„Задето въвеждат Моя народ в заблуда, думайки: „мир“, а пък мир няма; и когато той гради стена, те я с кал мажат, кажи на тия, които мажат стената с кал, че тя ще падне.“ (Иез. 13:10-11)
Практически невъзможно се оказва за традиционните ни русофили да оправдават пряко войната на Путинова Русия в Украйна. Толкова безспорно е, че Русия е агресор, толкова безспорно е, че Русия вече извърши и продължава да извършва в Украйна чудовищни хуманитарни престъпления (днешните средства за информиране ги довеждат до очите и ушите ни буквално в денонощието, в което руската армия ги извършва), толкова безспорно руската идеологическа реторика съвпада днес с нацистката от средата на миналия век, че комай само маниакални екземпляри като Явор Дачков и Петър Волгин (и разни маргинални фейсбук-тролове) могат да бъдат „директни“ путинисти. Но ето защо останалите русофили у нас постепенно започнаха да търсят индиректни пътища, за да изявяват по същество квазирелигиозния си пиетет към евразийската „свещена земя“. Едни изведнъж се завълнуваха от „несправедливо стигматизираната велика руска литература и духовност“ (не бивало да „бъркаме Путин с Пушкин“, зарекламираха ни разни „много ангелогласни руски църковни хорове“, захванаха да си спомнят за различни руски светци). Други – още по-индиректно русофилствайки – с утроено старание се втренчиха в „либералните безумия на Запада“ – в неговия „розов фашизъм“, в неговата безумна „словесна политкоректност“, в неговите „зелени мании“, т. е. не можейки да оправдават Русия, се захванаха да ни „обръщат внимание“ на това какво собствено представлява пък днес „другата страна“ в този, да – макар и не пряк, но вече глобален конфликт.
Особено лицемерни обаче са днес онези русофили и путинофили – политически и (уви) църковно овластени, които с особена емфаза изведнъж възлюбиха… „мира“ – станаха ревностни „миролюбци“, а в добавка към „миролюбието си“ (тук главно една избрана подборка от митрополити на БПЦ) започнаха „отечески“ да ни съветват да не се поддаваме на „страстта на омразата“ и да пазим Христовата поръка да не съдим, за да не бъдем съдени. Образец на това последното – „църковно“ лицемерничене представлява обнародваното на 03.11. т. г. (тоест в деня, в който мнозинството в НС прие закон за изпращане на военна помощ за Украйна) „окръжно послание“ на Видинския митрополит Даниил. Образец пък на първото – на лицемерното политическо „миролюбие“ бе „пърформънсът“, разигран от депутатите на БСП, които дружно – след гласуването на въпросния закон – вдигнаха листове, на които бяха написали „Не на оръжията! Мир!“.
На всички изброени лицемери бих задал свой въпрос. Ще започна обаче от политическите.
От кого, уважаеми, и какъв по-точно „мир“ искате вие в този момент? Защото от 24.02. т. г. мирът бе нарушен от една страна и това безспорно е Путинова Русия. Бих могъл да ви разбера, ако бяхте отишли с плакатчетата си и ги бяхте вдигнали дружно пред посолството на г-жа Митрофанова. Да ги вдигате обаче в НС, което гласува изпращането на оръжейна помощ за Украйна – да заявявате „не на оръжията“ за защитаващите своята национална държава украинци означава (ще трябва да го признаете), че искате мир с цената на завладяването и разсипването на украинската страна. Защото в една война, в която има ясен агресор, мирът може да бъде приемлив само ако агресорът бъде победен. В една вече започнала война, в която е ясно коя е нейната жертва, желаното би трябвало да бъде победата на жертвата и едва след това и в резултат на това – мирът. Оръжейната помощ за Украйна е следователно помощ за постигането на мир, но в резултат на победата на нападнатата страна. И обратно – отказването на такава оръжейна помощ означава чисто и просто помощ за постигането на победа на агресора – мир с цената на разсипването на Украйна от Русия. Всъщност, вие точно това желаете, само че не смеете да го признаете. Затова ви и наричам лицемери.
Или може би ще ми противопоставите „великата мъдрост“, че, видите ли „и най-лошият мир е по-добър от всяка война“. С други думи и направо казано – нека помогнем на Путин да си прибере т.нар. „Донецка и Луганска народни републики“, т. нар. от него „Новорусия“, заедно с Херсон и Херсонска област (той, оказва се, май въобще не би могъл повече) и с този – да, лош за Украйна изход да постигнем въпросния „недобър мир“, който обаче е „по-добър от всяка (дори напълно справедлива) война“. Пълна глупост, за която историята се е погрижила да ни научи. Защото когато през 1938 г. Деладие и Чембърлейн подписват в Мюнхен предаването на Судетския коридор от територията на Чехословакия на Хитлер, те, както знаем, също прогърмяват европейските радиостанции и вестници с фразата, че с тази безспорно капитулантска постъпка „са спасили мира“. По-малко от година след това, виждайки колко готови са на всякакъв – дори „най-лош мир“ европейските сили, Хитлер завладява цяла Чехословакия, а през 1939 г. (заедно със СССР) напада Полша. Става ясно, че онзи „лош мир“ се е оказал далеч по-лош от войната, която тогава, през 1938 г. е имала много повече шансове да бъде спечелена и която, през 1939 г. вече е могла да бъде спечелена само след 6-годишни чудовищни кръвопролития в глобален мащаб.
Накрай, може би ще ми кажат, че оръжейната помощ за Украйна ни въвлича в една глобална война, в която Западът (справедливо или не ще откажете да отсъдите), помагайки на Украйна вече е влязъл с Путинова Русия, но „ние“ следва „да се грижим за нашия си национален интерес и затова – да стоим настрана независимо дали наистина Путин е злодей и агресор, Русия е новата фашистка държава, а Западът е антифашистки. Ще ви напомня, че и през Втората световна война ние се стараехме да не се замесваме, да се придържаме към „мъдростта“, приписвана на Борис ІІІ „винаги с Германия, никога против Русия“ (или казано по простонародному „седнали между два стола“), което никак не попречи на комунистическа Русия, където „не изпратихме нито един войник“, да ни завладее на 09.09.1944 г. и да настани в държавата ни онези, на които именно вие и до днес сте „правоприемници“. Ще кажа също, че когато е в ход един – да, прави сте – вече глобален конфликт, в който едната страна, Русия, е все по-откровено фашистка (да ви припомня: тя въобще отрича да има право на съществуване държавата Украйна – нарича я „Мало-русия“, а източните ѝ предели „Ново-русия“, включва я в аналогичния на Хитлеровия Lebensraum „Русский мир“, откровено заплашва света с ядрен апокалипсис, в лицето на своя „фюрер“ заявява „защо ни е светът, ако в него няма да има Велика Русия“), докато другата – при всичките си „кусури“ – е антифашистка, да се обособяваш в някакво „ние“, пазещо „националния си интерес“, встрани от световната драма, означава да се самопроизведеш в мухльо спрямо човещината. А значи да запазиш „нацията“ си с цената на презрението и на едните и на другите в сблъсъка. Всяко национално „ние“, ще или не ще, е – в по-фундаментален план – елемент от общочовешкото „ние“ и в него трябва еднозначно да избере на чия страна да застане. Впрочем, защото и това е съществена част от „националния му интерес“.
„Възпалилите“ се ревнители на „великата руска духовност“ пък ще попитам: „Пушкин“ отменя ли „Путин“? Достоевски не е ли все пак „в един единствен екземпляр“, докато неговите мизерно-мрачни герои: Смердяков, Фьодор Карамазов, „бесовете“ Верховенски и Кирилов, както ни свидетелства всеки нов ден по фронтовете в Украйна, изглежда и днес са много по-типични за тази страна от него самия и от останалите членове на нейната интелигенция (защо ли така масово напуснала в последните месеци своята „родина-мать“)?
Накрая ще си позволя да попитам и Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит Даниил, който „отечески“ ни напомня (в нарочно, както казах, „окръжно послание“), че не бива да се поддаваме на пагубната „страст“ да мразим едната страна „в този прискърбен конфликт“, защото това било „от сатаната“. А как следва, дядо Данииле, да се отнеса, да речем, към императивния призив на днешния руски „мислител“ Александър Дугин към сънародниците му, нахлули в Украйна – „Убивать, убивать, убивать“? Как трябва да реагирам по-нататък на казаното от водещия руски журналист Антон Красовский, който на 20.10. т. г. в програмата „Антоними“ по държавния телевизионен канал РТ в разговор с писателя Сергей Лукяненко заяви за украинските деца, които са си позволили да кажат, че Украйна е окупирана от Русия следното: „Направо: такива деца трябва да бъдат удавяни в Тисина, направо там… Да, това не е ваш метод, вие сте интелигентни хора и писатели-фантасти. Но това е наш метод. Щом кажат „Московците са ни окупирали“, веднага да ги хвърлят в реката!“ А след забележката на събеседника си, че у нас „в Русия за наказание (на децата – б. м.) традиционно са използвали камшик“, добавя: „При тях (т. е. при украинците – б. м.) тези къщи се наричат „хати“. И ето там – в тези хати, те (т. е. децата – б. м.) трябва да се наблъскват и запалват“.[1] Аз, Ваше Високопреосвещенство, ще ви призная, че като немощен християнин мога да изпитвам едно-единствено нещо към подобни (все по-многобройни в Русия, т. е. – в „едната страна“ от този конфликт) хора – да, ненавист, дълбока ненавист. А и помня думите на Христос „А който съблазни (само съблазни, а не удави – б. м.) едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето.“ (Марк 9:42). Вие помните ли тези думи? Не бъдете лицемерец с лицемерците, Ваше Високопреосвещенство!
________________________
[1] Четири дни след това „изявление“, и след като то предизвика потрес из целия свят, Красовский бе свален от екран в РТ, като главният редактор на канала се опита да обясни думите му с някакво „временно полудяване“. Изглежда „временното му полудяване“ вече е счетено за извинимо и отминало, защото от броени дни той отново е върнат в телевизионния ефир на Русия.
