До 24 февруари 2022 г. Украйна беше възприемана като тъмната покрайнина на „велика Русия“ или дори като един от „законните задни дворове на Русия“. Много неща се промениха, откакто Украйна и украинската армия разрушиха всички стереотипи за „велика Русия“ и непобедимата „втора армия в света“. Но военните победи, за съжаление, продължават да играят решаваща роля в наративните войни. Ако не бяха неочакваните победи, победите на украинската армия в битката за Киев и всички следващи битки, щяхме да си останем нечути и досега. Дори и сега.
Оксана Забужко пред Lviv Media Rofum
* * *
За мен е привилегия и чудесна възможност да споделя част от личния си опит на писателка, прекарала в наративната война петнадесет месеца. Аз всъщност съм в наративната война много преди да се появи този термин.
Смятам да се съсредоточа върху въпроса, който вече витае във въздуха: за промяната на дискурса, който съпътства тази война, за промяната в наратива за Украйна и промените в украинския наратив или за това как се чува Украйна.
Ще започна с един цитат. „През последните няколко месеца Украйна, непозната за Запада нация, се оказа в центъра на вниманието на целия свят. Мисля, че повечето хора, бихте се съгласили, не знаят нищо или почти нищо за нея. Не бива да се обвинявате за подобно невежество. Причините за това са основателни. Поробителите на Украйна се погрижиха тя да остане неизвестна и отричаха дори самото ѝ съществуване. Трудно е да си представим по-голяма несправедливост от това потисничество на една нация, която по древно право принадлежи към европейското семейство на народите. Но сега неконтролирани събития изведоха Украйна на международната арена“.
Тези думи принадлежат на британския журналист Ланселот Лоутън, който през 30-те години на миналия век, когато смогът на тоталитаризма цари над Европа, се опитва да отвори очите на британската общественост за важността на украинския въпрос в бъдеще и за неизбежното, както той мъдро предвижда битките в Източна Европа.
Лоутън дори произнася специална реч по този въпрос пред Камарата на общините през 1939 г. – цитатът е от тази реч. Въпреки това думите му остават нечути. Западът пренебрегва неговата „украинска лекция“ и заличава Украйна от полезрението си за много десетилетия. И дори появата на държавата на политическата карта през 1991 г. не допринесе за по-голямото ѝ признание. Просто няма място за украинския разказ, за украинското стори в европейския наратив, докато не бъде ревизирана руската история.
Наистина Украйна съществува в западните медии, ала само периферно. До 24 февруари 2022 г. тя бе възприемана като тъмната покрайнина на „велика Русия“ или дори като един от „законните задни дворове на Русия“.
Този израз, макар и полушеговито, прозвуча и по време на дискусия, състояла се на 22 януари миналата година по инициатива на британски медии. Любезно ще пропусна името на медията просто защото няма значение – nomina sunt odiosa. След това бях поканена да се присъединя към увлекателната дискусия, организирана от двама британски интелектуалци, на тема как да се промени Конституцията на Украйна, за да бъде по-приятна за Путин и да го умиротвори. Редакторът на респектиращата медия, която ми изпрати покана да се включа в дискусията, очевидно не осъзнаваше колко арогантно империалистически звучи това. Разбира се, отказах. Но запомних този – ох, чуйте го само! – термин: „законен заден двор на Русия“, Russia’s legitimate backyard.
Този термин е използван през 30-те години в други части на Европа по отношение на други страни и територии. Но самият факт, че терминът все още се използва, доказва, че като цивилизация ние наистина имаме много сериозен проблем с уроците по история от ХХ век.
Разбира се, много неща се промениха, откакто Украйна и украинската армия унищожиха всички стереотипи за „велика Русия“, за непобедимата „втора армия в света“ и за „малката Украйна“, за „легитимните задни дворове на Русия“. И да, военните победи, за съжаление, продължават да играят решаваща роля в наративните войни. Ако не бяха тези неочаквани победи, победите на украинската армия в битката за Киев и всички следващи битки, щяхме да останем нечути и досега. Дори и сега.
Искам да насоча вниманието ви към една колонка, публикувана миналия месец от Нийл Ейбрамс от Университета в Бъркли под заглавието: „Уважаеми изтъкнати професори по международни отношения: Спрете. Да говорите. За. Украйна“. Става дума за извънредно добро произведение на политическата журналистика и чудесен пример за подходящ стил при съответните обстоятелства. Авторът се обръща към онези изтъкнати западни – предимно американски – експерти по международни отношения, които предлагат мирен договор в духа на „територия срещу мир“ като идеален мирен вариант за прекратяване на войната, без да имат някакъв опит с Украйна или да вземат предвид каквото и да е от онова, което биха казали по темата самите украинци. Той предлага много ясна, остроумна, бих казала язвителна рецензия на половин дузина подобни публикации, написани от добре известни имена като Миършаймър, Ливен и др. И се обръща към тях в следния стил: ако ви сърбят ръцете, ако действително изпитвате нужда да напишете статия за руско-украинската война, то моля ви да затворите лаптопа си, да излезете навън, да се разходите, да погалите кучето си, да станете доброволец на пазара, защото каквото и да направите, ще бъде по-полезно. Преодолейте себе си, за Бога.
Въпросът, който остава без отговор, в частност този на Нийл Ейбрамс, е откъде всички тези изтъкнати професори – а те са повече, отколкото той изброява в колонката си – намират смелост да твърдят, че знаят по-добре от украинците какво решение би било идеално при тези обстоятелства? Всъщност единственият отговор, който може да се даде на този въпрос, е, че за тях Украйна все още няма собствен глас. Украйна все още се възприема – ако използваме термина на Гаятри Чакраворти Спивак – като подчинен, който не може да говори.
След петнадесет месеца война, след петнадесет месеца победоносна война, която от наша страна потвърди успеха на 30-годишната независимост на Украйна в изграждането на държавата, на армията, на гражданското общество, ние все още сме в техните очи в позицията на мълчалив подчинен, който не може да говори за себе си и за когото те „знаят по-добре“.
Защо?
Ето че стигнахме и до тази точка. Ще отбележа нещо, което според мен е наистина ключово в наративната война и което, за съжаление, все още остава до голяма степен недооценено от медиите, политиците, хората, които взимат решения, и дори от интелектуалците. Една страна не става по-позната, защото е заслужила публикации в пресата. Единственият начин да се разглежда една страна наистина като субект на собствената ѝ история е да бъде тя позната културно.
Не може да се каже, че Украйна е убягвала от вниманието на световните медии и преди. Пълномащабното руско нахлуване през февруари 2023 г. е фактически третото (нарастване на медийния интерес) за този век. Нямам предвид 90-те години, нито дори 1991 г., да не говорим за 1990 г., за нашия първи Майдан, който бе напълно пропуснат от световните медии и който е съвършено непознат извън Украйна. Само през този век Украйна е вече за трети път в топ новините на световните медии.
Първият път беше, разбира се, по време на Оранжевата революция през 2004 г. Това беше повратна точка, моментът, когато Западът внезапно и неочаквано откри, че – ако трябва да цитирам заглавието на книгата на президента Кучма – Украйна не е Русия. Че имаме гражданско общество, способно да се бори за демокрация. Да, ние се борихме за честни избори и спечелихме. И това бе страхотна история. Украйна беше любимка на всички световни медии около половин година. Този оранжев украински Уудсток стана топ новина от двете страни на Атлантика.
И какво последва? Малко по малко дискурсът се измести. Въпросът за Майдана се превърна в своеобразен конфликт за местните политици. Разбира се, всички те са корумпирани. Публиката загуби интерес и спря да следи темата. Междувременно последва отново голямо изместване на вниманието. Появиха се експерти със следната идея: „Вижте, щом украинците успяха, един ден и руснаците ще го направят. Ето го, Майданът в Русия е някъде зад ъгъла. Всъщност няма очевидни заплахи от плъзгане на Русия към диктатура – в Киев стана Майдан и те победиха…“
Оказа се, че нашата победа се превърна в прикритие за растящата в Русия фашистка диктатура. Защото сме „братски народи“, защото сме „почти еднакви“, защото сме, разбирате ли, някакъв „по-малък брат“ и всъщност „разлика няма“. Е добре, има разлика в политическата култура, но тя само доказва, че тази част от бившия Съветски съюз… Между другото, този термин също продължава да се използва: „бивша съветска република“. През тези петнадесет месеца, по време на това, така да се каже, най-дълго пътуване (заглавие на книга на Оксана Забужко, б.ред.) посетих страни, в които все още се използва терминът „бивша съветска република“. Докато най-накрая в Германия ми писна и попитах: „Извинете, винаги ли казвате „Германия, бившият Трети Райх?“ Това е почти същото – част от вашата политическа история“.
Да, периодът на съветската република е част от политическата история на моята страна. Но в нейната история има и други епизоди. Без значение какво ви казва президентът Путин. И тези епизоди са оформили нашата политическа култура в не по-малка степен от седемдесетте години съществуване на съветската република.
В този си вид – като бивша съветска република – Украйна се възприемаше като нещо по-развито политически. И смяната на интереса тръгна в северна посока – към Москва. До 2004 г. всички кореспонденти, отразяващи събитията в бившия Съветски съюз, бяха базирани в Москва. Оранжевата революция бе първата възможност те да дойдат в Киев, за да направят репортажи от първа ръка и да открият, че ние също имаме електричество и вода, и да, Киев всъщност е голям европейски град с добри ресторанти, кафенета, много исторически паметници и др.
Въпреки това не се забеляза промяна в интереса към украинската история. Единствената украинска писателка, която излезе на международната сцена след Оранжевата революция, беше Марина Левицка – британска писателка, която публикува (не се смейте) „Кратка история на тракторите (на украински)“. В продължение на повече от година тази книга бе единственото издание за Украйна, налично на английски език, което заинтересован гражданин на ЕС можеше да купи в книжарница, за да научи нещо за страната, в която имаше Оранжева революция.
Ситуацията бавно се променяше до 2014 г., когато се разигра второто действие на тази голяма драма. И за втори път през този век Украйна стана видима. Моля, обърнете внимание: не казвам „чута“ – казвам „видима“.
И така до 2014 г. Украйна вече може да се похвали с приличен набор от съвременни писатели, представени на международно ниво, с които може да се похвали всяка независима държава в Централна и Източна Европа: Курков, Жадан, Забужко (извинете), Андрухович. Но enough is enough, стига, достатъчно. Чуждите журналисти вече знаят на кого да се обадят, ако имат нужда от коментар за нещо, свързано с Украйна. Тези писатели може да не са най-купуваните автори на европейските книжни пазари, но поне се появиха някакви гласове.
Между другото, като вътрешен човек трябва да кажа, че тази позиция е доста съмнителна. Защото контекстите, културните контексти на нашата работа остават все още невидими за чуждата публика. И много пъти са интерпретирани направо погрешно. Спомням си за шамара по бузата, който усетих, когато прочетох хвалебствената рецензия на американски критик за романа ми „Музеят на изоставените тайни“, който бе публикуван на английски. Рецензията вървеше доста ентусиазирано, за да последва в един момент ударът: „Особено впечатлява това, че, както ми се струва, романът се появи от нищото“. Точно така. Украйна има своите гласове в литературата, в музиката, но ние сме „от нищото“. Не ни възприемаха като представители на хилядолетна културна традиция, нашите културни майки или предци си оставаха неизвестни.
Защо „от нищото“? Защото в съзнанието на един американски критик е очевидно: ако след кратко търсене в Гугъл той не открие нито един украински роман или класик на украинския модернизъм, преведени на английски, то не е защото те не са преведени на английски, а защото не съществуват. Така се смята. Страна без история, страна без култура, без традиции, без минало, без разкази, страна без глас. Може и да има стремеж към бъдеще, може да има младо и жизнено гражданско общество… Но все още е подчинена, тепърва има да се учи да говори за себе си и следователно не може да се взема насериозно. Гласът на Путин ще е винаги по-силен и ако той излиза на международната сцена и оповестява своите исторически писания за миналото на Украйна, това се възприема така сякаш му е позволено да го прави. Знае се неговата версия на историята.
Доскоро всички катедри по славистика, до миналата година, бяха всъщност катедри по русистика. Едва сега ситуацията се променя. Или се деколонизира, както ме научиха да казвам в Оксфордския университет. Те твърдят, че това е най-модната дума в славянските катедри по света – „деколонизация“, деколонизация на съветските изследвания. Всички тези славистични или по-точно руски катедри „продаваха“ на бъдещите политици същата история, която Путин продава на света сега – поколение след поколение.
Така че всеки път, дори след 2014 г., историята бе една и съща. Дори през февруари 2022 г. В първите дни на инвазията проследих много добрия разговор между Ан Апълбаум и Тимъти Снайдър, уважавани западни учени, които всъщност имат опит с Украйна, и Ювал Харари, който по мое скромно мнение е по-скоро медийна фигура. Дискусията беше наречена „Войната в Украйна и бъдещето на света“. И дискурсът бе абсолютно същият, какъвто го помня от 2004 и 2014 г.: най-накрая светът ще открие Украйна, в Украйна има гражданско общество, Украйна демонстрира съпротива срещу руската агресия. После Харари изрази същото мнение: доколкото те са близкородствена нация с руснаците, това може да означава, че войната на Путин ще бъде спряна с протести в Русия. Господи, спомни си 25 февруари… И този човек се възприема като уважаван историк. Да, отново същото!
И така, какво се променя сега, какво се променя след пълномащабното нахлуване? Какво трябва да се направи, за да се промени наративът и защо трябва да работим за това?
Да, най-накрая, за първи път се извършва наистина сериозна ревизия на руско-украинските отношения в исторически контекст.
Книгата, която споменах, „Най-дългото пътуване“, бе всъщност поръчана от моя италиански издател. Това е първата книга в моята литературна кариера, която написах по поръчка на издател. Молбата беше: „Моля, обяснете ни какво сме пропуснали в културния и историческия контекст на тази война. До 120 хиляди символа“. Отвърнах: „Извинете, но трябва да започна от XVII век“.
Да, трябва да започнем от XVII век. За първи път украински автори – не живи, а мъртви – започнаха да се превеждат на основните европейски езици. Между другото, ако отидете в Лондон, не пропускайте да видите постановката на „Касандра“ от Леся Украйна в Театър Омнибус. Аз лично се гордея с това. Отне ми десет години да убедя европейските театрални режисьори да поставят „Касандра“ – най-актуалната драма на нашето време. Цялата драма е пронизана от предчувствието за световна война. По-рано беше така: „А, добре, добре…“ Едва сега, благодарение на победите на украинските войски, Леся Украинка най-после се появи на лондонска сцена.
Така че това е начин да бъдем чути. Това е начин да бъдем разбрани. Културата работи на лично ниво. Ако се идентифицирате с героите на даден филм или книга, ако тази музика е част от вашето лично преживяване, тогава наистина може да разберете тази страна. Не като проблемен подчинен, не от новините, които разказват какво лошо (или добро, няма значение) става. Защото това е диалог. Същински диалог. Това е истински обмен на идеи. Това е демокрацията. Това е светът, в който всички искаме да живеем.
Превод от украински Райна Камберова
Оксана Забужко (1960, Луцк, Украйна) е поетеса, писателка, литературовед. Завършила е Философския факултет на Киевския университет „Тарас Шевченко“. Докторската ѝ дисертация е на тема „Естетическата природа на лириката като род изкуство“. Гост лектор е в редица университети (Харвард, Йейл, Колумбийския университет и др.), член на редакционните колегии на списанията „Генеза“ и „Agni“ (Бостън). Автор е на монографиите „Философията на украинската идея и европейския контекст: Франковски период“ (1992, 1993), „Шевченковият мит за Украйна: опит за философски анализ“ (1997); на стихосбирките „Майска слана” (1985), „Диригент на последната свещ” (1990), „Автостоп” (1994), на повестта „Другопланетянка“ (1992), на романите „Полеви изследвания на украинския секс” (1996), „Музей на изоставените тайни“ (2009), както и на книгите с есета „Хроники от Фортинбрас: Избрана есеистика от 90-те” (1999), „Приказка за калиновата свирка“ (2000), „Репортаж от 2000-та година“ (2001). Член е на Украинския ПЕН клуб. На български език е преведена книгата ѝ „Полеви изследвания на украинския секс“ (2005) в превод от руски на София Бранц, повестта „Приказка за калиновата свирка“ в сп. „Панорама“ (XII, 2007, година XXVIII) в превод от украински на Албена Стаменова, есето „Апология на жертвоприношението“ в сп.„Факел“ (2005) в превод от украински на Албена Стаменова. Публикуваната по-горе реч е произнесена пред Lviv Media Forum (май, 2023 г.). „След войната или преди войната. Как цивилизацията да победи хаоса?”, така е формулина фокусната тема на форума, а изказването на Забужко е под наслов: „Историята на Украйна: предизвикателство за международните медии”.
На главната страница: Богдана Давидюк, Огън, 2022 г.
