Концентрирането върху личността на Путин води до диви спекулации, които водещите ни медии днес разпространяват както в най-добрите времена на спекулативната съветология.
След 77 години без война и след 33 от свършека на един мир, макар и заплашван, но все пак опазен само заради равновесието на сдържащия ужас, тревожните картини на войната се завърнаха – една война пред нашата врата, произволно отприщена от Русия. Както никога досега медийното присъствие на случващата се война владее буквално всекидневието ни. Един украински президент, който е наясно със силата на образите, се грижи за впечатляващи послания. Обновяващите се от ден на ден сцени на грубо разрушение и разтърсващо страдание намират в социалните медии на Запада саморазбиращо се ехо. В този случай новото в публикуването и в калкулираната ефективност на публичността от непредвидимия развой на една война би могло да впечатли нас по-старите повече, отколкото по-младите, свикнали с медиите.
Но дали е само умелото инсцениране тук или там – всичко това са факти, които обтягат нервите ни и за чийто шокиращ ефект допринася съзнанието за териториалната близост на тази война. По този начин сред зрителите на Запада нараства с всеки загинал безпокойството, с всеки убит потресът, с всяко военно престъпление възмущението, както и желанието да се направи нещо срещу това. Рационалният фон, на който се натрупват тези емоции в цялата страна, е самопонятното вземане на страна срещу Путин и едно руско правителство, които без всякакъв повод започнаха масова нападателна война, противоречаща на международното право, а със системния начин на човеконенавистното ѝ водене, пристъпват и хуманитарното международно право.
Въпреки тази единодушна позиция сред управляващите на западния съюз от държави си проправя път диференциран начин на поведение; а в Германия избухна пискливa, раздухвана от гласовете на медиите война на мненията относно вида и размера на военната помощ за поставената натясно Украйна. А исканията на притисканата без вина Украйна, която без всякакви церемониалности преобръща грешните политически преценки и неправилни промени в курса на по-раншни федерални правителства в морални изнудвания, са така разбираеми, както са самопонятни при всички нас емоциите, съчувствието и нуждата да се помогне.
И все пак ме смущава самоувереността, с която в Германия морално негодуващите обвинители застават срещу едно федерално правителство, опитващо се да постъпи рефлексивно и сдържано. Федералният канцлер изведе поантата на неговата политика в интервю за списание Шпигел с изречението: „Ще се възпротивим на страданието, причинявано от Русия в Украйна, с всички средства, без от това да възникне неконтролирана ескалация, която да отприщи неизмерно страдание в целия континент, а навярно и в целия свят“. След като Западът взе решение да не се намесва в този конфликт като воюваща страна, съществува праг на риска, който изключва необуздан ангажимент за въоръжаване на Украйна. Всичко това излезе наново на ярка светлина при последното затягане на редиците на съюзниците в Рамщайн, също както и от обновената току-що заплаха на Лавров за употреба на атомни оръжия. Всеки, който не взема предвид този праг и с агресивно-самоуверен тон иска да тласне федералния канцлер по-нататък в тази посока, недовижда или схваща грешно дилемата, в която се озовава Западът чрез тази война; тъй като с добре обоснованото си, дори в морален аспект решение да не се превръща във воюваща страна, самият той се оказа с вързани ръце.
Рискът от световен пожар трябва да се предотврати безусловно
Дилемата, която принуждава Запада да преценява насред пространство, изобилстващо от рискове, между две злини – поражение за Украйна или ескалация на ограничен конфликт до трета световна война – е налице. От една страна, ние извлякохме от Студената война поуката, че война срещу атомна сила не може вече да бъде „спечелена“ в някакъв разумен смисъл, във всеки случай не и със средствата на военното насилие в рамките на обозримия срок за някакъв горещ конфликт. Атомният потенциал на заплахата имаше за последица това, че заплашената страна – все едно дали самата тя притежава атомни оръжия, или не – може да прекрати непоносимите разрушения от прилагането на военно насилие, каквито те ще са във всеки един от случаите, не чрез победа, а в най-добрия случай чрез компромис, който да опази лицето и на двете страни. Тогава на никоя от страните не се вменява поражение, така че тя да напусне полето като „губеща“. Също така и преговорите за прекратяване на сраженията, които текат паралелно с боевете, дават израз на този възглед; те запазват междувременно отворена перспективата за реципрочно разглеждане на противника като възможен преговорен партньор. Вярно, че руският потенциал за заплаха зависи от това, че Западът има доверие в Путин за използването на ABC-оръжия [атомни-биологически-химически]. Но де факто ЦРУ вече предупреди през последните седмици за актуалната опасност от така наречените „малки“ атоми оръжия (които очевидно са били развити затова, за да направят отново възможни войните между ядрените сили). Това придава на руската страна асиметрично предимство пред НАТО, която заради апокалиптичния размах на една световна война – при участието на четири ядрени сили – не желае да се превръща във воюваща страна.
Ето как Путин решава сега кога Западът ще прекрачи дефинирания от международното право праг, отвъд който той ще разглежда военната подкрепа за Украйна и формално като включване на Запада във войната. Предвид риска от световен пожар, който трябва да се предотврати безусловно, неопределеността при такова решение не оставя свободно пространство за рискована игра на покер. Дори ако Западът би се оказал достатъчно циничен да пресметне „предупреждението“ с едно от тези „малки“ атомни оръжия като риск, т.е. в най-лошия случай да се примири, кой би могъл да гарантира, че ескалацията след това би могла да бъде спряна? Това, с което все още разполагаме, е пространството за размяна на аргументи, които в светлината на необходимите по специалността познания и на всички изискуеми информации, които невинаги са публично достъпни, следва да бъдат претеглени внимателно, за да могат да се вземат обосновани решения. Западът, който именно с налагането на драстични санкции, още от самото начало не остави никакво съмнение за своето фактическо участие във войната, именно затова трябва внимателно да преценява при всяка по-нататъшна военна подкрепа дали с това не прекрачва и неопределената граница за формално влизане във война, тъй като тя зависи от властта на Путин да я определя.
Може ли тази война срещу ядрена сила да бъде „спечелена“?
От друга страна, Западът не може да си позволи, както руската страна добре знае, да бъде произволно изнудван въз основа на тази асиметрия. Ако той просто би изоставил Украйна сама на нейната съдба, това би било не само скандал от политико-морална гледна точка, а и не би било от негов собствен интерес. Тъй като след това той би трябвало да очаква да участва в същата руска рулетка отново, този път в случай с Грузия или с Република Молдова, и да се пита: Кой е следващият? Със сигурност обаче асиметрията, която в дългосрочен план би могла да натика Запада в задънена улица, съществува само дотолкова, докато той на базата на добри основания се бои да рискува със световна ядрена война. Следователно на аргумента да не се натиква Путин в ъгъла, че тогава щял да бъде способен на всичко, се възразява, че именно тази „политика на страха“ развързва ръцете на противника да придвижва напред ескалацията на конфликта крачка по крачка (Ралф Фюкс, в Зюддойче цайтунг). Разбира се, и този аргумент само потвърждава характера на едно трудно изчислимо състояние. Тъй като докато на базата на добри основания сме решени в името на защитата на Украйна да не се включваме като следващата страна във войната, то също така и видът и обемът на военната подкрепа следва да се квалифицират от тази гледна точка. Който по рационално защитим и споделим начин се обърне срещу „политиката на страха“, вече се движи в свободното пространството на аргументацията на онази преценка, за която се носи политическа отговорност и която съдържателно е обхватно информирана, за която с право настоява бундесканцлерът Олаф Шолц.
В случая става дума за съобразяване с една правно определена граница, която самите ние сме си наложили, и която от наша гледна точка е в състояние да срещне съгласие с интерпретацията на Путин. Ядосаните противници на линията на правителството са непоследователни, щом отхвърлят импликациите от едно принципно решение, което не поставят под въпрос. Решението за неучастие не значи, че Западът трябва да изостави Украйна на съдбата във войната ѝ с един превъзхождащ я противник до точката на пряко включване (up to the point of immediate involvement). Неговите доставки на оръжие могат очевидно да повлияят облагодетелстващо в хода на една борба, която самата Украйна е решена да продължи да води с цента на много жертви. Не представлява ли обаче благочестиво самозалъгване това да се залага на победа на Украйна срещу воденето на унищожителна война от страна на Русия, без сами да вземем оръжие в ръка? Подтикващата към война реторика се спогажда трудно със зрителската ложа, откъдето многословно отеква. Тъй като тя не обезсилва именно непредсказуемостта на един противник, който би могъл да заложи всичко на една карта. Дилемата на Запада се състои в това, че в случая на готовност от страна на Путин дори за ядрена ескалация може – с помощта на ограничаваща самата себе си военна помощ за Украйна, която остава отсам червената линия за дефинирано от международното право включване във война – да сигнализира основния принцип, че той, Западът продължава да се застъпва за интегритета на държавните граници в Европа.
Водещите ни медии разпространяват диви спекулации
Хладното претегляне на една ограничаваща самата себе си военна помощ се усложнява допълнително и от преценката на мотивите, които са задвижили руската страна към нейното очевидно грешно калкулирано решение. Концентрирането върху личността на Путин води до диви спекулации, които водещите ни медии днес разпространяват както в най-добрите времена на спекулативната съветология. Преобладаващият днес образ на един решителен и ревизионистки настроен Путин се нуждае най-малкото от сравнение с една рационална преценка на неговите интереси. Дори ако Путин смята разлагането на Съветския съюз за голяма грешка, образът на прекомерния визионер, който с благословията на руската православна църква и под влияние на авторитарния идеолог Александър Дугин разглежда възстановяването крачка по крачка на великоруската империя като своя политическа задача на живота, едва ли може да отрази цялата истина за неговия характер. Само че върху такива проекции се опира широкоразпространеното допускане, че агресивните намерения на Путин ще се разпространят отвъд Украйна върху Грузия и Република Молдова, а след това върху балтийските членовете на НАТО и в крайна сметка върху Балкана. На този образ на личността на един движен от налудности исторически носталгик противостои жизнената история на социалния възход и на кариерата на един школуван в КГБ, рационално калкулиращ човек на властта, когото обръщането на Украйна на запад и политическото съпротивително движение в Беларус са подсилили в безпокойството му относно политическия протест в прогресиращите кръгове на либерално мислещите в собственото му общество. От тази гледна точка повтарящата се агресия би трябвало да се разбира по-скоро като фрустриран отговор срещу отказа на Запада да се пазари относно геополитическия дневен ред на Путин – най-вече за международното признаване на неговите противоречащи на международното право завладявания и за неутрализирането на едно „преддверие“, което би трябвало да включва и Украйна. Спектърът на тези и подобни спекулации само задълбочава несигурността на една дилема, която „повелява най-висша предпазливост и сдържаност” (съгласно заключението от един поучителен анализ на Петер граф фон Килманзег във Франкфуртер алгемайне цайтинг от 19 април 2022 г.)
Но как тогава да си обясним разгорещения вътрешнополитически дебат относно многократно утвърждаваната политика на бундесканцлера Шолц за солидарност с Украйна, която се разглежда в съгласие с партньорите от ЕС и НАТО? За да разпластя темите, ще оставя настрана спора за продължаването на политиката на разведряване, която беше успешна до края на Съветския съюз и след него, в противоположност на един станал непредсказуем Путин, за когото тя сега се оказа грешка с множество последици; както и грешката на германските правителства, също и под натиска на икономиката, да се поставят в зависимост от евтиния руски внос на петрол. Някой ден преценката на историците ще реши относно късата памет в днешните спорове.
По друг начин стоят нещата с дебата, който под многозначителното име „нова криза на германската идентичност“ вече се занимава с последиците от „епохалния поврат“ (Zeitenwende), който първоначално беше трезво свързан само с германската Източна политика и с бюджета за отбрана[1]. Защото този дебат, който се основава предимно на примери за удивителното обръщане във вярата на миролюбивите духове, има за цел да възвести историческа промяна в следвоенния манталитет на германците, който постоянно е бил заклеймяван от десницата, но всъщност е било достатъчно тежко да се извоюва – и по този начин оповестява и края на един модус на германската политика, основана на диалог и на опазване на мира.
Тя е външният министър, превърнала се в икона
Този прочит се фиксира върху примера на онези по-млади хора, които са възпитани да бъдат чувствителни към нормативните въпроси, които не крият емоциите си и които са най-гръмки в настояването за по-голяма ангажираност. Те създават впечатлението, че напълно новата реалност на войната ги е изтръгнала от пацифистките им илюзии. Това напомня и за външния министър, превърнала се в икона, която веднага след началото на войната даде автентичен израз на разтърсването [си] с достоверни жестове и изповедална реторика. Не че тя също не застана на страната на състраданието и на порива за помощ, които са толкова широко разпространени сред нашето население; но освен това тя даде убедителна форма на спонтанното отъждествяване с неукротимите морализаторски пориви на украинското ръководство, решено да победи. С това се докосваме до сърцевината на конфликта между онези, които съпричастно, но незабавно и директно възприемат гледната точка на нация, бореща се за своята свобода, правото и живота си, и тези, които са научили различен урок от опита на Студената война и – също както протестиращите по нашите улици – са формирали друг манталитет. Едните могат да си представят война само съгласно алтернативата между победа или поражение, другите знаят, че войните срещу ядрена сила вече не могат да бъдат „спечелени“ в традиционния смисъл.
Грубо казано, по-националните и по-постнационалните манталитети на населението формират фона на различното отношение към войната като цяло. Тази разлика става ясна, когато се сравни възхитителната героична съпротива и очевидната готовност за жертви на украинското население с това, което би се очаквало от „нашето“, да кажем обобщаващо, западноевропейско население в подобна ситуация. Нашето възхищение е примесено с известно удивление от увереността в победата и непоколебимата смелост на войниците и новобранците, които с мрачна решителност са готови да защитават родината си срещу далеч превъзхождащ ги във военно отношение враг. Противно на това, на Запад разчитаме на професионални армии, на които плащаме, за да не ни се налага в даден случай да се защитаваме сами с оръжие в ръка, а по-скоро се оставяме да ни пазят професионални войници.
Този постгероичен манталитет успя да се развие в Западна Европа – нека ми е позволено да се изразя, макар и твърде общо – през втората половина на ХХ век под ядрения чадър на САЩ. Що се отнася до възможното опустошение от ядрена война, вътрешните политически елити и огромното мнозинство от населението осъзнават, че международните конфликти могат да бъдат разрешени по принцип само чрез дипломация и санкции и че, ако избухнат военни конфликти, войната – тъй като тя вече не може да бъде приключена в класическия смисъл на думата с победа или поражение предвид трудния за изчисление риск от предстояща употреба на АBC-оръжия – трябва да бъде уредена и изгладена възможно най-бързо: „От войната може да се научи само как да се направи мир“, казва Александър Клуге. Тази ориентация не означава някакъв фундаментален пацифизъм, т.е. мир на всяка цена. Ориентацията към възможно най-бързо прекратяване на унищожението, на човешките жертви и на децивилизацията не е еднозначна с изискването да се жертва едно политически свободно съществуване в името на простото оцеляване. Скептицизмът по отношение на средствата за военно насилие намира prima facie граница в цената, която изисква един живот, задушен от авторитаризма – едно съществуване, от което би изчезнало дори съзнанието за противоречие между принудената нормалност и самоопределения живот.
Обяснявам обръщането на нашите бивши пацифисти, приветствано от десните интерпретатори на епохалния поврат, с объркването на тези два едновременно сблъскващи се, но исторически неедновременни манталитета. Тази забележителна група споделя увереността на украинците в победата и апелира величаво към нарушеното международно право като към нещо самопонятно. След Буча се разпространи със скоростта на вятъра лозунгът: „Путин в Хага!“ Това като цяло показва самоочевидността на нормативните стандарти, които прилагаме към международните отношения днес, т.е. действителната степен на промяната в съответните очаквания и в хуманитарната чувствителност на населението.
Между другото, с този Путин все още трябва да се водят преговори
На моята възраст не мога да скрия известна изненада: колко дълбоко трябва да е разорана почвата на културните самоочевидности, на която живеят нашите деца и внуци, когато дори консервативната преса призовава прокурорите на Международен наказателен съд, който иначе не е признат нито от Русия и Китай, нито от САЩ. За съжаление, подобни реалности разкриват и кухата основа на възбуденото отъждествяване с все по-резките морални обвинения за германска сдържаност. Не че военнопрестъпникът Путин не заслужава да застане пред такъв съд; но той все още има право на вето в Съвета за сигурност на ООН и може да заплашва опонентите си с ядрени оръжия. Все още трябва да се преговаря с него за прекратяване на войната или поне за примирие. Не виждам убедително оправдание на изискването за политика, която – предвид изтерзаващата и все по-непоносима гледка на жертвите, ставаща от ден на ден още по-мъчителна – де факто залага на карта все пак добре обоснованото решение да не участваме в тази война.
Съюзниците не трябва да се обвиняват взаимно за политически и манталитетни различия, които могат да се обяснят с неедновременни исторически събития, а същите да се вземат за сведение като факти и в хода на съвместната работа да се вземат предвид по благоразумен начин. Но докато тези перспективообразуващи различия остават на заден план, както в случая с реакцията на депутатите към моралните призиви на украинския президент за ред във видеообръщението му към Бундестага, те предизвикват само объркване на чувствата – смесица от недовтасали реакции на одобрение, от просто разбиране на гледната точка на другия и от наложително самоуважение[2]. Пренебрегването на исторически обоснованите различия във възприятието и тълкуването на войните води не само до огромни грешки в отношенията един с друг, както в случая с грубия отказ от прием на германския федерален президент[3]. Което е по-лошо, това води до взаимно неразбиране на това какво всъщност мисли и иска другият.
Осъзнаването на всичко това поставя и новопокръстването на бившите пацифисти в по-трезва светлина. Защото възмущението, ужасът и съчувствието, които формират мотивационния фон на техните късогледи и прибързани искания, не могат да се обяснят с отказ от нормативните ориентации, на които така наречените реалисти винаги са се подигравали. А с прекалено сбития прочит на същите тези принципи. Те не са се присъединили към реалистите, а направо са минали към реализъм: разбира се, че без морални чувства не може да има морални съждения; но обобщаващото съждение на свой ред коригира и ограничения обхват на чувствата, стимулирани от близостта на реакцията.
В крайна сметка не е случайно, че авторите на „епохалния поврат“ са онези леви и либерали, които пред лицето на драстично променената констелация на великите сили – и в сянката на трансатлантическата несигурност – искат да се захванат сериозно с едно просрочено прозрение: един Европейски съюз, който не иска да допусне неговата обществена и политическа форма на живот нито да бъде дестабилизирана отвън, нито да бъде изтърбушена отвътре, ще може да е политически дееспособен само тогава, когато може да стои на собствените си крака и във военно отношение. Преизбирането на Макрон бележи отсрочка. Но първо трябва да намерим конструктивен изход от нашата дилема. Тази надежда е отразена в предпазливото формулиране на целта, че Украйна не бива да губи войната.
J. Habermas, „Krieg und Empörung”, in: Süddeutsche Zeitung, 29.04.2022, SS. 12–13
Превод от немски Стилиян Йотов
–––––––––––––––––––
[1] Под тази ключова дума стана известен специалният адрес на канцлера Олаф Шолц към Бундестага от 27.02.2022 г., неделя, във връзка с началото на войната на Русия срещу Украйна на 24.02., четвъртък. В официалния превод на английски Германия използва думата watershed. Същественият момент в смяната на политиката е, че занапред Германия ще отделя за въоръжение повече от 2% от бюджета си, а не 1,3%, както е правила през последните 21 години. Ден по-рано правителството вече беше оповестило, че ще изпрати оръжия в полза на Украйна, с което отхвърли дълготрайната си политика да не доставя военни средства в конфликтни зони. Б.пр.
[2] На практика две минути след видеообръщението на украинския президент от 17.03.2022 г. депутатите в Бундестага преминават към набелязания по програма дневен ред. Както речта, така и реакцията им стават тема във всички германки медии. Б.пр.
[3] На 12.04.2022 г. става ясно, че федералният президент Франк-Валтер Щайнмайер няма да бъде приет от президента Володимир Зеленски заради отказа на Германия да подкрепи енергийно ембарго срещу Русия, както и заради предишната дейност на Щайнмайер като външен министър и предполагаемата му близост с Кремъл. Въпреки извиненията от страна на германския държавен глава. Коментарите в медиите свързват събитието недвусмислено със „срамната“ реакция на депутатите в Бундестага от предния месец. Б.пр.
