Когато Игнатий излязъл на арената и обидената на раздрания си свят тълпа се събудила от дрямката с качени стомашни киселини в гърлото, с връщане на птичи кокали и отчаяние, той бил разкъсан от чакали, от ужасни кучета, лъвове, тигри, леопарди, пантери, рисове, диви котки от севера на вселената, вълци, лисици, хиени, хипопотами, крокодили…
Тогава, казвам, когато го раздърпвали с очи хората и го влачели в умовете си с настървение заради неосъмналата пустош на неоправените и разтурени от безделие дворове на отците им, поради разсъхналите се каци, парцалите от детството и несекващите надежди, че може да ти се размине в живота….
Тогава той поздравил зверовете и ги приканил да свършат работата, дадена им от Господа, за да се свърши с мъките от киселините в гърлата на човеците, за да се види пролятата кръв, която така и не успокоява киселините, да се приключи с парцалите на детството и с ужасния бой с пръчки там, където не бива да го има никога.
И зверовете го послушали, макар и в сърцата им да имало скръб. Тварите, прекършени, били скръбни в онази топла утрин, паднала върху лицето на някакъв театър, бил той централният в Рим или някой друг в провинция на успокоени амбиции и на приглушено говорене. И не искали да изпратят с кръв този странен човек против волята си, въпреки себе си… Защото те имали воля и себе си. И имат.
Но волята им се прекършва по-лесно, не е като човешката, която трябва да я млатиш, риташ, строшаваш с желязна воля, с искрена и непоклатима радост от прекършването и с издевателство. С изтръгване. Волята на онези твари се изтръгва по-лесно и ти остават по-лесни мислите. Ако си нещастник и глупак.
Игнатий преди срещата със зверовете вече бил написал своите писма до онези, които се надявал, че няма да излязат с ножове срещу враговете и няма да принесат волята си в жертва на дявола. Тия същите, които, боял се, били готови да го защитят с всяка адска опасност за живота и спасението свое. Които се били приготвили да оставят след себе си жертвени животни – деца, жени, отци, майки.
Той очаквал тяхното и знаел, че ако ги спре, ще ги запази, за да ги има дълго след това. След счупените кани по скамейките на онзи театър, след строшените цветни прозорци, но и след края на историите за хора, превръщали други хора в роби в името на Иисуса и в името на разкъсаните от северни лисици и лъвове човеци. Трябвало да останат, знаел, за да останат безименните им свидетелства за воля, която не е оставила себе си в ръцете на историята.
Какво общо има Игнатий с копиеносците и конквистадорите от градове, именувани на него, какво общо е имал с крясъците от болка в устите на хора и животни, които нямаха и нямат волята да разкъсат и да разкъсват други…
Единствено любовта ли, единствено тя ли ни свързва с волевите хора, с личностите, които имат волята да трошат?
Отче Игнатие, моли Христа Бога за нас, грешните!
