Преди години американският президент Роналд Рейгън бе определил Съветския съюз като „империя на злото“. В епохата на Студената война, която бе и война на идеологии, това определение някои приемаха с резерви – като донякъде риторическа острота в сблъсъка на идеологическите „дискурси“. Аз лично никога не съм го приемал с резерви, но то е, защото бях от едната страна на идейната „барикада“. Днес обаче ситуацията абсолютно се промени: Русия под ръководството на Путин и неговата шайка се превърна в световното зло без никакви идеологически уговорки. Пред лицето на кадрите, които видяхме: траншеите край Мариупол, в които украинците погребват десетки цивилни жертви от бомбардировките над града си, разрушената болница в Житомир и ранените бременни жени, покритите с чували трупове на малки деца, изгореното семейство в Бабий Яр, превърнатия в руини град Харков, останалите без дом жени и деца, налягали на походни дюшеци в подземията на метрото в Киев – целият свят се убеди: в момента Русия е страната на злото, на бруталното, на терористичното, на неприкритото зло. Путин е съвременният Хитлер, обкръжението му е съвременната нацистка върхушка, армията му, разрушаваща Украйна, е съвременният аналог на фашистките тейл-команди, избиващи през 40-те години на ХХ век същото това украинско население.
Този ужас обаче поставя света в съвсем нова и непредвиждана буквално до 24 февруари тази година ситуация, цялата каверзност на която много бавно започваме да осъзнаваме. Довчера, само довчера тя бе съвсем различна: можехме да говорим за възможните ходове на дипломацията, за международни „оферти“ за разрешаването на зреещия конфликт и т.н.
Всичко това вече е „взривено“ от Путин.
От 24 февруари насетне – и до днешния ден – в света се извършва престъпление от глобален порядък. Извършва го Путинова Русия, разорявайки пред очите ни цяла държава, избивайки нейното население, предизвиквайки многомилионна бежанска вълна.
И ето, аз питам – какъв е моралният императив към света в тази ситуация, в която се намерихме в ранната сутрин на 24 февруари? Той бавно започва да се изрича в съвестта на света и колкото и да се опитваме да не го признаем, всички ние (цивилизованото глобално човечество) все по-властно го чуваме.
На бруталното насилие трябва да се отговори със сила. Извършваното пред очите ни насилие трябва да бъде спряно със сила.
Нека попитам: ако пред собствените, пред собствените ни очи корпулентен побеснял изрод е започнал да изнасилва жена, която се съпротивлява, но е очевидно, че силите са неравностойни, какво ни диктува най-фундаменталният морален импулс – на нас, които и да бихме предпочели да не сме, сме обаче свидетели на извършващото се? Да започнем разговор с насилника изрод – да му кажем, че това, което прави в момента, ще му донесе (в бъдеще) лоши последствия? Да му завикаме, че ако продължава така, вече няма да му проговорим, няма да имаме взимане-даване с него (няма да търгуваме повече с него, няма да му купуваме петрола, няма да го приемаме у дома си)? Или – ако сме още по-„префинени“ (като някои уж „много религиозни“) – да застанем на колене пред насилника и жертвата, и да захванем да ги молим: него да престане да насилва, а нея – да престане да се съпротивлява, за да се възцари „мир“? Това моралът не просто разобличава като неадекватно. Това моралът осъжда като неморално от наша страна и изисква, буквално изисква да спрем насилието със сила. И ако сега от тази аналогия преминем към реалността, за която става дума, ще трябва ясно да кажем: ако до 24 февруари т.г. светът все още можеше да уговаря, да призовава, да отправя угрози (а ако желае и да се моли), то след тази дата и умножаващите се, заливащите го, зашеметяващите го картини на погром, разрушения и убийства – към него с все по-незаглушима сила (от фундамента на цялата му цивилизованост) е отправен един морален императив: това насилие трябва да бъде спряно със сила, тази шайка трябва да бъде обезвредена, а ако се налага – и унищожена. В нашия свят вече няма противопоставени „интереси“, противопоставени „идейни визии“, неумерени (и значи, подлежащи на „умеряване“) претенции. В нашия свят се е инсталирало злото и неговото име е Русия на Путин. А със злото (не с „погрешните идеи“, не с „егоистичните интереси“, не с „политическите претенции“) не се спори, не се седи на една маса (дори с тридесет-метрова дължина). Злото се унищожава. Защото е зло.
Това, казвам, все по-ясно започва да чува от дълбините на съвестта си светът от 24 февруари насам и колкото повече дни продължават ужасът в Украйна и наглостта на агресора, толкова по-ясно той чува в съвестта си това. Чува го не (вече) в изявително, а в повелително наклонение: „ние сме длъжни“.
И ето в какво се състои цялата каверзност на новата ситуация, в която живеем – вече – от 24 февруари насам. Ако в духа на аналогията по-горе си представим, че изнасилвачът, който върши престъплението си пред очите ни, докато го върши – държи в ръката си устройство, свързано със заложен в мазето на сградата взрив, което той може да задейства за миг при първия ни опит да се хвърлим върху него и така да унищожи цялата жилищна сграда: и насилваната в момента жертва, и нас, и себе си, но и всички, всички обитаващи я семейства – то какво можем (и следва) да направим ние? Изискваното от морала е безусловно ясно: длъжни сме да спрем насилието и доколкото то вече, тук и сега, пред очите ни се извършва – ние сме длъжни да го спрем със сила. Дадените ни възможности обаче също са пределно ясни: да изпълним императивно изискваното от морала и тогава да загинат всички, или… да се откажем да го изпълним, за да останем живи – насилникът да извърши изродското си дело докрай и всички ние да продължим да обитаваме един свят (или жилищната сграда от нашата аналогия) на извършило се престъпление, на ненаказан престъпник (ставащ при това още по-нагъл, решен да продължи да върши престъпления) и на морално обезчестени свидетели на всичко това. Един свят, в който моралът се е подчинил на престъплението, а престъплението господства над морала. Ето в тази каверзна ситуация, казвам аз, светът се намери неочаквано за себе си след 24 февруари т.г. В нея го постави Путин и неговата шайка и – ако си дадем сметка – това е най-страшното, което бе извършено, най-фундаменталният рубеж, който бе пресечен. Защото наистина кой би се решил да направи избора между морала и всеунищожението?
Не съм толкова наивен и знам какво би могло да ми се отговори: та нима не сме живели винаги в такъв свят – свят, в който престъпленията се извършват, най-често остават ненаказани, а моралът – обезчестен! Нима имаме въобще друга възможност в този свят? Нима – откакто в него разполагаме с ядрено оръжие, което може да го унищожи, ние не се намираме вече в описаната ситуация? Чисто и просто – появи се най-сетне онзи, който я осъзна с дяволска пресметливост и който с бесовска дързост се одързости да се възползва от нея. „Тръгвам да мачкам по-слабите, знам, че нямам оправдание за това и значи ще трябва да ме спрете със сила. Опитайте обаче и ще умрем всички. Няма да го направите и значи аз ще победя. Ще победя, защото на вас светът ви трябва ултимативно – повече дори от тържеството на морала в него, а на мен той въобще не ми трябва, ако аз не тържествувам в него!“
Да, така е и затова казвам, че ситуацията, в която се намери светът, след като Путинова Русия се инсталира в него като радикалното зло, е изключително каверзна – такава, каквато не е била дори във времето на Хитлер. Помня обаче и онова, което изрича демоничният герой на един голям – именно руски – писател:„човекът – казва той – е не просто смъртен, но понякога е и внезапно, внезапно смъртен“. И такъв е всеки човек. Тъй нареченият „господар на Кремъл“ също. Кой знае какво клокочи в подземията му.
