Начало Идеи Дебати Водещата „оценка“ на днешния ден
Дебати

Водещата „оценка“ на днешния ден

1221
Антони Тапиес, „Деформиран кръст“, 1979 г.

Споделям разбирането, че езикът е огледало на човешкия дух. Смятам за важно да се следи и анализира начинът, по който хората говорят, вкл. в своето ежедневие, за да се вникне по-добре както в мисленето, така и в емоциите им, а оттам и в тяхното поведение. Затова бих искал да насоча вниманието към езиков феномен, който се налага неусетно у нас. Става дума за все по-масовата употреба от публични говорители на деятелното причастие „впечатляващ“ в качеството му на оценка за стойността на неща, действия или личности. Струва ми се, че чрез неговото осмисляне е възможно да се разбере по-добре как днешните българи оценяват случващото се около и със самите тях.

Думата „впечатляващ“ е производна от глагола „впечатлявам“, а той пък от съществителното „впечатление“. Според „Тълковния речник на българския език“ последното се използва с три значения: а) следа, останала в съзнанието на човека от нещо преживяно (пример, „Направи ми силно впечатление“); б) влияние, въздействие (пример, „Още съм под впечатлението от концерта“); в) мнение, преценка след запознанство или след досег с нещо/някого (пример, „Какви са ти впечатленията от него?“). Употребата на „впечатляващ“ съобразно с тези традиционни значения не буди съмнение или недоумение у мен. Ала не така стоят нещата, когато се заслушам в необичайното използване на думата от немалко съвременници. За разлика от предшествениците си те не обясняват от какъв вид е възникналото в тях впечатление: „бегло“, „добро“, „лошо“, „лично“ и др., т.е. с какво са били впечатлени. Те отказват да придружават с конкретна преценка възникналото у тях впечатление, като остават само при изричане на тази квалификация. Изключение от тази тенденция виждам в честото и станало почти ритуално изричане от коментаторите на баскетболни мачове на изразите „впечатляваща забивка“ или „впечатляващ атлетизъм“. Макар и в тях да липсва еднозначно заявена преценка, все пак се подразбира, че тя е позитивна. Резултатът от все по-масовата употреба на думата „впечатляващ” и нейните производни не е оставане при констатирането, че нещо или някой ме е впечатлил с дадено свое качество или действие, а само при фиксиране на факта на самото въздействие, който сам по себе си се смята за важен. Тук възможната интерпретация е, че изричащият я човек се въздържа от ангажимент с категорична оценка на привляклото вниманието му събитие, като запазва ценностен неутралитет.

Някой би могъл да каже: „Какво пък толкова, човекът иска да сподели, че е забелязал нещо или някого, без да му дава оценка”. Според мен обаче явлението е важно и не бива да се подминава с лека ръка. Утвърждаването на причастието „впечатляващ“ като честа квалификация, превръщаща го в нещо средно между стоящо „на върха на езика“ възклицание и бързо идващо в ума клише, ми говори на първо място за езикова леност и обедняване речниковия запас на изричащия го. Още по-опасно е това явление като израз на задълбочаващо се закърняване на оценяващата способност на тези, които са негови изразители, доколкото те демонстрират немощ при конкретното определяне вида и характера на това, което ги е впечатлило. В техните очи появата на някакво впечатление вече само по себе си е достатъчно, за да донесе положителна оценка на източника му. Това привличане на вниманието към нещо или някого е следствие от неговото забелязване, отчленяване и изпъкване. Независимо какво го е предизвикало то е придружено не само с признание за значимост, но и на неявно изразено съпътстващо го одобрение. Ала всеки зрял човек знае, че в света съществува и зло в различни форми, всяка от които може да е силно впечатляваща.

Използването на думата „впечатляващ“ без конкретизиране на вида впечатление, от което е предизвикана нейната употреба, може да се тълкува и като насърчаване на поведението на всеки, който прави нещо различно от другите. Иначе казано, излизащият от рутината, вършещият непрозаични или по необичаен начин познати действия човек, получава възхищението на наблюдаващия го. Така се създават предпоставки да бъдат подкрепяни както хората с големи дарби и постижения, така и тези с опасни възгледи и намерения за радикално поведение. Дори само открояването на личности със склонност към екстремно постъпване вече ги прави привлекателни със самия факт на квалифицирането му като „впечатляващо“. Те са подтиквани тихомълком от хората, определящите действията им като „впечатляващи“, към отправяне на предизвикателства спрямо обичайните норми за общежитие на хората. Извършването на извънредни актове, неизбежно привличащи вниманието на съгражданите им, ги превръща в герои не само в собствените очи. Така в образец за подражание се превръщат бунтарите и анархистите, които преднамерено пренебрегват общоприетите представи за приличното, редното и приемливото в обществото.

От друга страна, прибягването до почти автоматичната употреба на думата „впечатляващ“ при всяко външно въздействие и в почти всяка житейска ситуация, може да се разтълкува като езиково безхаберие. Използването ѝ по навик от често говорещи пред публика лица вероятно изобщо не ги кара да се замислят за основанията да го правят. Ала за слушателя нейната честа употреба е форма на реклама на актуалната езикова мода. По такъв начин личното безразличие към начина на изразяване или пресищането от прекалено честото публично изявяване на „впечатляващи“ личности оказва негативно влияние върху възприемащите казваното от тях.

Каквото и обяснение да се даде на разгледаното тук явление то следва да отчете негативния ефект от неговото налагане като модел за следване. Придържането към традиционното разбиране на предизвикващите „впечатления“ въздействия би подпомогнало превъзмогването на една потенциално опасна за обществото и неговите членове езикова практика. Ясното категоризиране на нещата, действията и качествата на личностите ще предпази съвременниците от объркване. То ще ги приучи към определеност и еднозначност при оценяването, важно условие както за изграждане облика им на пълноценни личности, така и за предвидимост на поведението им за другите хора.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите „Съветската философска култура – типологичен анализ“ (1999), „Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха“ (2002), „Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България“ (2009), „Специализираният философски печат в България“ (2009), „Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея“ (2017), „Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек“ (2019) и др. Съавтор на тритомното издание „Философският ХХ век в България“ (2008–2022). Издал е публицистичните книги „Между другото“ (2005), „Попътно“ (2009), „Напомняне“ (2011), „Езикови“ тревоги“ (2015) и „Духът на съвременника, изразен в публичния език“ (2019). Член-основател и председател на УС (2002–2004) на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България, член-основател, изпълнителен директор (2011–2021) и председател на УС (от 2021 г.) на Института за българска философска култура.

Свързани статии

Още от автора