Трудно е да се предположи колко от нас, гърците, са в състояние днес да различат и да осъзнаят дали разрухата, загниването, унижението, в които живеем вече пет години, е някаква случайна, временна криза или е напреднал стадий на тежък разпад.

Петте години на „криза” – криза наричаме нашето икономическо (и не само) задлъжняване – трябва да са посочили бавно провлачващите се във времето причини за нашия, на гърците, исторически разпад.

Само че на кого да са ги посочили? Един от най-негативните симптоми на разпада е и фактът, че в гръцкото общество не съществуват отворени теми за разглеждане, недоумения и търсения. Ние всички знаем всичко – всеки един от нас е със самонадеяната увереност, че той разполага с най-сигурната възможна информация, с най-последователния логически анализ на сведенията, с „правото” да изразява мнение за всичко, дори и по крайно специализирани въпроси. Надали съществува друг народ на света днес с толкова драматично снижена умереност и скромност, с толкова високи показатели на претенциите за всезнание, за правилна критичност и предвиждане.

Ето защо е трудно да се предположи колко от нас, наричаните гърци, са в състояние днес да различат и да осъзнаят дали разрухата, загниването, унижението, в които живеем вече пет години, е някаква случайна, временна криза или е напреднал стадий на тежък разпад.

Отличаването на кризата от разпада не е просто въпрос за теоретиците историографи или социолози. То е предпоставка за поставянето на правилната диагноза, която ще доведе до правилното лекарство.

Разбира се, тук, докъдето сме стигнали сега, изглежда като да е вече твърде късно и за поставяне на правилни диагнози, и за резултатно лекарство. Съдбоносната обществена маса, която би могла да определи ориентацията на съвременните гърци, не притежава нужния компас, тоест критериите, по които да направи това.

Това, което едва ли някой може да оспори, е, че ние се борим вече два века да станем „европейци” и все не успяваме. Всеки от нас си има своето обяснение за това безсилие. Проницателният Панайотис Кондилис [1] го обяснява, като прибягва до „кахексията на буржоазния елемент в новогръцкото общество”. Но буржоазна класа би се развила само ако бяхме успели да станем „европейци”; следователно, неговото тълкувание се самоизключва предвид petitio principii (кръгово доказателство: доказване на нещо чрез собствената му дефиниция, б.р.). Преследвайки словесни фойерверки, Костас Акселос [2] открива провала на европеизацията като следствие от провинциалния „елиноцентризъм”, който маргинализира гърците и ги занитва в една илюзорна самодостатъчност. Същото по същество обяснение приема (ex conversio) и Стелиос Рамфос [3], който отдава всички беди на нашия не-европеизъм, на „душевния нихилизъм на византийското (аскетичното) отхвърляне на света”.

Тези обяснителни версии циркулират в множество варианти: „виновно е турското робство”, „коджабашийството”, „характерът” на гърците: егоизмът им, склонността им към раздори, неспособността им да се помиряват, да сътрудничат. Всички тези обяснения от само себе си предполагат две a priori приемания, т.е. две саморазбиращи се и неподдаващи се на обсъждане „аксиоми”. Първо, че европеизирането на гърците бе и е точно онова, от което се нуждаят гърците, за да оцелеят исторически, да организират държава, да познаят що е „прогрес” и „развитие”, да се ощастливят. И второ, че критерият за избор и усвояване на западния модел съвсем не е спрямо нашите, на гърците, нужди, спрямо вероятните особености на тези нужди, на вековните ни исторически пристрастия, на разликите в характера, в начина на мислене. Защото моделът на Запада е ценен сам по себе си и ние трябва да съобразяваме нашите нужди спрямо стандартите на модела, а не да си избираме от модела онова, което може по-добре да обслужи нуждите ни.

Едно критично, избирателно усвояване на западния модел би спасило свободата за самоопределяне на гърците и реалното опазване на тяхната специфика, която би съставлявала една плодовита различност при участието в историческото развитие. Обратно, безусловната подчиненост на приемането (в Европейския съюз, б.пр.) представлява доброволно отчуждение, подражаване и имитация, провинциален снобизъм; тоест, отказ от всякакъв различен принос към актуалните и съвременни международни процеси.

Отличителна черта на западния модел е абсолютният приоритет на критерия за полезност. Езикът (при този критерий) е средство за употреба, един полезен инструмент за съ-гласуване и съ-разбирателство; историята – поле за усвояване на полезните „предписания” и надсловите на имперските сили; религията – гаранция за слепи, догматични „убедености”, целещи се в егото и подхранващи го с надеждата за едно „вечно”, безкрайно по линейно време оцеляване в нарцистично самоподсигуряване.

Докато отличителна черта на елинския „начин на живот” или култура е абсолютният приоритет на търсенето на истинното, т.е. на достигането на истинското като „начин” на нашето съществуване. Тогава езикът е събитие на общението в опита от истинното; историята – поле за политическото реализиране на истинното (реализирането на общото усилие на „полиса”); метафизиката – усилие за практическо участие в онзи общностен „път”, който води до това да съществуваш, защото свободно си пожелал да съществуваш, а искаш да съществуваш, защото обичаш.

Ние, туземците на днешен Еладистан, пожертвахме езика на елините в името на полезността, направихме „монотоничен” правописа му, за да струват по-малко пишещите машини и печатните издания, но и да се „улеснят” децата, по-удобно да сумтят с този greeklish. Превърнахме историята в идеология, така че всеки да може да я адаптира към собствения си егоцентричен надменен избор, т.е. към „напредничаво”, националистически или нихилистично кривнатата му шапка. Ние обезчестихме, и то официално, гръбнака на нашия „път” или на нашата култура – църковния факт. Заменихме го с „преобладаваща религия в Гърция”! Да, с една примитивна индивидуалистична религия.

По нашите земи никога не сме имали натрупването на капитал за самоцел, поради което не е съществувала и безлична индустриална дейност. Тоест ние никога не сме имали пролетариат. Но за да изглеждаме „европейци”, нарекохме партиите си, както се и предполага – едни „десница”, други „левица”, а още и с комичното междинно „център”, за да можем да се надуваме в парламента, правейки се на модерни, на поевропейчени. Не е останало нищо вече, което да запазва гръцката специфика по нашите земи и брегове – и по отношение на това, което казваме, и по отношение на това, което вършим. Ние сме напълно свършени. Просим хлебец и свободно приемаме да се подиграва с нас всеки кредитор или пък най-безсрамно се заиграваме с него.

Знам, че има някои лоялни читатели на статиите, които в продължение на години вече дискутират с мен всяка неделя, без (надявам се) да се съгласяват с всичко, което прочитат. На тях искам да доверя своята книга, която наскоро бе публикувана от издателство „Икар”: „Европа се роди от разкола”. Това е едно обобщение (мисля и изясняване) на решаващия, жизненоважен въпрос за разликата между елинизма и Запада. Като под разлика не се разбира непременно съперничество.

Христос Янарас е виден гръцки философ и богослов. Роден е в Атина през 1935 г. Учи богословие в Атина и философия в Бон и Париж. Доктор по философия на Сорбоната и по богословие на Атинския университет, както и Doctor honoris causa на Белградския университет. От 1982 до 2002 г. е редовен професор по философия и дипломация в Пантиевия университет за политически и обществени науки в Атина. Преподавал е като гост-професор в Париж, Женева, Лозана и Ретимно (Крит). Голяма част от книгите му са посветени на взаимните влияния между елинската и западноевропейската философия, теология и традиция. Сред по-значимите му творби са: „Предпоставки на критическата онтология“, „За отсъствието и незнанието на Бога“, „Личност и Ерос“, „Православието и Запада“, „Елементи на вярата“, „Свободата от морала“ и др. На български е преведена неговата книга „Кризата като предизвикателство“ (ЛИК, 2002 г.).

Превод от гръцки: Анула Христова

Текстът е публикуван в гръцкия вестник „Катимерини“.

* Заглавието е на Портал „Култура“.