„Ако християните бяхме разбрали наистина Христос, нямаше брат да тръгва срещу брата.“ С отец Василий Шаган разговаря Сандра Керелезова
През последните седмици отец Василий Шаган от Варна публикува кратки истории във Фейсбук от посещенията си в Бежанския център в морския град. В момента варненският център, ситуиран в Двореца на културата и спорта, е най-големият в страната, където помощ намират хиляди украински бежанци. Той функционира благодарение на ентусиазма на доброволците. Там работят и доброволци от енориите към варненските храмове „Св. Николай Мирликийски“ и „Св. Архангел Михаил“, в които служи отецът.
А ето и една от кратките истории от варненския център за бежанци, споделени от отец Василий:
От детския кът:
– Здравейте! Казаха ми, че всеки ден сте тук да забавлявате децата.
– Да. Здравейте. Аз съм художник и тук с децата рисуваме. Умишлено избягваме военната тема. Но днес едно от децата ми нарисува странни дъги. Оказа се, че така е изобразило сирените.
– Отец, това със сирените е най-разтърсващото при нас в детската стая – казва Светлана, доброволка от нашата енория, разказваща приказки. Виждате ли онзи детски микрофон – тя ми сочи играчка, микрофон караоке. Вземат ли го децата, единственото, което им идва наум сега, е да възпроизвеждат звуците на войната така, както са ги запомнили със собствените си уши – взривове, вой на сирени, прелитащи самолети…
Въпреки цялата тази човешка болка, отец Василий има надеждата, че „в тази война ще победи човещината и любовта“. Когато самият той идва в България от родния си град Тараклия, Молдова, от семейството на бесарабски българи, за да следва у нас, е приет с топлота и сърдечност. „От това, което аз съм преживял, след като дойдох да уча, да остана и да служа като свещеник в България, и сега, когато виждам как хората жертват от себе си, за да помогнат на бежанците, мога убедено да кажа, че българинът е милосърден и толерантен човек…“.
С него разговаряме още за уроците от тази война, които трябва да усвоим и като общество, и като Църква…
Отец Василий, в последните дни вие докосвате сърцата на мнозина с вашите публикации от Бежанския център във Варна. Коя от всички тези човешки истории най-много ви е удивила и кое ви дава надежда сред цялата тази човешка мъка?
Всеки от тези хора, които срещнахме в Центъра, идва със своята история. Ние слушаме техните разкази само доколкото те решават да ги споделят с нас. Доброволците се въздържат да разпитват за историите им – от една страна, да не причинят допълнителен стрес на тези толкова изстрадали хора, а от друга – пазят и самите себе си, защото за да можеш да бъдеш полезен за тях, трябва да сдържаш сълзите си, иначе би станало невъзможно да работиш. И все пак за тези седмици ние чухме наистина разтърсващи истории, които са най-обективната картина, за да преценим какво се случва. В случай, че някой все още се колебае дали да нарече това война, или „военна операция“… Едно е кристално ясно – хората бягат, защото изпитват страх за живота си. Един от разказите, който ме удиви много, е на две невръстни деца, дошли с баба си и дядо си. На въпроса къде са родителите им те обясниха, че баща им е мобилизиран, а майка им е решила да не напуска Украйна и доброволно да остане там да помага на онези, които защитават народа си. Това са обикновените истории за герои…
Надеждата ми е в това, че ще възтържествува разумът и Бог по някакъв начин ще смири всичките страсти, особено на тези, които разпалиха тази война, за да се възцари мирът. Но мисля, че всичко това, което се случва, е изпитание и за нашата съвест. То стигна до нас именно чрез бягащите от войната хора и ние трябва да излезем от тези страдания обновени. Нека си спомним думите на свети апостол Павел от Посланието му до римляните: „…скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда“ (5:3–4). Тези страдания поставят една голяма въпросителна пред нас като вярващи хора и от нас зависи да дадем подобаващ отговор, за да родим едно ново усещане за живота, за своя християнски начин на живот…
Ситуации като тази с бежанците в момента ни разкриват практическото измерение на Христовото слово, неговата постоянна актуалност, тук и сега – например веднага можем да си припомним Господния пример за лептите на вдовицата…
Виждаме как Божието Слово се актуализира във всеки един миг от историята, независимо от епохата и географското място. То иска да ни разтърси и събуди от нашата апатия и равнодушие. Освен евангелския пример на вдовицата с двете лепти, явно трябва да се върнем и към библейската заповед, че не трябва да убиваме. Евангелското слово ни учи и че трябва да прощаваме на своите врагове: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“, казва Иисус на Кръста. Той ни казва още – да обичаме ближния като себе си и да бъдем миротворци. „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.“
Една вечер си говорихме със съпругата ми и аз ѝ споделих: „Знаеш ли… чудя се докога ли ще стигнат силите на доброволците, дали няма да се изчерпи този ентусиазъм и алтруизъм на варненци, които в момента показват толкова дела на милосърдие…“. А тя ми отвърна: „Ти забрави ли евангелския пример на Христос, който нахрани повече от пет хиляди души с пет хляба и две риби. И дори са им останали 12 пълни коша с хляб“.
Размишлявайки в тези дни и над въпроса къде сгрешихме ние, за да се случи това нещастие, от една страна, ясно е, че има нещо гнило в този свят, щом брат се вдигна срещу брата си. Но мисля, че ясно се очертава и един друг извод – че ние не разбрахме Христос. Ако Го бяхме разбрали наистина, с Неговата смърт и Възкресение би трябвало да свършат всички войни на този свят. Борбата със злото няма как да става с мечове и оръжия. Христос ни казва това чрез думите към Петър: „…всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ и продължава: „…или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?“.
Ние знаем, че Този, Който бе разпнат на Кръста, завладя света чрез словото Си; че победи езичеството на Рим със словото на двама от апостолите Си, Неговите верни ученици.
Защо и по темата за войната в крайна сметка страдаме от вътрешни разделения, дори и между нас, православните?
Не сме усвоили духа на истината и губим нишката към правдата на Бога. Вместо това и днес си създаваме кумири – това може да са определени идеологии, паралелни светове – както виждаме в момента, или дори конкретни личности, в които привиждаме своето избавление. А въпросът за правдата е определящ още от времената на старозаветните пророци. В книгата на пророк Исая се казва ясно: „…престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпяйте се за вдовица“. Това е автентичната правда, но ние гледаме в други посоки. Ето например преди няколко дни ми се обади един магистър по богословие от Москва и ми каза буквално: „Ние ще победим! Ние сега ще избавим украинците, после ще освободим Молдова, после и вас, българите, ще ви освободим от НАТО!“. Нали разбирате, че подобни послания, когато се говорят в полето на християнската мисъл, звучат доста абсурдно и дори заплашително… Както звучи заплашително и нашето мълчание и че трудно заемаме някаква позиция именно по отношение на търсенето на Божията правда.
Споменахте за мълчанието. Очаквате ли от ваши събратя – православни духовници от Русия, да реагират на това, което се случва в Украйна?
Виждаме, че много от руските свещеници вече реагират. И тези реакции са различни. Има и такива сред тях, които от амвона на храма пропагандират „за“ тази война, робувайки на тези странни идеологии, които чуваме, че се проповядват в днешна Русия. Има и такива, които се подписаха под послание срещу войната и се опитват да нарекат нещата с истинските им имена, макар че – знаете – са заплашени от властите със специален закон. А има и такива, които просто мълчат. В този случай мълчанието можем да приемем като допустима реакция в сравнение с гласовете „за“ войната. Да си припомним присъдата над Христос – мнозинството от тълпата викаше „Разпни Го“, никой не надигна глас в защита на невинността на Господа, имаше такива, които просто мълчаха, и можем да приемем мълчанието на някои от тях като несъгласие. Защото си даваме сметка, че в днешната ситуация в Русия мнозина са потиснати и шокирани от това, което изобщо не са очаквали. Дано от това мълчание съзрее, макар и бавно, онзи дух, който рано или късно ще се прояви като свидетелство за правдата. Със сигурност ще дойде време напълно да осъзнаем кое е черното и кое – бялото.
Намираме се във времето на Великия пост – време на покаяние, в което си припомняме да не осъждаме другия, да се вглеждаме в собствените си падения. Но дали ако говорим открито за злото и опитите то да се прикрие под благовидната маска на доброто, това би било погрешно?
Великият пост е време за изправяне, а това не може да стане, ако човек не е осъзнал трагедията на личното си падение, само тогава той може да бъде изцелен. Във връзка с това свети апостол Павел в Посланието си до ефесяни казва: „Не участвайте в безплодните дела на тъмнината, напротив, изобличавайте ги“. Злото трябва да бъде разпознавано, за да можем да се отделим и да се разграничим от него.
Често ни е трудно да излезем от своите заблуди, за да направим това, отново трябва да изследваме Словото Божие. Тези дни се натъкнах на мисълта на един известен руски духовник, който в контекста на случващото се в дните на войната каза: „Относно Църквата: трябва категорично да знаем, че Главата на Църквата е Христос. Нейният основен закон е свободата, а не страхът. Нейната любов е жертвена, тоест кръстна. Нейното свидетелство е евангелско (а не идеологическо или политическо) и нейният срам и позор – това сме ние“. В своето неумение да различаваме доброто от злото биваме увличани в различни идеологии и това е нашето поражение.
В отминалата неделя чествахме Тържество на Православието. В неделната си проповед Руският патриарх Кирил говори за това, че „когато някой от страх откаже да помене патриарха, това, разбира се, е признак на слабост“. „Това не ме обижда. Но то е опасно за техния духовен живот – на тези, които в малкото отстъпват от истината“, казва още той. Патриархът явно говори за вярност към някаква истина, но защо тази истина се оказва доста гъвкаво понятие?
Истината не би трябвало да е гъвкаво понятие. Тъкмо обратното, Христос категорично казва: „Аз съм истината!“. Тя е свързана и с понятието свобода: „…истината ще ви направи свободни!“. В този случай непоменаването на Руския патриарх е израз на тази свобода, която всеки човек в Църквата трябва да има, това не ми прилича на слабост. Това е несъгласие и без да ставаме съдии, трябва да уважаваме чувството за свобода, и заедно да се опитаме да помислим с болка защо това се е случило и да се опитаме да излекуваме тази рана. За съжаление, поради нашата авторитарност и често неправилно разбиране за йерархичността в Църквата, ни е трудно да се изслушваме и да се вслушваме един в друг. И ако приемем, че всички, които сме в Църквата – независимо кой на какво място се намира – сме братя и вървим заедно по един и същ път, към едно и също Царство на нашия Бог, то би трябвало да усещаме болката на другия като обща болка. Войната в Украйна откри много рани, както в обществото ни, така и в Църквата. И изисква от нас да усвоим много уроци, ако не го направим – напразни са всичките ни скърби…
