Докато четете тези редове, поредното израелско-палестинско примирие може би е влязло в сила. А в медиите навярно се появяват първите коментари за това как международната общност (с посредничеството на Египет!) успя да наложи похлупак над най-стария конфликт в света, в резултат на което израелската операция „Стълб на отбраната” е временно преустановена, а Хамас обеща да не подновява ракетните удари.
Въпросът обаче е: докога? И кое в тази ситуация с основание не ни дава мира?
Според мен онова, което най-вече ни тревожи, далеч надхвърля измеренията на поредната кървава ескалация на израелско-палестинския конфликт. И съвсем не се изчерпва със съпоставките преди и сега – примерно между тази и предишни войни, между Газа 2012 и Газа 2008 г.
В основата на цялото това парещо безпокойство е общото чувство на безпомощност пред „ефекта на доминото” – ситуация, в която даже една неизвестно откъде изстреляна ракета може буквално да взриви всичко. Не само поредното близкоизточно примирие, а глобалния мир в света. И тогава, със скоростта на падащи кули, издигнати от карти за игра, рухва цялата политическа архитектура, градена с толкова усилия след края на Втората световна война.
Представете си за миг най-черния сценарий: Хамас и Фатах (с помощта не само на Иран, но и на Египет), изведнъж обявяват война на живот и смърт на Израел. Към тях от ливанска страна се присъединява шиитското движение Хизбула. Паралелно Сирия буквално експлодира, а огънят на племенната гражданска война се пренася върху съседен Ирак. Израел нанася ответен удар, най-напред по Иран. Турция също не остава безучастна към конфликта, за да гарантира границите си, а и своите интереси. В другата ислямска ядрена държава – Пакистан – се извършва преврат от среди, близки до афганистанските талибани, които поемат ръководството на армията. Никой вече не знае каква е цената на петрола. Светът е в асфиксия, парализиран от енергийна криза, да не говорим за икономиката. Международната общност е в пълна безизходица. И думата „мир” си остава само в речниците.
Всичко това, разбира се, едва ли ще се развие по този начин. Поне не с цялата описана от мен злокобност. Животът рядко се уподобява на матриците, познати ни от холивудските катастрофични филми.
И все пак има проблем. И той, на първо място, е свързан със самата война, уж отдавна отхвърлена като регулатор в международните отношение. Вярно е, че много неща се промениха през ХХ в., особено след последните две световни войни. Човечеството заживя с Кантовия проект за вечен мир (1795 г.). Макар философът от Кьонигсберг никога да не е криел, че подтик за неговия трактат е било не само четенето на едноименната утопична книга на абат дьо Сен-Пиер (1713 г.), но и видян от него сатиричен надпис „Към вечен мир” върху фирмата на холандски гостилничар, на която обаче било изобразено… гробище.
За да не заприлича светът на гробище, нещо наистина трябваше да се промени и се променя. Днес гледаме на войната с други очи, не както са гледали на нея Омировите или Шекспировите герои. Тя е поле на злото, а не поле на честта, където се разрешават всички проблеми. Ето защо Умберто Еко в едно свое есе с основание отбеляза, че ако днес някой дръзне да възпее красотата на войната или пък ролята й на световна хигиена, той със сигурност не би влязъл в историята на литературата, а в тази на психиатрията.
Следователно ХХI век по дефиниция би трябвало да е век без войни. Така ли е наистина? Потърсете в интернет и ще видите, че освен споменатия най-стар конфликт в света (още от библейски времена), има поне още пет не толкова познати, пренебрегвани, но достатъчно кървави конфликти: Судан, Ангола, Бурунди, Шри Ланка, Колумбия. И те си продължават, независимо че колективната чувствителност на човечеството е уж променена; че днешният политически морал не приема извоюването на лично благо или на благото на един народ с цената на кръвопролитие, ужаси и жертви.
На път е обаче да се разсее една друга след-просвещенска или по-скоро комуникационна илюзия – войната ще стане невъзможна заради новите глобални информационни технологии. Аргументите на тази теза: първо, никой не може да извърши военни престъпления, без да бъде видян, без малко след това снимки или видео със стореното да не тръгнат из социалните мрежи, което пък препраща извършителите в полезрението на международния наказателен трибунал. И, второ, войната е постигане на надмощие, само когато са ясно установени двата основни фронта, когато е ясно къде са съюзниците и къде е врагът. А днес всяко правителство е убедено, че медиите са предатели в гръб, че те са в лагера на врага и че играят в негова полза. В тази максима вярват не само диктаторите, но и демократично избраните политици, които не крият раздразнението си, когато камерите показват жертвите при някоя „брилянтна мироопазваща операция” на техен военен контингент в дадена точка на земното кълбо. Колко по-просто е било в някогашните световни войни: вражеското население се е изолирало (концентрирало!) в лагери, а пък съотечественик, който говори в полза на врага, набързо е бивал осъждан или обесван преди края на бойните действия. Днес обаче медиите са влезли в легитимната си роля на „предател”, сиреч медиатор. Ала нека не ги героизираме. Отново на Умберто Еко принадлежи сполучливото сравнение, че дори когато са загърбили ролята на патриотичен тръбач, който зове за война, медиите често влизат в ролята на латерна, която изпълнява предварително написана музика в стремежа си да си достави драматични новини.
Така или иначе, войната обаче продължава. Макар и в нови условия, в едно виртуално столетие, предрешена в нови дрехи. Войната продължава като нео-война, а жертвите по-старому са реални и никак не малобройни.
В какво се състои нейната новост? За да отговоря на този въпрос отново ще се върна към последния израелско-палестински конфликт. Съвсем набързо ще се опитам да го осмисля в интерактивен план.
Експертите вече признаха, че това е първата война, официално обявена по туитър. При това и от двете страни. Войната на туити прерасна във война на изстрели и ракети. Война, в която всяко попадение се регистрира първо във фейсбук от свидетелите и оцелелите, а после от световните медии и щабовете, базиращи се на казаното от индивидуални потребители на социалните мрежи. Война, в която дори електронното разузнаване е на път да отстъпи пред самопризнанията от мрежите. Отеква изстрел и някъде в мрежата тутакси се уточнява попадението, неговата резултатност в жертви и разрушения. Ако това е нео-войната, то тя е война в още по-реално време отвсякога.
Туити обясняват причините за войната и от двете страни. Ето официалният израелски туит: Хамас тероризира израелските граждани: над 760 ракети са били изстреляни от Газа към Израел само през 2012. И съответният туит от бригадите Ал Касам: Скърбим за нашия водач Ахмед Джабари, ликвидиран от израелски снаряд, както и за цивилните палестински жертви.
Къде тогава минава границата между реалната и виртуалната война? Трудно е да се каже, защото дори неутралните по презумпция престават да бъдат неутрални. Най-неочаквано „Анонимните” се включиха в кибератака срещу Израел след съобщение, че ще бъде прекъснат интернета в Газа. Израелският министър Ювал Щайниц говори за над 40 млн. кибератаки срещу израелски правителствени сайтове по време на конфликта. С което описаната класическа граница между фронтовете във войната още повече се скъсява. А това на свой ред поставя още въпроси. И като че ли разсейва някои вече изброени илюзии. Довчера медиите като универсален „предател” и глобален „посредник” бяха в състояние да възпрат даден конфликт като покажат жертвите. Днес тази посредническа роля все повече им бива отнета. Медиите на свой ред ползват посредничеството на социалните мрежи, откъдето набират информация (както впрочем и военните щабове). Работата обаче е там, че медията е персонална институция, олицетворявана от хора, спазващи определен морален кодекс и професионална етика. Мрежата обаче е безжалостно анонимна, дори студено непрозрачна, обвита във вериги от псевдоними, фалшиви адреси и неясни самоличности. Което предоставя чудесни възможности някой с чужди ръце да нанесе удар, без да показва лицето си. Включително като пусне туит, след който следва изстрел. Реалността може и да е виртуална, ала заплахата е реална. Даже съвсем класическа. Според Имануел Кант тя дори е чисто „българска”. Да, да, именно „българска”. Ето как философът от Кьонигсберг обосновава недобронамереността в една бележка под линия от трактата „Към вечния мир”, давайки следния пример: един български княз отговорил на гръцкия император, който го призовал да уредят спора си в честен двубой с думите: „ковач, който има клещи, няма да вади нажеженото желязо от огъня с ръцете си”. Което идва да покаже колко отдавна е било известно, че най-лесно можеш да решиш проблема си, като си служиш с подставени лица, скарвайки едни племена или народи с други. В български контекст това не ни е донесло особени исторически дивиденти. Но войната продължава.
