След вторник миналата седмица властта в България е във война със своите граждани. Преди всичко със своята млада и образована генерация, със своята интелигенция, със своите столичани. Засега с малко кръв, но с готовност да бъде премината всякаква граница. Във война със своите граждани след вторник е власт, чието правителство само след пет месеца управление има доверието едва на 19% от населението (показател, безпрецедентен в най-новата ни история), чието „законодателно тяло” е одобрявано от 13% от същото това население (дали не са в такъв случай депутатите в него същинските „окупатори” на парламентарната сграда).
Видях тази война в три последователни „кадъра”.
1. Площадът.
Вече проляха кръв. Проляха я – символически зловещо – пред катедралния храм на България и не могат да скрият това по никакъв начин.
Защото срещу въоръжените с щитове и палки полицаи (между 5 и 8 хиляди поставиха столицата в обсадно положение във вторник) протестиращите младежи бяха „въоръжени” с толкова много снимачна техника, че буквално направиха „фотокопие” на тези дълги часове насилие. Насилие, в което стокилограмови живи булдозери с вкаменени и заплашителни лица, с юмруци, които могат да убият, настъпваха срещу хванатите за ръце или прегърнати момчета и момичета. Периодично се опитваха да ги изтласкват. Тогава прегърнатите се вкопчваха по-силно едни в други, докато „булдозерите” не поваляха някои от фланговете. Тогава ги наобикаляха и ние виждахме между краката им как ги ритат с кубинки.
Видяхме как влачиха момиче, самозавързало се за пейка от импровизираната барикада пред централния вход на храма – влачиха го заедно с пейката.
Видяхме как се изправи и с някакво наивно смайване прокара длан по окървавеното си чело онова момче, което „май не било добре с главата”.
Видяхме всичко това – ние, които бяхме там със студентите си, които чухме, че те пеят, докато се държат един за друг, че призовават „без насилие” и вдигат високо ръцете си срещу своите нападатели.
Видяхме това. Друго не успяхме да видим – чухме го после, вечерта: чухме, че наша колега-преподавател е била арестувана без видима причина, държана близо час зад полицейския кордон и побутвана с палка, после отведена в МВР-управлението. Чухме, че далеч от „основната сцена”, някъде пред Националната художествена галерия, вън от полезрението на камерите, хора са били вече сериозно бити.
И все пак, за мен си остана символично най-красноречив един епизод от този ден. След обед, вече в края на „сраженията” напуснах площада пред храма, за да си купя вода. Жена ми остана горе. След половин час, правейки опити да се намерим отново, се свързахме един с друг. Тя бе успяла да слезе през „царската градинка”, аз бях стигнал по обиколни пътища пред хотел „България”. И ето – тя бе на левия тротоар, аз – на десния, един срещу друг. Виждахме се ясно през улицата, можехме да се чуем, ако викаме. Срещу нас обаче – и пред единия и пред другия тротоар – бяха наредени плътно един до друг полицейски кордони и редиците им продължаваха, докъдето стига погледа. Помолих онези с шлемовете да премина на отсрещния тротоар при жена си. Беше ми отказано. Отсреща отказаха и на нея да пресече при мен. Попитах докога ще продължава това положение: „може би дълго” – ми бе отговорено. И тогава освен, че ме напуши смях, си помислих нещо зловещо: а какво ли би станало, ако решат да издигнат стена през улицата – като в Берлин, за да оградят Парламента завинаги. Тогава тя ще остане отвъд, аз – отсам. И кой ли ще се окаже в „западната” и кой в „източната” половина както в онзи паметен кадър от 1961 г….
2. „Опорните точки”.
През следващите дни дойде разправата с думите: „опорните точки” на лъжата, „спуснати”, за да се „опират” на тях онези, които ще лъжат, за да не се объркват в лъженето. Мисля, че бе глупаво, бе ненужно, защото бързо се ориентираха. Наистина, някои не проявиха достатъчно фантазия – продължиха да повтарят легендата за 30-те (50-те) лева, които получил всеки протестиращ във вторник. Прибавиха само 700-те лева за рана (студенти от НАТФИЗ, дегизирали колегите си за тази сума, за да изглеждат бити). Имаше обаче и един по-перфиден. Колко било неслучайно, колко било „режисирано”, колко било PR-изпипано, че момчето с окървавеното чело било с характерна брадичка и кадърът го показвал като „русия Христос” – за да трогне, за да внуши… Нима, сиреч, не забелязвате, че това момче е било нарочно подбрано. С две думи – оказва се, че разбират и от иконография гадните „соросоиди”. Отначало се ядосах, но после си помислих: нещастнико, не си ли чувал, че върху лицето на всеки наранен човек, върху лицето на всеки бит, на всеки, върху когото е извършено насилие бездруго се изобразява Христос и това е така, чисто и просто, защото Той е обещал да страда с всеки насилван. Тук не е нужна никаква режисура. Или по-точно – друг е тук „режисьорът”, друг „PR-мейкъра”! И Той не може да бъде надделян от никакъв ответен „черен PR”. Защото и никакво, никакво преумалено число (200 студенти и 300 „зелени”, „анархисти”, „традиционни протестъри”, според „опорните точки”) не може да стане достатъчна противотежест на едната, едната единствена снимка на младото момиче с широко отворените очи, прегърнато от момчетата, които искат да го предпазят и очевидно гледащо към настъпващия отсреща насилник. Никакъв епитет: „анархистка”, „нарушителка”, никаква идеология („аз съм десен и затова съм против онези, които преграждат кръстовищата”) не може да отнеме симпатията към това едно единствено момиче и да я прехвърли на страната на десетките пишещи според „опорните точки”.
3. Нахлуването.
Накрая дойде демонстрацията на масата – автобусите, които трябваше да покажат „колко сте малко вие”, които нападнахме във вторник, а „колко много сме ние”, които (при това) сме „против омразата”. Наблюдавах го в мрежата, през окото на камерата, показваща ни Орлов мост в „реално време”.
За разлика от пъстрата спонтанност, нестройност, „телесност” на студентския протест, впечатлението бе за механичност, почти машинност. Към 10,30 ч. „Цариградско шосе” бе напълно пусто. В долния ъгъл на кадъра се виждаха само суетящите се около строящата се „сцена” работници. И така минута след минута. Точно до 11,09 ч. Тогава изведнъж от дъното на шосето се зададе автобус. Веднага след него втори, после трети. И се започна: като бяла гъсеница се заточи колона равна, дълга, геометрична. Очевидно бе тръгнала в изчислено време, бе стигнала в точно определен момент, бе изсипала товара си едновременно някъде по-нагоре, и ето, булевардът в кадъра се изпълва буквално за минути. Загъмжава. Само че напълно без звук. Точно така – казвам си – нали е дошла масата, чистата маса. От нея не се иска да шуми, да говори, да скандира. Тя трябва само да изпълни, ако може – да смаже. Дошла е, за да каже, че подкрепя онези, които биха (и пак биха били) децата й.
Когато след час се изнизва пред Ректората оставам с чувството, че е дошла именно с тази абсурдна цел – да прекоси като гъсеница ларгото на столицата, да се качи пак на чакащите я в другия му край автобуси и да изчезне. А докато се точеше неочаквано ми се стори, че чувам свирката на онзи зловещ свирач от приказката, който за отмъщение, че не му платили за извеждането на плъховете от града, повел навън всичките му деца, за да ги заведе в близката река и да ги издави. „Ето я нашата войска – вижте я колко е голяма. Вижте, че тя ни следва и ще ни следва дори, ако я поведем към дъното на реката”. От балкона на Ректората, където вече съм застанал, студенти й викат: „Ние ще останем тук и утре!” Така е. След час и половина всичко е утихнало. По паважа няма памет за тръгналите след смъртоносната свирка.
Даже изгрява слънце.
