0
6510

Водка и империя

В началните страници на своя роман „Бъдете като децата“ (превод Здравка Петрова, „Факел експрес“, 2019) писателят Владимир Шаров въвежда в разказа един от сибирските народи: „[E]нците са малък северен народ, около двеста души. Някога са били няколко хиляди, но от едрата шарка, туберкулозата, сифилиса и разни други европейски подаръци, а най-вече от водката, са измирали и измират с цели поселища“. Малко по-нататък Шаров затвърждава това заключение с думите на един от героите си: „[…] Стасел – и това било още в Якутск – веднъж-дваж казал пред Перегудов, че съдбата на малките северни народи е общ грях на империята и един ден за него някой ще трябва да отговаря“. Книгата „Бъдете като децата“ описва странни вярвания, култове и религиозни практики, според които колкото повече човек пораства, толкова повече се затрупва с грях и нечистота; единствено невръстниците, младенците, децата са онези, чистите, които ще спасят света. В романа си Шаров вменява на Ленин, Владимир Илич, това прозрение и дори описва как вождът на световния пролетариат след мозъчните удари, понесени от него, се вдетинява все повече; и колкото повече се вдетинява, толкова повече подготвя детски кръстен поход от безпризорни до Йерусалим, който единствен ще придвижи и съхрани революцията. За тази цел пише писма до Дзержински, до Троцки, до Блюхер, а енците – които освен всичко друго му служат като охрана, със своята наивност са доказателство за правотата му. Защото те и другите сибирски народи били всъщност светиите, които в общностен, в племенен план са „като децата“, тоест непокварени и изкупващи злото у човека.

Събрани водката и енците в едно, веднага ме подсетиха за друга книга – „Алкохолен делир“ (превод Диляна Денчева, „Парадокс“, 2019) на поляка Яцек Хуго-Бадер, в която той между другите си наблюдения върху постсъветската действителност описва и въздействието на алкохола върху северните народи. Което е именно делириум: водката побърква и ителмени, и якути, и ненци, и манси, и нивхи, и сойоти, и самоеди, и долгани, и нанайци, и коряки, и чукчи, и шорци, и ханти, и евени, и евенки, и хакаси, и буряти, и тувинци, и всички, всички до един… Хуго-Бадер привежда множество мистериозни инциденти, случили се в разстояние на няколко години в една еленова бригада, съставена от евенки, всички завършили със смърт след преди това мощен запой: „Застрелял се в гърдите с пушка. Било на 21 март 1996 г. Казвал се Павел Яковлев, бил вдовец без деца. Не бил роднина на Володя и Саша, които загинали по-рано. Почти всички местни евенки носят една от петте руски фамилии, които са им били определени през трийсетте“. Разказът е толкова потрисащ, че Хуго-Бадер приема за необходимо да предупреди читателя (както напоследък предупреждават за някои филми или телевизионни продукции, че съдържали „смущаващи кадри“): „А сега внимавайте! В този текст 44 пъти се появяват думите „умирам“, „убивам“, „смърт“. 11 пъти думата „пушка“, 15 пъти думата „водка“ и само веднъж думата „любов“, при това нещастна. Ако не ти допада, не чети!“

Причините за тази тъжна статистика може да сведем до три: биологически, исторически, политически. Биологическите са свързани с наличието сред автохтонните сибиряци на т.нар. „ген на Чингиз хан“, който снижава устойчивостта им към алкохола и повишава токсичното му въздействие. За разлика от южните народи, диетата на северните е включвала преди всичко белтъчини и мазнини и почти никакви въглехидрати, което ги прави крепки относно онкологичните заболявания, но пък податливи на спиртните напитки, особено към тези с по-висок градус. Организмът им твърде бързо разгражда алкохола на ацеталдехид и оцетна киселина, като първият се натрупва в големи количества в тялото им. А тъкмо той е веществото, причиняващо махмурлука и останалите алкохолни несъответствия. И тогава ставаме свидетели на изстъпления, на каквито е ставал и полякът Хуго-Бадер:

Пияният евенк, бурят, тувинец и чукча е изключително неприятна гледка. Да започнем от това, че го поваля доза, след която руснакът, полякът и дори германецът спокойно карат кола, а той се търкаля по тротоара. Народите на Северна Азия имат слаба поносимост към алкохола. Разликата обаче не е само количествена. Руснаците казват, че от водката те се държат „неадекватно“. Много точно. Всичко, което правят, е в разрез с реалността. Събличат се на студа, скачат от мост в замръзнала река, сядат на път с интензивно движение. Обикновено сериозни и дистанцирани, стават много шумни, смеят се изкуствено, сякаш се радват принудително. Обикновено въздържани, чак студени, неспособни на чувства, непонасящи славянската сърдечност и руската размяна на целувки, от водката стават неприлично гальовни, докато безпричинно за секунди не се хванат за ножовете, които традиционно винаги носят със себе си.

Историческите са неделими от начина, по който руснаците са „усвоявали“ (както те обичат да казват), а в действителност колонизирали Далечния Север. За колонизацията преди време подробно и с разбиране написа в Портал „Култура“ Калин Янакиев, в общо четири текста под заглавие „Колониална държава ли е Русия?“ Най-напред той обръща внимание на твърдението, че, видите ли, колонии имали само западните държави, пък Русия – никак не: „Твърдението, че „Русия няма и никога не е имала колонии извън себе си”, както виждаме, произтича от чисто случайно географското обстоятелство, че колониите на Русия не са отделени от метрополията си с големи водни пространства, както тези на западноевропейските „колониални държави”. След което идва съвсем логичният извод:

Ще кажа, че ако прилагаме един и същ критерий към „колониална” Великобритания и Русия, бихме могли съвсем оправдано да кажем, че слабо населената с местни, индиански народности Северна Америка, на чиято обширна територия пристигат и се поселват британските колонисти поне до обявяването на независимостта на Съединените щати, е „Сибир[-ът]” на Великобритания.  […] Но и обратно: ако прилагаме едни и същи критерии, ние твърде оправдано можем да кажем, че Сибир е „Америка[-та]” на Русия. Никой руснак обаче, никога няма да нарече Сибир „Новия свят” на Русия. … [Но] тази колониална държава си е останала колониална, че е дори в известен смисъл единствената, която си остава такава и в днешно време.

А водката в руската експанзия на север играе същата роля, каквато игра „огнената вода“, уискито, в английската експанзия на запад, през просторите на новооткрития континент. И свидетелства като това на Джеймс У. Шулц в книгата му „Моят живот сред индианците“ (превод Христо Кънев, ДИ „Георги Бакалов“, 1970) изобилстват и сред руските симпатизанти на аборигенните народи. И всички осъждат водката. Георг Вилхелм Щелер, участник във втората Камчатска експедиция на Витус Беринг, отбелязва в своите пътни бележки (само за протокола: Щелер е обвинен, че своеволно е освободил държани в затвора с обвинение за бунт местни хора от племето камчадали, арестуват го и по етапен ред го препращат към столицата Санкт Петербург; по пътя той умира в Тюмен на 12 ноември 1746 г.):

Много ителмени обичат водката, напиват се до безчувственост, когато посещават руските укрепени поселища (остроги) и в известна степен поради това се разоряват. Други без всякакво удоволствие се напиват само за да приличат на казаците; те предполагат, че такова опиянение е част от културата на последните. В това опиянено състояние те се стараят да подражават на всичко, което някога са виждали у пияните казаци; те навестяват всекиго, включително лицата, които са длъжни да уважават, извънредно смешно хвалейки се: „Аз съм пиян, не се сърди… аз руска същност придобих… аз съм вече руснак“, – изричайки още много подобни глупости. Оттук се вижда какво не достига на тези бедни и добри люде, а именно: просвещение, добри примери и разсъдителност.  

Добрите примери обаче са кът, напротив – самата империя има интерес да впиянчва местните. Иван Щеглов, изследовател на историята на Сибир, пише в книгата си „Хронологически списък на най-важните данни от историята на Сибир от 1032 до 1882 г.“, излязла през 1884 г. в Иркутск: „Хазната също е предприемала всякакви мерки за усилване на своята винотърговия, доставяща на държавата големи доходи, и е отваряла свои кръчми (кабаки) навсякъде, където ѝ се отваряла възможност“. Процесът тече още от първите контакти между руси и сибиряци, а през XVII век придобива все по-едри мащаби. В един момент водката дори се превръща в разменна монета – автохтонните носят кожи и получават срещу тях водка. В резултат: „Пият всички, стари и млади, жени и деца. Пият вкъщи, пият в кръчмата, пият по пътя, пият на гости, пият в полето, където гражданите и до днес се разхождат по празниците“. Последствията са унищожителни: Яцек Хуго-Бадер цитира д-р Любов Пасар, угедейка, нарколог и психиатър, която той нарича „Шаманката на пияндетата“:

От моя списък на малките коренни народи на Русия, които са 45, излиза, че под 250 представители имат алюторците, които са останали 12, кереките – само 8, и енците, които са 237. Тазите са на границата на изчезването, защото са останали 276. В крайна сметка, заедно с големите народи като якути, буряти, хакаси, тувинци в Сибир живеят два милиона аборигени и навсякъде, с изключение на Република Тува, са национално малцинство.

Дори и непреднамерен, това си е геноцид. Макар че колко да е непреднамерен: известна е насилствената християнизация на малките народи, русификацията, разрушаването на бита и традициите им. Донякъде това е една от темите в „Бъдете като децата“ на Владимир Шаров. А в „Алкохолен делир“ се споменава възпитателка в интернат, рускинята леля Валя (Валентина Цайтак), която забранявала на децата евенки да говорят езика си; трябвало да общуват само на руски. Резултатът е, че едва 15 % от евенките знаят собствения си език. А от тазите пък – нито един…

Тук вече идват политическите причини за нерадостното състояние на местните сибирски племена. Руската държава във всичките си проявления – и като Руска империя, и като Съветски съюз, и като Руска федерация, във външната си, но и във вътрешната си политика изповядва един-единствен принцип – империалистическия. Нещо повече, в съзнанието и на последния руснак, в йерархията на ценностите му този принцип заема най-предно място. Според него в рамките на държавата има един водещ народ, по който всички трябва да се равняват и всички са длъжни да следват. Като, разбира се, това не може да бъде друг народ, освен руският. И даже у най-свободолюбивите представители на нацията този момент на превъзходство над другите проличава, макар и несъзнателно. У Пушкин например. Както е известно, той на шега се оплаквал от Гогол, че „този хитър малорос“ му бил откраднал всички сюжети, имайки предвид пиесата „Ревизор“ и „поемата“ (по определение на самия Гогол) „Мъртви души“. Тоест „великоросът“ се жалва от „малороса“. Но да оставим Пушкин, при него всичко това е неволно, да се обърнем към друг писател, съвременен, чиито имперски убеждения чак го изпратиха в Донецк, да се бие на страната на „зелените човечета“, както и да ги снабдява с оръжие и боеприпаси. Иде реч за Захар Прилепин, едно от най-нашумелите руски литературни имена (той е последовател на национал-болшевизма на Едичка, наскоро починалия писател Едуард Лимонов; на български има преведени два негови романа – „Патологии“ и „Грях“), който в една своя есеистична книга, „Име на реките“ („Имя рек“), пише:

Бурятия и Татарстан, Калмикия, Чувашия, Хакасия, Крим и тъй нататък – всички тези територии, където традиционно са съжителствали – от някое време заедно с русите (sic!) и други народи – буряти, волжски татари, кримски татари, акути, башкири, калмици, кумици, ногайци, хакаси, чуваши, балкарци (ние не всички изброихме), – съставляват 25 % от днешна Русия. Трябва да си даваме сметка за това. Разбирате ли какво е това 25 %? Това е едва ли не целият Евросъюз накуп. […] Русия не е Европа, а сложно евразийско образувание, по-голямата част от което не може да се нарече Европа географски; десетки народи на Русия изобщо не могат да бъдат европейци, даже етнически; сложно е да съотнесем с европейците сибиряка, жителя на Камчатка, жителя на Алтай, жителя на Кабардино-Балкария. Нещо повече: европеецът никога няма да съотнесе всички тях със себе си.

Малките северни народи (и не само те, разбира се) служат всъщност на руската имперска идея – идея, наследена от империята на Чингиз хан, че тя е по-особена политическа конструкция, която тъкмо поради това има правото, че и задължението да се държи, както се държи и с граничните ѝ държави, и с малцинствата, които я населяват. Захар Прилепин продължава с почти фанатична убеденост: „Русия ще пази всички народи, живеещи на нейната територия, но тя също помни, че руският манталитет, руският език, руският гений почти близо хиляда години е определящ център на евразийското единство“. За пазенето – след приведените по-горе свидетелства, малко бихме могли да се усъмним, но че „рускостта“ е в центъра – напълно сме съгласни. А за да е тази „руска имперскост“ в центъра, водката играе огромна роля, защото: „Руси есть веселие пити, не может без того быти“…

Да, русите не могат без водката, но малките северни народи погиват от водката. От водката и от руската имперска политика…           

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияГолата истина
Следваща статияАпокриф