Или как Гийермо Лорка напусна магичното

На 8-и февруари се отбелязва последният ден на изложбата „Гийермо Лорка. Отвъд магичното“. След забележителното медийно отразяване както от големите информационни канали, така и от стотици посетители в техните лични онлайн профили, се затвърди тенденциозната практика подобни културни събития да бъдат просто документирани с усмивка. Такава документация обаче иззема функциите на критиката, започвайки да прилича на нея, а в последна сметка и превръщайки се в норма, която съзнателно или не, има възпитателна стойност.

Това, както вероятно се досещаме обаче, е против правилата на играта — изкуството започва да играе без опонент.

Информационното табло на входа удобно информира за богатата теоретическа и практическа подготовка на автора, акцентирайки особено на погледа му върху изкуството в исторически план. Очертават се и имената на автори, епохи и стилове, от които той е силно повлиян.

Този класически жест на обръщане към историята в търсене на достойнствата на новосъздаденото е неслучайно избран и тук. На база именно на неговата историческа успеваемост, в изложбата на Лорка кураторското решение отново впряга вола на творчеството в каруцата на миналото.

„Гийермо Лорка. Отвъд магичното“ отбелязва навлизането на талантливия чилийски художник Гийермо Лорка (р. 1984) в европейската институционална художествена сцена, като за първи път представя в европейски публичен музей цялостен подбор от негови произведения. Експозицията разкрива неговата сюрреалистична, съблазнителна и понякога тревожна психо-изобразителна вселена.“

Такова е представянето на изложбата в думите на НХГ. В него веднага прозвънтява една дума – „институционална“. Употребата ѝ тук прави впечатление, защото очевидно отново става въпрос за търсене на достойнства. От това положение разбираме, че Лорка вече е част от европейската художествена сцена, но не и от институционалната такава.

На тази сцена, както стана ясно, той навлиза с изложбата „Отвъд магичното“, което би означавало, че той прехожда от магичното към нещо друго – явно институционалното.

Волът на творчеството навлиза на институционалната сцена в търсене на поле за оран. Нивата на магичното се е оказала тясна за мощните творчески мускули на автора, границите на фантазията го притискат, което логично го е накарало да потърси  свободата в истински значимото – институцията.

Волът обаче, в своята хилядолетна история, е доказан майстор на своя тежък занаят и за него няма никакво значение дали е на магическа нива, или в дворец – той тегли по един и същи начин.

В тази изложба неговите умения триумфират отново – ставаме свидетели на един плътен и технически издържан изобразителен език, който сякаш успешно набраздява рохката почва на институционалната нива. В браздите покълват семената на творчеството и раждат плод – голямоформатни живописни платна, които впечатляват зрителя, особено ако оранта е непознато нему занимание.

За тези, които познават селския бит и тежката труженическа съдба обаче, проличава, че нещо мъчи този вол. 

На път за двореца, за да не се изложи пред царския двор, му бе закачена каруца, пълна с барок, рококо, символизъм, сюрреализъм. Както много точно е отбелязано в цитираното представяне на мероприятието, това довежда до една тревожна психо-изобразителна вселена.

Волът, който си мислеше, че отива в златните дворцови зали, разбира, че е попаднал на чужда нива. Напрежението нараства, когато се появява въпросът дали пък точно дворцовата зала не е тази „сюрреалистична, съблазнителна и понякога тревожна психо-изобразителна вселена“, защото в престижа на институциите наистина има съблазън, има достойнство и утвърденост.    

Твърдата почва обаче се оказва и трудна за оран. Ако не хвалиш царя, докато ореш неговата градина, се стига до тревожни психо-изобразителни резки движения, които, макар и смели и широкоформатни, карат вола да изглежда странно и неестествено.

Във всеки случай той вече е там и ще трябва да действа, за да не се изложи – това е неговата дебютна оран на европейската институционална художествена сцена. В объркването си обаче той се връща към онова, което познава най-добре и забравяйки, че е обещал да излезе от света на магичното, започва отново да описва по нивата магични сюжети.

За селския магичен човек това отново е проблем – волът обеща, че напуска старата нива, но показва старите си номера. Институционалните свободни граждани подкрепят екстравагантния чар на вола, защото на тях им липсва точно това – магията и умението. Освен тези двете обаче, липсва им и нещо трето – размах. Ако те наистина искаха магията и занаята, щяха да отидат в магическото село, а нямаше да създадат свят, който да накара вола да дойде в града, нямаше да го товарят с толкова тежки каруци, които му пречат да оре, нямаше да го принуждават да лъже.

Тревожна и психо-труженическа е съдбата на магическия селски вол. Съблазнен от блясъка на институцията, той се храни от делото си, но не от плодовете на оранта, а от парите, които получава, след като ги продаде. Богатите колекционери са напълнили хранилищата си с неговия труд, лишавайки го от всъщност най-ценното за него — изделието.      

Институционализирането на изкуството се свързва с идеята за високо изкуство. Златното покритие на рамките, в които то се поставя, е онова, което му придава стойност и важност. Умелото използване на материала не е достатъчно, за да бъде представяно като „високо изкуство“. Освен златните рамки, това изкуство възхвалява своето време, своята власт, то е култово и нормативно.

При Гийермо Лорка прозрачен е стремежът към продаваемост на създаденото – то е голямо, сюжетно, магично и най-вече – технически издържано, детайл, който никой не изпуска в разговора за произведенията му. Точно този стремеж обаче е проблемен в случая – случай на преход към света на „институционалната“ естетика. За частния колекционер подобни картини могат да бъдат интригуващи, както проличава и от факта, че всички изложени в експозицията са частно притежание.

Когато творецът, който вече е успешен извън институцията, влезе в нейните зали с претенцията, че напуска своето минало, той вече е неестествен и синтетичен точно защото се опитва да оправдае достойнствата си с миналото.

В началото на този текст се спомена, че това е класически модел, чиято поява далеч не е неочаквана. Въпреки това има огромна разлика между византиеца, който търси своята културна идентичност в античните философски традиции, създавайки религиозна система, и Гийермо Лорка, съвременен творец, който, вече намерил своята идентичност в класическите изобразителни примери, иска да официализира същото, представяйки го за друго.

И така накрая, оказва се, наистина се стига до нещо, което е отвъд магичното, но волът не знае, че това е така, а зрителите са склонни да търсят под него теле.