Начало Идеи Актуално Войната на сричките
Актуално

Войната на сричките

13261

Не е на хубаво, когато един народ повярва, че в столицата дори кучетата лаят централно. Това се отнася за всяка област, включително и за граматиката.

Битката за последната сричка в глаголите от първо и второ спрежение в първо лице множествено число не е от вчера. Говорим или говориме? Четем или четеме? Пишем или пишеме? Компютърът подчерта като неправилни вторите варианти. Той знае. Обаче 51,3 процента от анкетираните за езиковите нагласи не знаят. Или може би все пак знаят, но твърдят, че мекането (и тази дума подчертава като несъществуваща компютърът, но явлението си съществува и това е думата, под която е известно) е благозвучно и няма лошо да се узакони като правилно. Тази анкета е проведена през 2018 г. Сега този процент би бил още по-висок. Нещата вървят към езикова тенденция, след което обикновено идва утвърждаването на грешката.

Беше време, в което родителите се тревожеха, че детето ще прихване навика да мека от леля-готвачка в детската градина. В София най-вече. Защото през времето, за което става дума, само готвачките бяха освободени от грижата да внимават за езика си и тъй като те идваха предимно от селата около София, от тях не се очакваше граматическа прецизност. После мекането плъзна по политиците, като достигна своя връх при Бойко Борисов. И дали защото от това „куче“ се очакваше да лае най-централно, изведнъж всички започнаха да му подражават. Дори Кирил Петков, който оставя впечатление, че учи наново българския като чужд език и би трябвало да е наясно с правилата, ни приканва да се обединиМЕ, да видиМЕ и т.н.

Някак неусетно заразата плъзна по политолози и социолози. Това е странно за тези професии, защото те уж имат здрава научна преграда пред дори широко разпространените грешки. Но голямата изненада все още беше предстояща – това е мекането на журналистите. Когато умницата Лора Крумова бъде хваната в мекане, или когато звездата на национална телевизия Мария Цънцарова попита: „Кой пращаме в парламента“ вместо „Кого пращаме в парламента“, идва моментът, в който епидемията се превръща в пандемия. Защото когато влезе в сила аргументът „по телевизията говорят така“, вече е късно да се ограничава заразата.

А все още не сме споменали интонационната наслада и акцентирането, с което се произнася пълен член (особено в думи като директорЪТ, началникЪТ, кметЪТ), пред които току-що е произнесен предлог – като че ли натъртването върху грешката придава допълнителна важност на склонилия да застане пред камерата събеседник. За чуждите думи, които дълго време ни бяха единствената грижа за замърсяването на езика, няма да отваряме дума. По-сериозно е, че освен къде разбираемите, къде неразбираемите чуждици, в най-слушаната реч от екрана се прибавят вече и чужди, най-често англоезични конструкции. Българското „от първия ден“ взе да отстъпва място на „от ден първи“, а изразът „всеки ден и по цяло денонощие“ се заменя с „24/7“. Битката с чуждиците я отстъпвам на проф. Атанас Семов, само ще кажа, че често, слушайки реч откъм телевизора, се ориентирам какво ми казват, защото знам английски език. А тези, които не го знаят?

Да си журналист и да правиш грешките, които правят неуките хора, е същото като да си хирург и да оперираш с мръсни ръце. Операцията може да е съвършена, но пациентът да умре от инфекция. Мисълта може да е много мъдра, но да не стигне до слушателя, защото е компрометирана. Също грешена дума напоследък впрочем, все по-често я чувам като компромеНтирана. На фона на този граматически разгул, в нито една телевизия няма езиково предаване, каквото най-много би прилягало, разбира се, на обществената телевизия.

В практиката ми на редактор съм наблюдавала странно явление: хора, завършили българска филология, не познават толкова добре правописните и граматическите норми, колкото хора, които са учили в езикова гимназия, или чуждестранна филология. Всъщност не е странно. Хора, които започват да учат чужд език от нулата, са старателни в овладяването на граматиката. Освен това обучението им изгражда отношение към езиците като към нещо, което трябва да се овладява правилно и стъпка по стъпка, а не само по интуиция. Докато учещите български език…, ами какво да го учат като го знаят. Тази увереност изиграва много лоша шега. Пак редакторската ми практика ми показа, че най-непознатият пунктуационен знак не е запетайката, както предполагах. Макар че тя масово се поставя по усет, все пак се улучва в повечето случаи. Най-често грешеният пунктуационен знак е тирето. То масово се пише без интервал пред него и с интервал след него (ето така: по- малко), какъвто знак изобщо не съществува в пунктуационната ни система. И друго, което не съществува в речника, се разлива в речта, говоримата, но и писмената. Това са думи като слезна, влезна и излезна. Допреди десетилетие те бяха рядкост, сега са почти правило.

Знам всички аргументи против текстове като този. Те започват от „Езикът е жив, той се развива“ минават през „Да не бъдем дребнави“ и стигат до „Хайде сега, глезотиите на умно-красивите“. Има обаче една много съществена причина, заради която беше написан. Тя е вмирисването на рибата откъм главата. Можем с основание и с малко повече дързост да наречем тези грешки простотия. Най-обикновена простотия. Интересното е, че тази простотия се придвижи от върха надолу, а не обратно. Така нареченият елит зарази с грешно, небрежно, нехайно, обидно по своето безхаберие говорене така наречения прост народ. Парламентарната трибуна, телевизионно студио, интервюиращ микрофон – по тези канали, по които се очаква да тече чисто и разбираемо българско слово, влезНа мекането, слезНа убийството на „някого и когото“ и замяната им с „някой и който“ и излезНаха на бял свят неразбираеми думи и изрази, за които българският език си има свои. Изумително е как подражаването на големите и силните на деня накара нормални хора да променят речта си, за да имитират сила и величина. Живеем във време, в което на почит е мощният простак, а не свитичкият академик. И ако е възможно да се уподобим с нещо толкова чуваемо като речта – защо не. Така започва разправата със стандартите, докато се стигне дотам, че те вече не важат дори за хората на словото от телевизора. (До този момент радиото не е споменато, защото така наречената Стара къща все още удържа старомодните стандарти да говори на правилен български). И ако се придържам към най-новата мода – референдумите, иска ми се има и такъв: Съгласни ли сте в условията за назначаване на работа на журналисти и администрация да фигурира изпит за степента на владеене на български език?

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Заминава за САЩ, където специализира журналистика. Има дългогодишен опит в медии като „Труд“, „Стандарт“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Автор е на книгите „Кладенецът“ (2016), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (2017), „Депресията ме обича“ (2018), „Гладни сърца“ (2021).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display