Пресичането на едно старо кръстовище е равносилно на изпитание, ако не и на приключение. Не само заради превозните средства, фучащи край нас в един все по-подло забързан свят. Преминаването от „другата страна“ е не просто физическо преместване с крака по неравния софийски паваж. Помислете си само за минувачите, с които се разминавате и които вероятно никога повече няма да видите. Кръстосват се светове, цели романи, отдалечаващи се с тайните си. За разлика от хората, които бързат, сградите стабилно стоят по местата си, с уловеното над тях късче небе, побрало спомените на цял град. И тяхната история е също Атлантида, надигаща се със своите тайни, в очакване някой ден някой да се взре в тях. Стига любопитството му да е донякъде въоръжено с прочетени или узнати истории.
Така и аз наскоро, възползвайки се от хубавото време, реших да повървя по любимата си улица „6-и септември“ в посока към малките Пет кьошета. Внимателно пресякох „Граф Игнатиев“, особено внимавам на това кръстовище, защото то е лобното място на големия актьор Владимир Трендафилов. Той е живял една пресечка по-нататък, след ъгъла с ул. „Неофит Рилски“, на входа на кооперацията му има паметна плоча. Актьорите от Народния театър и до ден днешен разказват легенди за него. Бил голям бохем, убеден, че ще живее сто години, ако не го блъсне „зелената буболечка“, както наричал трамвая. За зла беда тъкмо „зелената буболечка“ го застига на това място, докато той се разсейва, бързайки за някакво представление на студентите във ВИТИЗ.
И тъй като днешните мотриси са още по-безшумни, след внимателно оглеждане преминах в „другата част“ на ул. „6-и септември“: не толкова институционална и далеч по-обживяна, с малки магазинчета и заведения, придаващи ѝ отчетливо разнообразие, стига човек да не обръща внимание на зле окастрените дървета и отеснелите тротоари. Вървях по десния тротоар и стигнах до една дълга, триетажна зелена къща, с два красиво издадени еркера, изнесени от двете ѝ страни като стражеви кули – истинска творба на „Бел епок“, заела двете части (А и Б) на целия номер 18. Имах смътен спомен, че тук е бил домът на един от софийски градоначалници. Изведнъж забелязах, че едната от двете порти на дома е широко открехната. Възприех го като покана и влязох. Така попаднах в дълъг и покрит коридор, застлан с едри камъни и с грижливо оформени улеи от двете страни, очевидно за преминаването на екипажи с коне, които най-вероятно са били разпрягани пред жълтата постройка със скосен покрив в двора. Днес някогашната господарска конюшня бе превърната в дом с неугледни бели решетки, но цялата атмосфера на двора – с добре подредения каменен плочник, осеян в жълто-зелени листа – бе изцяло потопена в миналото, сякаш направена по мерките му.
„Радвам се да ви видя, отдавна не сте идвали“ – чух да казва глас, който истински ме стресна. Обърнах се и видях двама души в работни облекла. По-младият ме гледаше с дружелюбност, вече рядко срещана из центъра на столицата, където никак не обичат натрапниците. Обясних, че проучвам атмосферата на стара София, а тук тя е запечатана във всеки камък. „Знаете ли, оживи се моят събеседник, аз винаги съм си мислел, че Вазов или Яворов са влизали в нашия дом“. И ми заразправя личната си история. Живеел тук от дете, откакто майка му го донесла от Първа градска, бил от най-старите собственици. Сетне обиколил света, живял в САЩ и Япония, изкарал някакви пари, сега се завърнал и много държал да потегне този исторически дом, ама другите нехаели. Посочи ми чувалите със строителни материали, с които искал да иззида рухващата стена към мазето. А иначе къщата нямала мръдване. Пред входното стълбище във вътрешния двор съзрях красива мозайка, на която с изящни черни камъчета бе фиксирана датата на построяването – 1914. Типичен Бел епок. Да не говорим за непроядената от времето дървена врата със сецесионови елементи и ажурни решетки под формата на цветя или глави на пеперуди. „Домът на градоначалника генерал Кънчев“, потвърди той хипотезата ми. След което прибави: „Тук се е случила някаква сръбска история, чували ли сте нещо за нея?“…
***
Значи е било тук? Парчетата от пъзела се подредиха в съзнанието ми. Улица „6-и септември“ 18. Дали съм чувал за тази „сръбска история“? Навремето специално издирих у един антиквар течението на в. „Утро“ за 1923 г., тъй като исках да проверя истинността на прочетеното в книгата на Жорж Нурижан „Зад кулисите на политиката“ (1943).
Става дума за история, започнала като криминална разпра, която без малко би могла да прерасне в истинска сръбско-българска война, с тежки последици за страната ни. Една история, която няма да откриете в учебниците, нито в академичните монографии, а би трябвало да излезе наяве, защото носи в себе си поуки.
Ще се опитам да ви я разкажа във вида, в който я събрах из прашните вестници и долових отзвука ѝ в смълчаните стъпки из коридорите на този софийски дом.
Всичко започва на 3 ноември 1923 г. вечерта, когато насред София е нападнато жилището на сръбския военен аташе полковник Люба Кръстич. Полковникът е наемател на втория етаж в сградата. Тогавашният репортер на „Утро“ уточнява, че домът на „6-и септември“ 18 е красиво масивно здание на три ката: на първия (както и сега) са магазините под наем, а останалите етажи са жилищни помещения, състоящи се няколко големи стаи, свързани с дълъг и сумрачен коридор. Полковник Кръстич, който е ерген, заема втория етаж в дома на бившия градоначалник, където живее сам с ординареца си. Храни се в дипломатическия „Юнион клуб“, там прекарва и по-голямата част на времето си в поддържане на контакти и игра на карти, а ординарецът му Джуро Йованович, 21-годишен войник, скита по съседните кръчми и гостилници, като се прибира у дома малко преди връщането на началника си.
Въпросният 3-ти ноември е по-различен с това, че по някаква причина полковникът се задържа вкъщи. И тогава в 20.30 ч. на вратата настойчиво се звъни. Ординарецът поглежда през шпионката и вижда три непознати лица на стълбището, на възраст между 23 и 32 години. Той открехва леко вратата, на която има верига, пита ги какво искат. Казват му на български да отвори, носели лично писмо за полковника. Посетителите са зле облечени, с омазнени каскети на главите и никак не вдъхват доверие. Отговаря им, че полковникът го няма (което не е истина), иска да му подадат писмото през процепа. Те обаче насилват вратата и успяват да влязат вътре. Нападат го с нож, един от тях измъква барабанен револвер (оказал се по-късно негоден). В тъмния коридор се завързва схватка. Полковникът чува сподавени викове и се завтича на помощ. Тримата нападатели излизат по-силни и ги набиват. Сетне захвърлят оръжията си и на бегом се измъкват по стълбите. Полковникът и ординарецът се надигат, палят лампите в коридора и уведомяват за инцидента полицията и легацията си.
След малко цялата отсечка на „6-и септември“ между „Граф Игнатиев“ и „Петте кьошета“ е завардена от полицията. На място идва столичният градоначалник полковник Кисьов, заедно с висши полицейски чинове и група от най-добрите детективи. За преглед на пострадалите пристигат лекари от „Червен кръст“ (днешния „Пирогов“), както и журналисти от всички столични вестници. Малко след това се появяват министърът на вътрешните работи генерал Русев и министърът на външните работи Христо Калфов, които лично държат да поднесат извиненията си на сръбския дипломат.
Работата е там, че инцидентът се разиграва във възможно най-неподходящия момент. България едва се е измъкнала от братоубийствените септемврийски бунтове от 1923 г., а правителството на Александър Цанков, свалило с преврат кабинета на Александър Стамболийски, е гледано с много лошо око от съседите, особено в Белград, където са избягали редица дейци на бившия земеделски режим, подслонени и финансирани от Югославското кралство на сърби, словенци и хървати. На всичкото отгоре по онова време в София заседава смесената сръбско-българска комисия за репарациите от войната, където е отбелязан видим напредък, даващ надежда за разумно уреждане на финансовите претенции на Белград. И изведнъж всичко бива поставено на карта.
Затова събралите се в коридора на втория етаж със свито сърце очакват резултатите на медицинския преглед. Скоро лекарите излизат и съобщават, че няма нищо тревожно: полковник Кръстич има леки наранявания по главата и лицето, нанесени му с дръжката на револвера, а ординарецът е само леко одраскан по дясното рамо с нож, като раната, дълбока не повече от два сантиметра, е почистена и бинтована.
Българските политици се извиняват още веднъж на полковник Кръстич, който с усмивка казва, че се случват такива работи и в този дух прави изявления пред пресата. От своя страна полицията обявява голяма награда за информация по случая и се заема с разследването. Още същата вечер са задържани евентуални извършители, които обаче не биват разпознати от пострадалите.
На другата сутрин външният министър Калфов дава пресконференции за български и чуждестранни журналисти в салона на министерството (днешния салон на БАН). Той моли пресата да се придържа към фактите и да не прави прибързани заключения, заявявайки, че полицията си върши работата и скоро извършителите ще бъдат заловени и наказани.
Из София тръгват най-различни слухове, някои от тях се прокрадват и в пресата. Едни твърдят, че нападението е дело на агент-провокатори на трета държава (Гърция), която иска да съсипе и без това крехките отношения между София и Белград. Други тутакси обвиняват ВМРО. За трети това е работа на тайната организация „Въртоп“, която обединява екзалтирани младежи от Западните български покрайнини, отстъпени след войната на Югославия. На 6-и ноември ВМРО излиза с кратко, но категорично комюнике, че нападението не е тяхно дело.
Полицията усилено работи по различни версии, но без видим резултат. Българският и чуждестранният печат следят с кратки дописки развоя на делото, без да правят прибързани изводи. Ала скоро нещата се променят, тъй като инцидентът с полковник Кръстич предизвиква истинска истерия в югославската преса. В основата ѝ е софийският кореспондент на белградското „Прес бюро“ Сретен Якич, който, осъзнал звездния си час, започва да пуска все по-бомбастични небивалици. Според тях полковник Кръстич бил жестоко малтретиран със знанието на българските власти, които искали да унизят честа на сръбското войнство. Стига се дотам, че полковник Кръстич, почувствал се неудобно от създалата се ситуация, дава кратко интервю за „Утро“, в което разсейва най-неоснователните предположения около инцидента. Казва, че случайно си е бил у дома и смята, че е бил нападнат от криминални лица, а не от македонски елементи. От Белград му нареждат да замълчи. И дори временно го изтеглят – уж за медицински преглед.
Медийната истерия в Югославия продължава да набира сила. В пресата се настоява за „крути мерки“, споменават се и териториални претенции. Говори се за временно окупиране на Кюстендил и на мини „Перник“ – до изясняване на случая. Югославски военни части започват маневри край нашата граница, което поражда огромни опасения в България, предвид на силно намалената българска войска по клаузите на Ньойския договор. В София витаят тревожни очаквания за нова сръбско-българска война.
Преустановена е и работата на съвместната сръбско-българска комисия по репарациите и реквизициите. Става ясно, че претенциите на ответната страна ще бъдат в пъти по-големи от исканото досега. В самата Югославия има сериозни напрежения между сърби, хървати и словенци и един такъв конфликт е добре дошъл за премиера Пашич и външния министър Нинчич. От сръбска територия в България започват да навлизат „дружбашки чети“, въоръжени и обучени в Югославия. Международната преса, която следи случая, с тревога се пита дали на Балканите не започва нова европейска война. В Обществото на народите се подготвят прения.
Българските власти не знаят как да реагират. Отзован „за временни консултации“ е и югославският пълномощен министър Милан Ракич – уж заради работата на „смесената комисия“.
На 8-ми ноември в София се получава нота от Белград с ултимативно съдържание. От българското правителство се иска следното удовлетворение по инцидента с полковник Кръстич: 1) в срок от 24 часа една българска рота, с бойното си знаме и при съответния протокол, да отдаде военни почести на сръбското знаме. 2) в седемдневен срок да се изплати парично обезщетение в размер на 300 000 златни швейцарски франка (сума, колосална за времето си).
Ситуацията е наистина тежка. Рано сутринта на 9-и ноември една българска рота („със сълзи на очи“, както пише в дописките) се подлага на исканото дипломатическо унижение в двора на югославското посолство на ул. „Велико Търново“, близо до Докторската градина. В уводната си статия във в. „Зора“ Данаил Крапчев определя този акт като „Юмручното право“… Никой не е против поднасянето на извинения за случилото се, но не и по този начин.
А що се отнася до огромното обезщетение в швейцарски франкове, всички гадаят откъде България би могла да изтегли подобен заем. Безизходицата е пълна, но изведнъж канонадата от сръбска страна ненадейно стихва.
В София гадаят каква е причината, докато вълна от публикации в световната преса не разяснява случилото се и то по най-смешния начин. Оказва се, че разследващата журналистика е в състояние да намери решение там, където полицията и дипломацията са безсилни. Подробностите узнаваме от споменатата книга на Жорж Нурижан, италиански публицист и приятел на България, по онова време подпредседател на Дружеството на чуждестранните дописници в София.
На 10-и ноември в Дома на печата пристига засмян до уши журналистът Георги Д. Кожухаров, кореспондент на британския „Дейли Експрес“ и на „Пъблик Леджър“ във Филаделфия. Още от вратата той извиква, че е потушил „войната на улица „6-и септември“. Колегите му посрещат новината с недоверие, започват да го разпитват. След което Кожухаров им преразказва какво на сутринта ще излезе в „Дейли Експрес“ и други престижни световни издания.
Предишния ден, по думите на Кожухаров, той писал дълго дописките си и когато излязъл от Пощенската палата, откъдето ги пуснал по телеграфа, било вече късен следобед. Тръгнал по „Граф Игнатиев“ и щом наближил ъгъла с „6-и септември“, усетил, че стомахът го застъргва. За щастие на самия ъгъл е прочутата механа „Спас“, любимо място на столичната бохема, посещавана от Константин Щъркелов, Светослав Минков, видни вестникари и кой ли не още (днес дюнерджийница, в соцвреме – сладкарница „Преспа“). Надявал се да свари там колеги или познати, но заведението било празно. Само на масата до прозореца похапвал някакъв работник, също окъснял с обеда си. Заприказвали се. Оказало, че той е пекар в близката фурна, и докато журналистът си правел поръчката, започнал да го въвежда в потайностите на махалата, която познавал като петте си пръста. Споделил в празната механа, че се чуди на ума на българската полиция – да вдига толкова тревога за нещо съвсем просто като нападението над полковник Кръстич. „Заради една нищо и никаква работа и една жена“. Последните му думи сепнали Кожухаров, който малко преди това писал дописки по темата. Той придърпал стола си към масата на пекаря, поръчал още ядене и пиене и търпеливо го заразпитвал. Скоро не бил на себе си от наученото, тъй като се оказало, че фурната се намирала тъкмо срещу дома с еркерите и пекарят имал непосредствени наблюдения по случая. Обещал да му покаже и главната героиня в историята, която работела в гладачницата до фурната.
Малко след това завили по „6-и септември“ и преди да влезе във фурната си, пекарят му посочил през витрината гладачката Костадинка – симпатична и разведена млада жена.
Без да губи време, Кожухаров влязъл в гладачницата. Подел разговор с питане каква е цената за колосването на двайсетина ризи и оставил една банкнота като аванс, сетне още една банкнота, за да се почерпи жената „за негово здраве“, а сетне ѝ определил среща в бозаджийницата на другия ъгъл на „Граф Игнатиев“, встрани на църквата „Св. Седмочисленици“. Гладачката му обещала да излезе за малко, щом се върне собственикът. След двайсетина минути, които му се сторили цял век, журналистът я видял да се носи отдолу по „Графа“, приветлива и засмяна. Сигурно си мислела, че нещата вървят към любовна история. Седнали, той ѝ поръчал боза, дал ѝ още една банкнота и я заразпитвал за личния ѝ живот, като предварително ѝ обещал, че нищо от разказаната история няма да стигне до полицията. Тогава жената спокойно, макар и на пресекулки, му разказала всичко. Как останала сама, но си намерила „добър приятел“ в лицето на г-н Пера, разсилен в сръбската легация. Той бил човек на възраст, но взимал добри пари и я подкрепял материално. За беля ординарецът на полковника, дето живеел отсреща, взел, че я харесал. Джуро почнал да виси в гладачницата, да вдига скандали и тя рискувала да загуби работата си. Поговорила с г-н Пера, молела го по някакъв начин да се справи с този човек. Ала Джуро не мирясвал, задирял наред слугините в квартала, всички го отбягвали, а той вдигал скандали. Накрая на Пера му писнало и той наредил нещо с неколцина от лицата, навъртащи се около сръбската легация. Ставало дума за „дружбаши“, които трябвало да заминат с автомобил за границата същата вечер, тъй че нищо не можели да им сторят…
Накратко, „наемниците“ отишли в уречената вечер в дома на „6-и септември“, за да смлатят Джуро. Часът бил нарочно избран от Пера, тъй като тогава полковник Кръстич не си бил вкъщи. Уви, нещата се разиграли по съвсем друг сценарий. Оказало се, че заради несподелената любов на ординареца Джуро към гладачката Костадинка, предпочела пред него разсилния Пера, било на път да се отвори нова балканска война. И Европа била изправена на ръба на конфликта.
Като узнал всичко това, Георги Д. Кожухаров побягнал към кореспондентския си пункт, за да подготви бързо дописката си от две хиляди думи, още от машинопис преведена на английски с огромна скорост от сътрудника му Христо Минчович. В седем часа вечерта телеграмата била приета през Берлин, за да няма забавяне, а не през „Айфеловата кула“, където се чакало с часове. Това позволило през собствения телеграф на „Дейли Експрес“ тя да попадне по първите страници на немската, унгарската, чехословашката, италианската и австрийската преса. Самият „Дейли Експрес“, който излизал в три милиона екземпляра, отделил челно място на „софийската трагикомедия“, която за малко не подновила конфликта от Първата световна война.
Кореспонденцията била изключителен „медиен удар“. Кожухаров получил парична премия от „Дейли Експрес“, тъй като по думите на отговорния редактор мистър Сътклиф това бил най-цитираният им материал от световната преса.
Атмосферата се разведрила, прераствайки в хапливи закачки към сръбската страна. Оттам първо царяло мълчание, след което Белград се отказал от исканото огромно обезщетение, още преди да изтече срокът на ултиматума. И сръбско-българската смесена комисия спокойно подновила работата си в София. Българската полиция потърсила за разпит разсилния Пера и ординареца Джуро. Оказало се, че са отзовани в родината си, без никакви обяснения. Така следствието за инцидента на ул. „6-и септември“ ударило дипломатическата стена, откъдето нямало как да се придвижи наникъде.
А хората си отдъхнали, поне не ги чакала нова война. Единственият потърпевш по случая бил сръбският кореспондент Якич, който, разгневен до крайност, обявил дуел на българския си колега Кожухаров, като заявил, че в противен случай ще го „пребие като улично псе“. Нещата вървели към лична разправа. Тогава членове на Дружеството на чуждестранните дописници решили да се обърнат за посредничество към своя председател – кореспондента на „Таймс“ Уолтър Колинс.
На 2-ри декември той свикал цялата кореспондентска колегия в Дома на печата (на ъгъла на улиците „Раковски“ и „Граф Игнатиев“, разрушен впоследствие от бомбардировките), при това в официално облекло. На срещата Уолтър Колинс държал кратка реч за независимостта на кореспондента и отговорността на журналистиката, след което предложил на сръбския дописник да депозира формалните си извинения, иначе дуелът щял да се състои. С колеблив глас Якич заявил, че не държи колегата Кожухаров отговорен за случая и поднася извиненията си. С което и журналистическият конфликт приключил.
Останал само споменът за несъстоялата се сръбско-българска война заради красивата Костадинка. Осуетена война, която можеше да тръгне от един нелеп инцидент на столичната улица „6-и септември“. Конфликт, който е част от паметта, ако не от историята.
