Колективната отговорност, именно тя, се стоварва тези дни върху всички руски граждани като цяло – и върху тъпите любители на буквата Z, и върху нещастните жертви на неподлежащия на опериране стокхолмски синдром, и върху тези, които десетилетия наред противостоят на Путин.

„Лошо е да си немец през четиридесетте“ – повтарях аз много години подред, опитвайки се, както сега самият аз осъзнавам, да омагьосам злото бъдеще, да промуша с иглата на метафората восъчната му фигурка. Не успях да го омагьосам – то настъпи и се изправи с целия си чудовищен ръст.

В един прекрасен февруарски ден на 2022 г. метафората престана да е метафора. Да, много е лошо да си руснак днес, много е лошо.

Масов стрес и масова депресия съпровождат в тези дни живота на милиони руснаци – заминали и останали. При това този душевен ад се отнася само за рефлексиращата част от населението, другите си живеят съвсем не зле. Наркотиците на Останкино вършат своята работа – депресията на тези телевизионни зрители ще настъпи, изглежда, само когато започне да им се отнема изпратеното от мародерите. А стресът ще настъпи, когато им свърши храната, не по-рано. Дотогава всичко ще бъде върховно…

Цялата тежест на моралния удар се стовари върху онези, които най-малко са виновни за войната с Украйна. Върху онези, които нито веднъж не са гласували за Путин, ходили са на протестни митинги, плащали са със съдбта си за своите убеждения, губили са работата си, седели са в арестантски коли, получавали са присъди… Именно върху тях сега се стоварва повече от обяснимата омраза на Украйна и света към руския свят като цяло.

Тоест тя се стоварва върху всичките 140 милиона, но любителите на буквата Z тази омраза само ги ободрява, а нас ни оставя без дъх.

Изживеният досега живот е нулиран, изхвърлен на бунището; всичко е било напразно – това е общият мотив в моя огромен, изпълнен с хиляди прекрасни лица фейсбучен балон. Моите приятели, абсолютно родствени по дух хора, отчаяно се задъхват в булгаковски „бяг“, понякога буквално константинополски… Останалите в Русия по неволя се делят на стоици и маргинали, но общата тема не изчезва: ние загубихме.

Какво да правим сега?

Преди всичко да продължаваме да дишаме. Тук Чаадаев и Херцен загубиха, та какво остава за нас. Тук съсипаха живота на Флоренски и стъпкаха Сахаров – естествен процес! Да се благодарим, че превратната съдба не ни отвя при победителите, при „снишилите се“, в Лужники и в Останкино.

Ще си поемем дъх.  Ще се опитаме бeз кършене на ръце да отделим зърното от плявата, а колективната отговорност – от колективната вина. Границата между тези понятия е тънка, но напълно различима. Извинявам се за повторението (много пъти съм говорил и писал за това), но, по Аристотел, известното е известно на малцина…

Взимането на данък „колективна отговорност“ е неотменен обичай на жестоката майка-история. Нея не я интересуват хората, тя е като ракетен комплекс „Град“ – бие само по площади: нации, цивилизации…

Никаква човешка справедливост няма в историята, това не е нейна работа: под бомбите в Берлин са загивали младенци, а хиляди нацисти благополучно са доживели живота си в Аржентина. Историята това не я вълнува – тя е ликвидирала Третия райх, натиснала е немската нация с лице в калта (цялата, напълно, с педагогическа цел) – и е сметнала мисията си са завършена.

Немците си научиха урока, историята каза: гут. И ги пусна в бъдещето.

Нас историята ни натика с лице в нашата собствена кал в началото на деветдесетте. Нацията, дала на света генетика Николай Вавилов, човека, който е знаел как да нахрани човечеството и който е бил унищожен в сталински лагер – половин век след неговата гибел тази нация се строи в блокадни опашки за хляб…

Това беше много поучително.

И като че ли ни се стори, че сме разбрали. Но не, не бяхме разбрали. Тъпкахме известно време на място и отново се устремихме по своя си, особен самоубийствен път.

Аха, каза историята. Добре. Тъпи сте, не ви стигна един път. Нà ти още, народе-богоносец!

Историческият удар, провокиран от подлата и самоубийствена война с Украйна, отново ще се стовари върху целокупната руска нация, и ще бъде много по-болезнен от предишния, струва ми се. А кой лично ще успее да остане незасегнат и кой ще загине, и колко и чии съдби ще бъдат разрушени – историята не се интересува от това: на когото му било писано. Не е нейна работа.

Колективната отговорност, именно тя, се стоварва тези дни върху всички руски граждани като цяло – и върху тъпите любители на буквата Z (още нищо неподозиращи), и върху нещастните жертви на неподлежащия на опериране стокхолмски синдром, и върху тези, които десетилетия наред противостоят на Путин. Върху всички. Това е жестоко, но, уви, това е нормлно (не защото е добро, а защото такава е нормата).

Колективната историческа отговорност е неотвратима и естествена.

Но виж, колективната вина е лукаво и манипулативно нещо. Защото, както отдавна е забелязано, ако всички са виновни, не е виновен никой. И нашето интелигентско кършене на ръце в този смисъл е много вредно.

Да анализираме собствените си грешки? – това е задължително. Да обмислим личната си вина или грешка? – да, и би било нелошо това да се направи публично, ако си публичен човек.

Аз имам лични въпроси към известен брой хора. И съм готов да отблежа собствените си интелектуални грешки, отчаяние и апатия, които ме парализираат от време на време… Но гръмкият плач „всички сме виновни“ размива истинската вина на тези, които трябва да понесат и моралната, и юридическата отговорност за катастрофата, която страната преживява.

Винаги всеки отговаря за собствените си постъпки – защо да трябва сега да хвърлим вината на путиновия елит и съдбата на путиновия народ в кюпа на общото покаяние? Още повече, че самият този богоносец засега само щастливо се хили при думата „Буча“.

Не, благодаря.

Поемането на колектвна историческа отговорност е сложна работа, но неизбежна. Ние приемаме болестите, лишенията, смъртта на близките си, без да задаваме въпроси за справедливостта на случилото се. Просто ги приемаме, живеем с това и се справяме някак си. Рецептата за излизането от депресия е проста и съвсем не е нова: прави, каквото трябва! В нашия сегашен случай: помагай на украинците, доброволчествай, говори истината, пиши истината – може това да намали тежестта на националния исторически данък. А публичното раздиране на ризи понамирисва на кокетство.

На текста „всички ние сме виновни“ съответства, разбира се, „всички вие сте виновни“, което се донася откъм Украйна и света. Тук май навлизам на минирана територия, но така или иначе, рано или късно, това ще се наложи…

Така че, емоционално погледнато, желанието да удариш шамар на всичко руско, е повече от разбираемо днес. Вече разказах във фейсбук за срещата си с една бежанка във Варшава, за гръмкото проклятие, което се изсипа върху мене заради руската ми реч…

Тук също има тънка, но ясно забележима граница. Граница, която е важна не за тези, които искат да се самоутвърдят в тази ситуация или да канализират върху каквото им падне собствената си вътрешна агресия, а за тези, които и в тези непоносими обстоятелства се опитват да мислят. Точно към тях се обръщам.

Да, убийците в Буча говореха на руски. Някои – на развален руски, но все пак несъмнено руски, и за всеки украинец този език сега е свързан в мъртва хватка с путиновата държава, и така ще бъде още известно време.

Колко точно?

„Реформата на календара не съкращава срока на бременността“ – писа Лец (1). Никакви разсъждения няма да съкратят биологическия срок за пречистване на душата от тази интоксикация, или почти няма да съкратят. Баба ми не можеше спокойно да слуша немски, при цялото ѝ разбиране за нацията на Гьоте и Шилер. Не можеше!

Това е обратен път за десетилетия.

И все пак.

Езикът не принадлежи на държавата, той е по-древен от нея и принадлежи на хората, просто на хората. Хората са милиарди, а езиците са хиляди,  значи, както формулира наскоро един проницателен човек, всички ние делим езиците си с убийци.

А пък хората се делят – поне след Христа – не на елини, юдеи etc., а тъкмо на убийци и неубийци. По този водораздел си струва да се групираме.

На свободния човек днес няма нищо по-лесно от това да избере страна в конфликта: доброто и злото са оголени, както никога в нашата памет. В дните, когато Буча и Мариупол станаха нарицателни имена от един ред с Катин и Сребреница, няма никаква разлика към коя държава, род и племе принадлежиш: такава разлика не е имло и по времето на Монтен, а през ХХІ в. не може да има изобщо. Ние сме преди всичко хора и носим отговорност пред човешкия род.

Последната империя на света явно живее вече твърде дълго. Отвратителната двуглава твар, която току-що изкълва до смърт поредните десетки хиляди човешки животи, трябва да бъде унищожена – няма варианти. Трябва да се прекършат и двете ѝ шии. Всеки ден от това хищно атавистично гъргорене се проливат нови и нови реки кръв…

Да не навлизаме във военно-политически подробности от бъдещето – те са неясни, но общият вектор е очевиден.

А после какво? Какво ще стане със сто и четирийсетте милиона души, живеещи днес на територия, контролирана от тази полудяла птица?

Нищо хубаво няма да стане,  това е ясно отсега, защото вече сме го виждали. Само мързеливите през 2022 г. не са нарисували хитлерови мустачки на Путин и желаещите да видят по-нататъшната съдба на Русия трябва да надникнат точно там, в Германия от петдесетте години.

Впрочем при едно все още щастливо стечение на обстоятелствата.

Неведнъж обаче съм споменавал срещата си с Вячеслав Иванов – през 2014 г., почти веднага след анексирането на Крим. Тогава обсъждахме варианти на бъдещето и се съгласихме, че те са три: лош, много лош и катастрофален. Ами ето, Русия просто май пропусна „лошия“ вариант. Пропусна и шанса за чудо (на него отделно се уповаваше великият Вячеслав Всеволодович).

Останаха два варианта за развитие на събитята.

„Много лошият“ днес е поражението в днешната схватка със света да достигне и до най-мързеливия ум и да стане очевидно и за най-отчаяния „имперец“. Това са разорените пространства и нокаутираната икономика, обременена от репарациии. Това е деградирало население в мъчителен, за десетилетия махмурлук след бурна имперска нощ и гуляй с георгиевски лентички.

„Можем да повторим“, да, бе.

Повторението е майка на знанието, но това е за тъпаците. Умните биха разбрали от първия немски път. Но, както стане…

Съществената разлика между бъдещата следвоенна Русия и следвоенната Германия е в това, че не се предвижда окупация и никакъв „план Маршал“ няма да има – нас просто ще ни разоръжат, ще ни натиснат с лицето надолу и ще ни оставят да лежим зад оградата. По-точно зад дувар, далече от човечеството и неговите технологии, инвестиции и двайсет и първи век. Оттам, от легнало положение, ние, естествено, ще се подиграваме малко с Илон Мъск, но съвсем накрая и, не е изключено, на китайски.

От тази точка сме на една ръка разстояние от анархизма, социалния дарвинизъм и разпада на страната: парчетата територия, които днес покровителства обезумялата двуглава птица, отдавна не са свързани помежду си. Какво отношение помежду си имат днес жителите на Москва, Ингушетия, Вологодския край, Хабаровския край или Калмикия? Нито обща религия и етнос, както е при поляците, нито общи принципи, както е при американците, нито общи традиции или език, нито взаимен интерес – нищо. Паспорт с проклетата птица на корицата? Но и Стивън Сегал има такъв.

Истински общ знаменател би могъл да стане реалният федералзъм, но много се опасявам, че вече сме пропуснли това отклонение. Понастоящем във „федеративната“ на хартия Русия има само навик и страх от поредния хан Батий (2), управляващ в Кремъл. Страхът ще отпадне, когато Росгвардията, по примера на съветските ченгета, премине към самоосигуряване (тоест към рекет). Навикът скоро ще започне да предизвиква раздразнение. Местните елити отдавна мечтаят да се отърват от Кремъл и едва ли ще се договарят с болник на смъртно легло.

Това е „много лошият“ вариант (в случай на гибел на птицата). Разпадането на страната е травматично нещо и не е сигурно, че ще е съвсем безкръвно, но все пак има шансове за спасение на цивилизацията и за последващо сглобяване на Русия на някакви рационални основи…

А катастрофалният вариант се състои тъкмо в това птицата да оцелее и този път. Да продължи да гние още десетилетия напред, да шантажира Запада, вкопчена в отровената подконтролна територия и сублимираща комплексите си във вътрешен терор. Никой в света вече няма да се интересува от този терор: кой сега се интересува как живеят туркмените под поредния туркменбаши? Ако нещо стане, светът, естествено, ще изрази загриженост, но няма твърде много да се отвлече от делата си…

После всичко това така или иначе ще завърши с разпад, само че много по-кървав. „И колкото по-късно, толкова по-болезнено“ – както се казва в едно стихотворение на Окуджава с половинвековна давност, тъкмо за разпадането на царствата…  

Кървавият руски ХХ век трябва най-накрая да бъде осмислен от нас като продължаваща катастрофа. Съкращаването на сроковете на катастрофата е шанс за спасение на децата и внуците ни. Констатираме като даденост: Украйна, с цената на огромни жертви, вече спечели тази война. Тя ще оцелее в нея и ще укрепне като държава.

Ще загине именно Русия.

Вече загива, точно в момента.

По-скорошното приключване на проточилия се имперски сюжет, изглежда, е послдният шанс за оцеляване на цивилизацията на Лев Толстой, който обаче, век по-късно, отново е официално обявен за враг на държавата (вж. решението на съда относно скорошния протест на Любов Сум) (3).

Записан, за нагледност, направо по местоживеене, в Хамовники (4). Историята има добро чувство за хумор, няма спор.

Превод от руски Албена Стаменова

____________

(1) Станислав Йежи Лец (1909–1966) – полски поет, афорист, сатирик, преводач, юрист и филолог. – Бел. прев.

(2) Хан Батий (Бату) (ок. 1209– 1255/56) – монгорски пълководец и държавен деец, внук на Чингис хан, който през 1236–1243 г. възглавява общомонголския поход на запад. В резултат на това придвижване, известно като „монголско нашествие“, през 1240 г. е превзет Киев, много от руските княжества а завладени, а руските князе през 1242–1245 г. признават зависимостта си от монголските ханове. – Бел. прев.

(3) Има се предвид неотдавнашното (на 01. 04. 2022 г.) задържане в полицията в Москва на Любов Сум – руска литературоведка и преводачка. На Пушкиновия площад в Москва тя носела плакат с написан на него цитат от стихотворението на Н. А. Некрасов „Внимая ужасам войны“, което чела на глас. Това стихотворение влиза в програмата по литература на руското училище. В полицията било отбелязано, че то е написано в последните години на Кримската война под впечатлението от „Севастополски разкази“ от Л. Н. Толстой. В протокола от задържането ѝ се твърди, че „Указаните произведения съдържат идеология на свалянето на властта, критика на управляващия режим за оправдаване на насилие… Така използваното от Л. Б. Сум средство за нагледна агитация е насочено към негативно отношение към провежданата военна операция на Въоръжените сили на РФ“ (https://www.svoboda.org/a/lyubovj-summ-zapodozrili-v-agitatsii-protiv-deystviy-armii-rf/31781532.html). – Бел. прев.

(4) Район на Москва, в който се намира домът-музей на Л. Н. Толстой. – Бел. прев.

Виктор Шендерович (род. 1958 г.) е руски писател-сатирик, телевизионен и радиоводещ, публицист, правозащитник, редактор в радио „Свобода“ и колумнист в сп. „The New Times“. На 30 декември 2021 г. Министерството на правосъдието на Руската федерация включва Виктор Шендерович в регистъра на средствата за масова информация, характеризирани като „чуждестранни агенти“. На 11 февруари 2022 г. на своята страница Шендерович пише, че възнамерява да напусне Русия заради опасност да бъде арестуван. От февруари 2022 г. е участник в Антивоенния комитет на Русия.