Начало Книги Войната като произведение на изкуството?
Книги

Войната като произведение на изкуството?

Виолета Русева
06.02.2023
3730

„Преди да измият кръвта“, Йордан Ефтимов, редактори Пламен Дойнов, Бойко Пенчев, издателство „Лист“, 2022 г.

Войната винаги е в близост до думата, която означава край на живота, а тя, от своя страна, предполага тази, която след малко ще бъда изписана. Аутопсия на една неприключила война. Това е последната поетическа книга на Йордан Ефтимов. Да погледнеш в екзистенциалната пределност на кървящо настояще, изисква смелост. Да превърнеш в поезия потреса, уплаха, отказа да повярваш; да издигнеш това, което ранява човешкото у теб, в словесни фигури и стилови редове, предполага работа над езика отвъд познатото, отвъд възможното, отвъд мислимото. Стихосбирката на Й. Ефтимов скача в екстремалността на събитие и език, екзистира в събитие, което превръща в поетически език. Четем с нарастваща съпротива и усилваща се потребност да бъдем изведени извън този изначално нарушен ред на живота. Отворен е битиен опит, който бихме предпочели да остане непознат. Пребиваваме в потрес от узнатото, водени от непрекъснатите усилия на поетическото да излезе извън себе си. Реалността мощно се втурва в стиховете: Чернихив, Николаив, Мариупол, Буча, Харков, Алчевск в Луганска област, Лисичанск. Защо всички населени места в тази география на войната са само на територията на една от воюващите страни? Какво означава това извън семантиката на поетическото? Отличителната символика на воюващите е кодирана в стиховете: „оцветени в синьо и жълто” и „просветват в бяло-синьо-червено”. Името на висш политически представител е вплетено в заглавие – Шойгу, съответната позиция на другата страна е представена също поименно чрез изписване в паратекст – „украинският министър на отбраната Олексий Резников”. Бойна техника и военни технологии се разгъват в книгата в дълги номинативни редици, подреждат се в риторически фигури – „фосили” от настояще, незастинало в история: високоточни снаряди; имплозивни заряди; мини; кораби; хеликоптери; самолети; ракета „Стингър”; ракета „Калибр”; катюша, име на бойна машина; „превзета атомна централа,/ превърната в плацдарм”; танкове, много танкове, въвлечени в лирически сюжети, в почти еротическо съзерцание, в танц на войната; дронове – също в танц в необятността на небето… Поздравът върху изоставената руска техника на Змийския остров (който бързо се превърна в световна новина, но чиято безцеремонност тук не може да бъде цитирана) е изписан в стиховете на „Още картинки…”. Стилово диалогизиращ с него е финалът на друга поетическа творба: „Истинските мъже рисуват Z с кръвта на тия/ бандеровци…” („Неканени гости в Буча”).

Поетическият език на тази стихосбирка не е номинативен. Изграден е чрез вътрешни огледала, които отразяват различни съзнания, сблъскващи словесно своите светове. Стиховете гъмжат от невидими кавички на цитирането на враждуващи речи, разнородни стилови пластове, конфликтуващи идеологеми, реч на омразата, издигната до официална идеология и разпаднала се до брутална прагматика. Ако читателят отнесе непоносимата езиковост на тази стихосбирка към предзададено очакване за поезия, не би разчел текстовата машина на войната, чрез която тя е изградена. Когато говорим за поетическото в тази книга, нелицеприятните изкази и огрубената лексика са най-слабото отклонение или най-малката стилистична екстремност. Трябва да имаме предвид идеологическия шум, пропагандната шлака, всъщност – разпада на езика или комуникативния срив, превърнати в поетическа стратегия. Може да бъде изведен нов речник със синоними на войната, нахлули от реалността в стиховете: „отива/ просто на учения”; „единствено/ възможните според тях коридори за цивилно/ население”; „смятали, че просто ще пострелят като на/ стрелбище”; „специална военна операция”. Пределната екстремалност на екзистенцията заличава границите на смисъла: „Хуманитарни коридори звучи по-яко/ от етническо прочистване, което на практика/ е същото, но далеч по-образно” („Изгубени във фалшивите новини”). Във времетраенето на последната война сме („Това не е първата война”). Под цивилизационните руини се стаяват стари демони – пропагандата срещу глада: „Кой ще победи: хладилникът или телевизорът?”; агресията срещу рутината на ежедневния труд: „Трактор е обстрелван от самолет”. И още: територията срещу човека. Езикът срещу езиците. Война без граници срещу човешкото.

Не само метафизичният ореол на смъртта е изличен. Невидима в поетическата книга е думата смърт, произвела редове от свои проекции: „Тела, които не съществуват”; „неидентифицируеми обгорени тела”; „непотърсени трупове”. Трупове е образна фигура с нарастваща повторимост в стиховете. Истории на хора с техните имена, професии, възраст – сюжети и сцени от войната прорязват книгата: „Медицинска сестра от Лисичанск е взривена от/ летяща като парцал мина” („Старинен сватбен танц в Лвов”); „Даря Курдел, Кривой рог, 20-годишна” („Странични ползи: Убитата при тренировка състезателка…”). Обратите и накъсването на речта в „По дирите на безследно изчезналите” е потресно надникване в болка, беззащитна в своята интимност: „Това си е твоята истина, лельо Даша./ Нашата е, че той ще се върне скоро/ и майка си ще прегърне”. Обичайният ред на живота неочаквано се е оказал незащитим. Войната е разсякла самото ядро на Земята.

Експресионизмът на разсечената телесност е познат в българската литература от „Грозни прози” на Гео Милев, писани през 1917 г. в Берлин. Стиховете на Й. Ефтимов цитират традицията на антивоенните фрагменти. Взривената, разкъсаната, строшената цялост е естетиката на време, в което войната прегазва живота: „снимки на разкъсани тела и/ на надупчени коли,/ почернели блокове с висящи като парцали/ панели и балкони”(„Бумеранг”). Зад хуманистичния потрес от „забравени ръце и крака” („Центрофуга”), от сюжети, в които „бащата има цял здрав крак и две силни ръце,/ за да вдигне високо във въздуха детето си/ без ръце и без крака” („Любов”), е скрита и едва доловима ирония към наивността на хуманистите. Фотографии на войната. Фотографии от войната. Проблематични късове реалност („Красиво и истинско”). В естетиката на суровата фотографска документалност е решена корицата на книгата от художника Станислав Беловски: в процепа на разрушена сграда, през който се вижда небето, е колажирано разпятие.

Взривена естетика. Отменена красота. Отменена истина. Й. Ефтимов не говори за войната. Оставя войната да говори. Това, което чуваме, е потресаващо. Изключително смело е да се допусне, че от езици, гласове, гòвори на войната може да бъде направена поезия. Войната като произведение на изкуството? Стиховете цитират „Московский комсомолец”(?), Първи(?) канал, но съмненията за поетическа мистификация са отменени от бруталността на реч, вече позната от официалното ѝ огласяване: нацисти, наркомани, фашисти, бандеровци, демилитаризация, денацификация. Репортери на бойното поле. Журналистическа карта на „Ню Йорк Таймс” в Ирпин, останала без притежателя си, се е оказала ненужна като клауза от „международните харти” („Война на дронове”). Да отбележим и „специалистите от Канал 1” в „Празникът: начин на употреба”. Трябва да имаме предвид всички тези канали за комуникация, когато правим наблюдението, че медийната реч нахлува в поетическото от изключващи се източници („Войната е перманентна печалба…”). Колективни стереотипи, културни рефлекси, предразсъдъци, архетипни нагласи са извикани на въоръжение в дискурса на войната. Информационното поле е с висока степен на неопределеност и неяснота. Реалността е подложена на съмнение („Кое убежище е по-сигурно…”). Изписани като паратекст: постове на английски, руски, украински език в Twitter; мистифицирани новини на български в Офхюз и Vesti.bg; събития, коментари, съобщения в мрежата с име, дата, статус – задават смислови линии, оспорват ги, проблематизират текстовостта на стиховете. Вавилонско стълпотворение на речи? А може би „разделяне на езиците” (Барт)? Семиотика на левия и десния мит в невероятен исторически обрат. И нашите български езици в също така невероятна семантична парабола: „Въпрос на интерпретация,/ а и всеки сам си преценя”. Иронията като поетическо оръжие. И риторическа фигура, генерираща въпроси

Острата актуалност на войната предполага непрекъснато прехождане между поетическо и реално. „Ерата на светлината”, възвестена във „Версии за края на войната”, е семантичен сноп, чиито метафорични релации: международни конвенции, правни норми, суверенитет – са прекъснати в граничната зона на действителността. Проиграни са няколко варианта, като последният от тях е всъщност версия за началото на война, „взривила едновременно/ цялата огромна газопреносна мрежа на/ цивилизационния свят”. С предизвестие за своя край, светът пребивава в озадачаващо повтарящо се очакване на поредната война. „Очакване” е последната творба в книгата. Извън поетическата сбирка на Й. Ефтимов войната е действителна и недалеч от нас. Ако от стиховете отново прекрачим в реалността, необходимостта от дистанция спрямо събитията (твърде философски за настоящето въпрос!) не ни ли поставя „преди” изясняването им? Отговорът е да. „Преди да измият кръвта”. Поетическа книга на Йордан Ефтимов.

Виолета Русева
06.02.2023

Свързани статии