0
5270

Войната и детската литература

Разговор с доц. Огняна Георгиева от НБУ

Огняна Георгиева

Колкото повече малкият читател се вчувства в красивия измислен свят и повярва в поправимостта на разрушеното, толкова по-осезаемо може да се проясни душата му – стига да се довери на думите, с които започва една приказка от Джани Родари: „Когато свършили всички войни…“.

Как литературата за деца реагира на темата за войната?

Истински абсурд е, че темата за войната излезе от доскорошните си исторически граници и стана актуална. Само преди месец за детето от Стария континент войната беше „стара“ литературна тема. Днес тя е реален, близък референт – в Европа се сражават европейци, а това разтърсва живота из основи, бие директно срещу неговия хуманен смисъл. Войната вече не е „една литературна тема“, не е само художествена фикция, а действителност, всеобхватно зло, екзистенциално маркирано от смъртта под бомбите, от раждането под тях, от бежанската драма, от страха. Войната преобразява живота ни все по-осезаемо, включително и литературния – публикуват се текстове срещу ужасното безумие, правят се четения с послания за мир.

По време на бомбен ехтеж писането за деца променя своите кодове. Един пример от историята: още първите експлозии от Балканската война буквално взривяват обичайната проблематика на литературата за малките. Тогавашните ни литературни списания за деца – „Светулка“, „Звездица“, „Младина“ и др., публикуват много стихотворения, запечатили грохота на фронта. През трите войни в периода 1912–1918 г. лирическите гами се менят и след краткотрайното чувство на надежда идват страданието и отчаянието, стига се до пълно потапяне в естетиката на трагичното. В навечерието на 1918 г., малко преди да загине на фронта, Георги Стоянов (Чичо Светлю), дългогодишният редактор на „Светулка“, пише стихотворението „Нова година“, което завършва с призивните думи „Откъсни ми клонче ти… / Клонче, що мир възвестява / на човеци, на държави…“. Впрочем българската детска литература – за нейна чест – никога не отстъпва от хуманистичните ценности и думите „мир“ и „обич“ си остават ключови, независимо от каузата, заради която се води дадена война.

Ако това е пример от някогашните литературни поврати по време на война, то руската инвазия в Украйна преобразява литературната комуникация пред очите ни. Преди дни у нас излезе от печат „Войната, която промени Рондо“ на украинските автори Романа Романишин и Андрий Лесив. Издадена през 2015 г., скоро след анексирането на Крим от Русия, картинната книга представя внезапното пречупване на мирния живот и потъването му в руини и непрогледен мрак. Сюжетната парабола постепенно отвежда към победата на светлината благодарение на протагонисти – деца. Нека отбележа и едно кратко съобщение върху корицата на книгата за решението на издателството да дари всички приходи от продажбите на БЧК в помощ на пострадалите от войната в Украйна. Така текст и метатекст въздействат синхронно, с удвоена сила. Бърза литературна реакция на войната показва и „Книговище“ – образователна платформа за интернет четене на деца до 14 г., която представи „Войната, която промени Рондо“, а в рубриката „Новините на детски език“ публикува „Малък българо-украински речник за училище“.  

Каква литературна ситуация е войната в детската литература?

Разумът предполага наистина да говорим за войната като „ситуация“, т.е. за временен, преходен контекст на литературния живот. Образите на войната в детската литература са знак на криза – криза в извънезиковата, в обществената действителност, когато диалогът е заглушен от детонации, а мостовете между хората се рушат. Тогава мнозина детски поети и разказвачи започват да строят мостове от слово. Залогът е спасяване – ако не на реални човешки животи, то поне на идеята за човечност. Нека отново подчертая, че българската детска литература опазва човечността си дори когато откликва на въоръжени сблъсъци, водени в името на националното ни обединение. Сред десетките автори единствено у Любомир Бобевски – днес познат най-вече на историците на литературата, се долавят нотки на нездрава екзалтация.   

При война детската поезия и проза отслабват вниманието си към традиционни теми, като играта, приключението, близките и приятелите, труда, природата – всички те се редуцират под напора на „недетските“ въпроси на войната, трагическата самота, смъртта. Границите между „детско“ и „недетско“ стават особено пропускливи, но писането по болезнени теми се съобразява с ранимостта на неукрепналата психика.

Тук от съществено значение е моментът, в който се създава словесната творба – когато той е синхронен на войната, драматизмът в литературния образ е особено остър. „Всяк ден вест гробовна. / В къщата тъжовна / скръбна тишина“, се казва във Вазовото стихотворение „Мамо, къде е тате?“ (1913 г.). И още един цитат, но „горещ“ – от песенния текст „Нашето небе“, създаден преди дни от украинската поетеса Екатерина Комар: „Трябва ни небе, / мирно небе. / Трябва да живеем, / да обичаме трябва“.  

Темата за въоръжения сблъсък подхваща още Шарл Перо – първият автор, който пише специално за деца. С мекотата, присъща на приказната условност, „Малечко-Палечко“ докосва въпроса „за войската, която се сражавала много далече“. Това „много далече“ изчезва у съвременника на Шарл Перо – Лафонтен: баснята „Войната на плъховете и невестулките“ говори пряко за безчет паднали бойци и потоци кръв. За следващите литературни поколения войната вече е обичайна тема – „Бялата ръкавица“ на Майн Рид разказва за „битка между братя“ – роялисти и републиканци, детската проза на Толстой отправя послания за мир… Примерите са безчет, но нека обобщя: литературата за деца може да поглежда към войната фронтално или откъм нейния дълбок тил, синхронно или асинхронно, може да повдига множество трудни въпроси и да търси отговорите им в различни смислови перспективи, може да се въплъщава в жанрове от класическата приказка до модерния фентъзи роман, но тя винаги влиза в ролята на конструкт на детството, който води към социална зрялост: „Вече не сме малки, / само няколко дни и пораснахме“, се казва още в цитирания текст на Екатерина Комар.

Ако приемем, че основна функция на детската литература е да възпитава, каква е педагогическата отговорност на войната в детската литература?

Без да е пряк педагогически инструмент, детската литература изначално има възпитателна и познавателна функция, наред с естетическата. Като общуват с децата чрез литературата, възрастните не премълчават войната, но обикновено не разкриват докрай истинския ѝ брутален, нечовешки облик – доминантната идея е не да се постигне детайлно познание за ужаса, а да се формират като ценност стремежът към разбирателство и правото на свобода.

„Който не познава доброто, често изпада в злото“, пише в Петър-Бероновия „Рибен буквар“ (1824 г.), който е първата българска книга за деца. Заявената нравствена линия ще подеме по-късно основоположникът на детската ни литература Петко Славейков, а в известната Вазова „Молитва“ тя ще кристализира в „мир, любов на всички братя“. Когато разработва пряко военната тема, детската поезия и проза всъщност остойностява мира – това е възпитателният залог, педагогическата отговорност на художествената баталистика. И българската, и световната литературна класика за деца го доказват хилядократно. Примери могат да се дадат с произведения, създадени по различно време и на различни места: от „Пътешествията на Гъливер“ на Джонатан Суифт, романите на Майн Рид, „Стас и Нели“ на Хенрих Сенкевич, през произведенията на Братя Стругацки, „Властелинът на пръстените“ на Джон Р. Р. Толкин, поредицата „Хрониките на Нарния“ на Клайв Стейпълс Луис, „Братята с лъвски деца“ на Астрид Линдгрен… Малко споменавам, много изпускам, но непременно искам да се спра на романовия герой крал Матиуш Първи – заради това, че е символ на разбирателството чрез диалог, на резултатната дипломация, заменила кръвопролитните войни, но и заради автора Януш Корчак (Хенрик Голдшмит), лекар и педагог, който загива заедно със своите невръстни възпитаници в хитлеристкия концлагер Треблинка. Всичко това има изключителен хуманистичен заряд, който създава възможност малкият читател да израсне като поддръжник на мирния градеж. В тази връзка аз се питам какви книги са чели диктаторите и агресорите, въобще чели ли са.  

Като се абстрахираме от децата-герои в книгите, натоварени с идеология, как се концептуализира понятието героизъм в детската литература?

На повърхнината си този въпрос изглежда лесен: героизмът според детската литература е проява на себеотрицание при защита на справедлива кауза. Огромният брой текстове представят справедливостта на каузата като безспорна, въпросът кое е добро и кое – зло, получава ясен отговор, а героите са контрастно диференцирани: едните са вредители в образа на хала, змей, чудовище, хищен звяр или птица – при анималистичната персонажна система, или на страховити завоеватели и ненаситни диктатори – в литературата за по-големи деца и юноши; техни антиподи са смелите личности и бойни дружини. Литературата за деца поначало търси отчетливите конфликти, ясните двуборства, контрасти и противопоставяния – съобразно с детската нагласа за мислене на света в опозиции. Дори засилената иносказателност на алегоричните образи не е препятствие пред рецепцията – едва ли има дете, което да не схване защо във „Врабчова сговорна дружина“ на Вапцаров гладните врабчета се обединяват срещу сития самовластник – враната. Още по-ясно е посланието за подвига на родолюбците в разказа „Юначният българин“ от Ангел Каралийчев, в „Мълчаливи герои“ и „Малкият добруджанец“ на Дора Габе, в авторизираните митове и легенди за средновековна България в периода между двете световни войни и пр.

Сложен е обаче въпросът за различните гледни точки към едно и също събитие, проява, личностна позиция. Умението да виждаш не само през своята, но и през друга оптика, и едва тогава да определяш мнението си, не се среща често нито в живота, нито в литературата за деца. Към това умение насочва например разказът „Юнашка фланелка“ от „Ние, врабчетата“ на Йордан Радичков – ако приемем, че тази книга е наистина за деца, или „Милостивото момче“ от Змей Горянин – приказка, която настоява решенията за оказване на помощ да се вземат рационално.   

Вникването в гледна точка от другаде е изключително важно, защото е предусловие на пълноценното, на критическото четене. Впрочем към него (би трябвало да) насочва усилията си и училищното литературно образование. Тук с удовлетворение ще дам пример за излизане отвъд гимназиалната учебна програма, при което на ученици се предоставят за прочит две литературни произведения за Междусъюзническата война – от български и от гръцки писател. Така читателят добива представа за едно и също сражение, пречупено през призмите на автори от двете страни, и стига до по-дълбоко осмисляне на войната като всеобщо зло. Тук в съзнанието ми изплува един стих от Елин Пелин, публикуван в „Светулка“ през 1914 г.: „Кой душманин в бой ни вкара, / ръка брату си да дигнем, / кърви братски да пролеем…“.

Сигурна съм, че вече съществуват творби и от руски автори, които осъждат инвазията в Украйна; че руската литература за деца вече има своята Марина Овсянникова; че вече е налице корективът на онова съветско „Украйна и Крим, / Беларус и Молдова, / това е моята страна“, което е изпълнено като песен на концерта на Лужники на 18 март тази година.

Къде според вас е психологическата граница при децата между добрите войници и добрите читатели?

По-лесно ми е да характеризирам добрия читател: той декодира коректно художествените знаци и строи версия за техния смисъл. Какво е добър войник, не съм компетентна да кажа. Може би мнозина смятат, че това е опитният и самоотвержен боец, който знае как да воюва ефективно, а вероятно е и морално готов да загине, защото вярва, че каузата му е справедлива. Аз обаче си мисля, че добър войник може да бъде и дезертьорът – ако е бил принуден да воюва на страната на агресор, но самият той отказва да бъде такъв. Впрочем, чели сме за фронтоваци, които умишлено се самонараняват, за да не могат да стрелят, или – най-малкото, се дистанцират вътрешно от насилника. С други думи, „лошият“ войник може всъщност да е много добър човек.  

Ако литературата допринася за формиране на стремеж към героизъм, надявам се едновременно с това да допринася и за умението да се разпознава справедливата кауза от несправедливата. В българската литература има един период, който е наситен с множество текстове на войнска тема – това са годините от Освобождението докъм края на Балканската война. Тогава стихове за барабанчици, строева подготовка и бодър марш пишат П. Р. Славейков, К. Величков, В. Попович, М. Балабанов и др. Решаваща е социокултурната ситуация на градеж на младата ни държава и особено много на гордост от отблъскването на сръбската армия през 1885 г. Възпитателните послания на тогавашните творби обаче не надхвърлят патриотизма, проявяван при самоотбрана, тук в никакъв случай не може да се говори за откърмване на някакво войнолюбие – става въпрос единствено за защита от външни врагове: „от люти врагове / отечество да браня“, се казва в стихотворение от К. Величков.

Днешната ни литература за деца бе дотолкова отдалечена от представата за нова война, че роди следните прекрасни оптимистични стихове „… враговете са полезни / да преплуваш собствените бездни“ (Петя Кокудева). Така че, казано накратко, добрата литература и добрите умения за четене в последна сметка са залог за формиране на добри хора.  

Как детската литература може да компенсира това, което войната отнема от детството?

Литературата, макар че е фикционална действителност, може да влияе върху преживяването на реалността – но не и безгранично. Не мисля, че условната хармония на един приказен свят може да изтрие записа в съзнанието, направен от воя на сирените, принудителното бягство от родния дом, раздялата с близки хора. В същото време съм убедена, че колкото повече малкият читател се вчувства в красивия измислен свят и повярва в поправимостта на разрушеното, толкова по-осезаемо може да се проясни душата му – стига да се довери на думите, например на тези, с които започва една приказка от Джани Родари: „Когато свършили всички войни…“.

Огняна Георгиева-Тенева е доцент в Нов български университет – департамент „Нова българистика“. Изследователските ѝ интереси са в сферата на историята на българската литература, литературата за деца, литературното образование и методиката. Автор е на монографиите „Литература и исторически мит“ (2002), „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски. Методически модел“ (2003), „Граждански идеи на българската поезия за деца и юноши (1878–1918)“ (2014), „Литературното образование в гражданска перспектива“ (2020), „Детската литература и раждането на личността“ (2021 г.), както и на множество студии и статии. В периода 1985–2011 г. е завеждащ редакцията на сп. „Български език и литература“.

Снимка на главната страница: жители на Мариупол в убежището, нощта на 24 срещу 25 февруари 2022 г., фотография Евгений Малолетка, AP / Scanpix / LETA

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. Най-новата ѝ книга е сборникът с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022).
Предишна статияНеплатените тролове
Следваща статия„Руският президент се оказа бандит“