли за сблъсъка между поколенията и за наглед непреодолимите различия и предразсъдъци в днешния свят.
В интервю за „Берлинер Цайтунг“ авторът, който през юли ще навърши 80 години, споделя, че открай време следи с тревога какви настроения възникват и се затвърждават в десния политически спектър. „Има крайнодесни, с които е абсолютно невъзможно да се разговаря – казва Шлинк. – Те са много тесногръди и до такава степен отказват да боравят с факти и аргументи, че всяка дискусия се проваля. Но има и други, с които според мен е важно да се поддържа разговор. Дали семето ще покълне – защото всеки разговор е семе между тези, които го водят, не е сигурно. Ние не се занимаваме истински с въпроса защо сме толкова различни едни от други.“
Бернхард Шлинк (р. 1944) e германски писател и професор по право. Живее в Берлин и Ню Йорк и се изявява с огромен успех както в художествената, така и в нехудожествената литература. Носител е на множество отличия, а световна слава и признание печели с романа „Четецът“, който е преведен на над 50 езика и успешно екранизиран.
„Внучката“, Бернхард Шлинк, превод от немски Жанина Драгостинова, оформление на корицата Таня Минчева (Kontur Creative), издателство „Кръг“, 2024 г.
Каспар беше следвал два семестъра в родния си град, за летния на 1964-та се премести в Берлин. Беше избягал от младежката си любов, която си бе намерила друг, беше потърсил тръпката на големия град, беше поискал да отиде в основания от студенти университет, беше очаквал животът и следването да са много по-вълнуващи в центъра на източно-западния конфликт. Освен това беше пожелал да почувства Германия – цялата Германия, не само Западна, в чиято мудна, католическа Рейнска област беше живял дотогава. Баща му беше протестантски пастор; Каспар бе отраснал с Лутер, Бах и Цинцендорф[1], а през ваканциите при баба си и дядо си беше чел патриотични исторически книги, според които Германия придобива завършен вид благодарение на Прусия. Берлин – Източен и Западен, Бранденбург, Саксония, Тюрингия, цялата страна източно от Елба беше неговата Германия, също като тази на запад и на юг.
Пристигна в Берлин една събота с влак, пътуващ между зоните[2], и нае стая в студентска квартира в Далем. На следващата сутрин стана рано и вървя два часа и половина из неделно притихналия град чак до Бранденбургската врата, за да хвърли един поглед зад Стената. След това отиде с градската железница до Фридрихщрасе, мина през проверката на граничните служители в зелени униформи, смени западногермански марки за източногермански, излезе на улицата и вече беше готов да се почувства като у дома си в цял Берлин, в цяла Германия.
Вървя чак до вечерта. Нямаше нито план, нито цел, просто вървеше. Качи се на метрото и се озова в източната част на града, тръгна по Карл Маркс Алее от изток на запад, от къщите от 50-те години, с тяхната характерна структура, с аркадите и орнаментите им, към еднообразните панелни сгради от 60-те, разгледа Александерплац, катедралата и университета на „Унтер ден Линден“, мина от Острова на музеите към квартал „Пренцлауер Берг“, вървя по широките улици с големи павета, видя разкошните някога, но вече неподдържани буржоазни къщи и парковете наоколо. На изток градът беше по-сив, отколкото на запад, имаше повече незастроени площи, по-малко улично движение, колите миришеха по друг начин. Но по време на сутрешната си разходка до Бранденбургската врата беше минал по достатъчно празни улици със сиви къщи, за да може да сметне разликите за незначителни. И бездруго не беше дошъл на изток, за да търси разлики, а тъкмо обратното – прилики. Големите плакати също причисли към приликите; на изток те оповестяваха Пролетната среща на германската младеж, на запад рекламираха „Персил“, цигарите „Цубан“ или чорапите „Елбео“.
Следобеда градът се оживи. Хладното мъгливо утро по обед премина в топъл, слънчев пролетен ден. В края на народния парк „Фридрихсхайн“ той се натъкна на сергия, на която продаваха боквурст с картофена салата и лимонада. Взе си, седна на една бетонна пейка до бетонна маса и загледа децата, които играеха, и майките, които си приказваха. Един мъж го поздрави, настани се срещу него, изчака го да си изяде и изпие всичко и го попита дали може да го попита нещо. Каспар кимна и научи, че човекът иска химикалката, която се подаваше от джоба на ризата му. Работел в министерство, пишел важни документи, а тукашните химикалки цапали.
Сега вече Каспар се вгледа по-внимателно в мъжа. На средна възраст, с рядка коса, досада и охота в изражението, леко бежово яке над бежова риза. Колко странно, помисли си Каспар, че за да служи по-добре на своята държава и на своята класа, мъжът молеше за услуга класовия враг от вражеската държава. Социалистическо чиновническо старание. Но такива чиновнически души имаше и на Запад. Каспар, тръгнал да търси приликите, ги намери още при първата си среща с гражданин на ГДР. Усмихна се на мъжа и му даде химикалката си.
В киното в квартал „Фридрихсхайн“ гледа „Черно кадифе“ – криминален филм, чиято заплетена история беше за източни и западни агенти и за един перфектен строителен кран, изобретен в ГДР, който трябва да бъде изложен на Лайпцигския панаир, но западните агенти търсят начин да го разрушат, за да злепоставят ГДР. Каспар и тук откри общи неща; източният агент беше като Джеймс Бонд, само че по-простоват, по-скромно облечен, неумел в техническо отношение, непретенциозен в кулинарно и без чувство за хумор.
На следващия ден пак се отправи към Източен Берлин – този път към университета „Хумболт“; на входа така упорито настоя, че трябва да говори с декана на Философския факултет, че извикаха един студент, който да го отведе до кабинета му. Следвал германистика и история – дали можело да го допуснат да учи тук един семестър. Деканът посочи куп причини, поради които това не е възможно – от приема и административни проблеми до статута на Берлин и липсата на мирно съвместно съществуване на двете германски държави. Все пак студентът, който беше довел Каспар, го взе със себе си в мензата, преди отново да го остави на входа. Мечтаеше за настояще, което да постави началото на бъдещето, предсказано от Маркс и Енгелс, и изнесе лекция на Каспар за свободата като осъзната необходимост, за края на експлоатацията и за равноправието на мъжете и жените в ГДР. Каспар напразно се опитваше да заговори за лични неща, за натоварването покрай следването, за професионалните перспективи, за ваканционни дестинации. Другият остана при Маркс, Енгелс и ГДР.
Каспар се обезкуражи. Какво да направи, за да се почувства у дома в цял Берлин, в цяла Германия? В следващите седмици се ограничи до редки посещения в театър „Берлинер ансамбъл“. На лекциите и семинарите си в Свободния университет се запозна със студенти, които също като него очакваха Пролетната среща на германската младеж като възможност да се видят със свои връстници от Изтока. Тя започваше на 16 май.
[1] Николаус Лудвиг фон Цинцендорф (1700–1760) – германски теолог и автор на църковни песни. – Бел. прев.
[2] След Втората световна война Берлин е разделен на четири окупационни зони: американска, френска, британска и съветска. Първите три по-късно съставляват Западен Берлин, който е с особен статут и не се смята за част от ФРГ, а съветската става Източен Берлин – столицата на ГДР. Гражданите на източната част нямат право да ходят в западната, а гражданите на западната влизат в източната при определени условия. През 1961 г. между двете е издигната Берлинската стена. – Бел. прев.