Начало Идеи Дебати Времето на войната
Дебати

Времето на войната

Луи Лавел
08.03.2024
2250
Луи Лавел

Луи Лавел (1883–1951) е френски философ и християнски мислител, представител на т.нар. „философия на духа“. Ученик на Леон Брюншвиг и Анри Бергсон, той поема по собствен път и е смятан за последния голям френски метафизик през ХХ в. Още в първия си философски труд Диалектика на сетивния свят (1922) Лавел противопоставя сетивния свят на творческата способност на духа и дефинира съществуването като чиста възможност за участие в битието. Метод на „философията на духа“ е диалектиката, която е пътят, по който индивидът, издигнал се над причинно-следствената верига от света на явленията, се обръща към битието и започва да търси неговия смисъл. От битието произтичат всички способи за участие в него: съществуването е чиста възможност за участие в битието, а действителността е битието на дадено съществуване като явление и обект. Съзнанието е интенционално, то е насочено към дадеността на материалния свят, но истинското познание не трябва да се ограничава с материалния свят, а да потърси неговата духовна причина. Такава е ролята на интуицията, която е в основата на онтологическия опит. Във „философията на духа“ на Луи Лавел понятието битие се дефинира като „неразделно единство на субекта и обекта, откриващо се на човека в чистия опит“. Единното и универсално Битие е безкрайно разгръщане на възможности, на саморазвитие и самопораждане, изразени в понятието „акт“. Взаимодействието на индивидуалния „аз” с универсалното Битие е възможно като „участие”: Бог твори света ex nihilo, както и духовната същност на човека, като по този начин го призовава към съ-участие и предоставя на човека условия за осъществяването на безкраен брой възможности. Тези идеи са последователно развити в негови творби като За акта (1937), За времето и вечността (1947), Възможностите на аз-а (1948). Публикуваният тук текст е въведение от книгата му Злото и страданието (Париж, 1940).

* * *

Мирът, в който живеем между двете войни, е дотолкова обвързан с войната, която все още упражнява над нас притегателната си сила и продължава да ни застрашава, сякаш сме изправени пред равновесие в съспенс, за което не знаем дали ще се наруши, или ще устои: става дума за неизгасен пожар.

Никой човек, роден във века, в който живеем, не е познал в зряла възраст същинския мир: и трябва да имаме мисловен кураж, за да си дадем сметка, че нямаме много шансове да го познаем някой ден.

Ала никой не си представя мира като уютен пристан, където човек ще сложи край на своите несгоди, където най-сетне ще стъпи на твърда земя и ще започне да живее по свое усмотрение. И ако се осмеляваме да твърдим, че единственият мир е мирът на сърцето, то съществува ли в този свят поне едно същество, достатъчно егоистично или достатъчно силно, за да не се окаже под въздействието на големия разрив между телата и душите, на който е обречено човечеството по време на война? Да не участва то във всички страдания, от които се захранва в успехите си или в триумфа си, и да не си задава въпроси относно същото това Зло, което войната носи и за което никой сякаш не носи никаква отговорност.

Имаме опит за смъртта и страданието както по време на мир, така и по време на война. Можем да ги възприемем като неотделими от нашата човешка участ. Това са признаците на нашето злочестие, обяснение за протяжния стон, който съвестта не престава да издава през вековете и който понякога смятаме за нейния единствен и естествен глас. Съвестта е най-изострена, когато страда: удоволствието я притъпява и приспива. Страданието е иглата, която я пробужда, намирайки най-чувствителната ѝ точка. В същото време това е и първото откровение на Злото; страданието е винаги обвързано със Злото. То е и негов принцип: злото, което върша, е преди всичко страдание, което причинявам на другия; затова то не ми носи нищо друго освен горчиво удовлетворение. Защото злото, чиято следа е страданието, е животът, обърнал срещу себе си самата сила, с която той разполага; това е животът, който осакатява и наранява себе си.

В мирно време бихме могли да размишляваме върху злото и страданието с повече свобода. По време на война сме въвлечени в тяхната вихрушка. Във време на мир злото и страданието са изолирани събития; опитваме се да очертаем тяхната област и да определим причината, за да намерим лек за тях. Иска ни се да виждаме в тях изключителни събития, мащабни и винаги възникващи отново, но бихме могли да ги отнесем и към случайностите или неудачите, срещу които се борим с надеждата да ги победим.

Опитът за Злото и Страданието е вътре в нас, както и в съществата, които са били в съприкосновение с нас, доколкото болката им е станала наша и бихме могли да бъдем наранени чрез тях. Хоризонтът на нашата чувствителност е твърде тесен. Отвъд това злото и страданието са по-скоро въобразени, отколкото преживени: те са просто идеи; в себе си или извън себе си, така че човек се стреми да ги забрави или да избяга от тях.

Само отчаяното съзнание или човек, способен на дълбок размисъл, са способни да си зададат въпроса дали Злото и Страданието не проникват в самия корен на битието и на живота. Не са ли те елементите на нашата участ, които, по мнението на едни, ни правят податливи, а според други ни подтикват да ги превъзмогнем и да се освободим от тях? Ала по време на война злото и страданието придобиват обхват и дълбочина, които далеч надхвърлят сферата на индивидуалното съществуване: не можем да си ги обясним с немощта или злобата на отделния човек, макар и едното, и другото да се открояват в сурова светлина. Що се отнася да произхода на Злото и на съпровождащото го Страдание, не бихме могли да се ограничим само с обвиненията срещу онези, които смятаме за пряко отговорни за войната, доколкото народите ги следват, а Бог им позволява да осъществят замислите си. Страданието поразява ангажиралите се във войната телом и духом – както най-силните, така и най-глупавите; а злото, което човек причинява на човека, щом той стане негов враг, е може би знак за неговата ценност и изключва всяко подозрение в лична злоба. Всички участници във войната се чувстват смазани от нея: преживяват я като един вид космическа катастрофа, която човешката воля се опитва, доколкото ѝ е възможно, да предотврати или да обърне нейния ход.

Така те влизат в империята на Злото, където от тук насетне се осъществяват техните действия и те биват изложени от всички страни на страдания, чиито рискове са поели предварително. По време на мира се опитваме да премахнем тези рискове, но по време на война това е немислимо. Самото зло аз съм длъжен да превърна в добро, а на страданието би трябвало да придам смисъл, който да проникне в него и да го преобрази.

Войната придава и на най-спокойния живот трагическа перспектива. Тя налага печата на сериозността и върху най-лекомислените лица. Войната сблъсква всеки от нас с мисълта за смъртта и я приближава до нас, за да я смеси с живота ни, докато мирът ни позволява да я отложим за неопределен срок. Страданието е винаги неизбежно за нашата собствена плът и за всичко, което обичаме. То ни учи на страх и на отсъствие. Помества ни, така да се каже, в очакването и в тревогата, които са най-трудно поносимите състояния, защото тяхната същност е в порива към крайното. То обезпечава един вид равенство между хората, каквито и да са личните изгоди, които те продължават да преследват и които ни шокират още повече поради факта, че заплахата е обща както за това общество, така и за човечеството. Без него не би имало включително и тези духовни ценности, към които сме привързани и които придават смисъл на живота, заради него трябва да минем пред хиляди изпитания, тъй като присъщо за живота е винаги да ги защитава и въплъщава.

И все пак не трябва да мислим, че съществуването се променя по време на война и в мирно време, че представата ни за вселената може внезапно да стане различна, че поведението ни се подчинява на нови принципи, нито, както казват понякога, че има психология и морал на мира и психология и морал на войната. Войната не прекъсва, нито преобръща хода на живота: тя разкрива всички негови черти, постепенно заличени от привичките ни, като им придава поразителна яснота. И най-прекрасните чувства, а несъмнено и най-низките, вече не биват скрити. Страданието винаги е готово да бликне. То пребивава в дълбините на душата по постоянен начин, без да има необходимост да изплува на повърхността. Страданието принадлежи на човечеството, а вече не на индивида: изниква пред нас в оголената си сериозност и никой не мисли да го преувеличава или да го прикрива, за да предизвика интерес или жалост. По същия начин Злото се явява пред нас като сила, налагаща ни закона си, на който не трябва да се подчиняваме, нито да отстъпваме. Не трябва да си имаме работа с него. Злото се разкрива не само във врага, който е негов образ, но и в самата тази сила, винаги противостояща на онова, което желаем или обичаме. Страданието винаги се стреми да бъде победено. Затова на война няма нищо, което да не е за нас усилие или дълг.

Може ли да се каже, че присъщо за войната е да упражнява върху нас известно очарование, да сдържа мислите ни, да ги отвръща от най-естествената им употреба, която има място само в мира, който напуснахме, или в онзи, който се надяваме да си възвърнем? Но е невъзможно да стане така. Винаги живеем в настоящето: нито съжалението, нито надеждата са достатъчни, за да го изпълнят. Войната не само, че не отменя живота, но му придава невероятна напрегнатост. Само обстоятелствата са различни: но чрез своето насилие и внезапността си, чрез засвидетелстваната от тях материална сила, която завинаги може да унищожи нашето тяло, те ни изтръгват от сигурността и ни карат още по-ясно да осъзнаем живота. Под повърхността на душата, където всички образи на войната се проектират във фантасмагорията на кошмара, войната ни разкрива свят, който носим в себе си, макар погледът ни да не прониква в него, духовен свят, озарен с нова светлина, където нещата губят реалността си, за да станат онова, което всъщност са, сиреч явления, а от друга страна, всички наши състояния и вътрешни действия придобиват значителна плътност и формират за нас истинския свят. Именно там придобиваме опит за същностното страдание в живота, спрямо което всички отделни страдания са само разновидности или знаци, и се научаваме да приемем или задълбочим онова Зло, което е неразделно от волята и с което не знаем как да се борим, откривайки го вътре в себе си, защото тази битка е преди всичко битка с нас самите.

Би трябвало да признаем, че само онзи, който се е сражавал, има опит от войната. В по-спокойната сфера, където сме призвани да живеем, всеки е с гузна съвест, ако не подражава на воювалия: иска му се да сподели малко от нищетата, от тегобите на онова мрачно усилие, на което рискува да се поддаде. Но войната е занаят, най-изискващият и най-опасният занаят, който ни изнурява, и в същото време това е най-бурното и бунтовно занимание, подобно на професиите на миньора или моряка, в които всички ресурси на човешката индустрия се обединяват въпреки съпротивата на елементите. Но войната не изчерпва съзнанието на воюващия: поставяйки го в изолация, принуждавайки го да скъса всички връзки със света и така да се окаже разпънат между битието и нищото, тя го изправя пред него самия, принуждавайки го сякаш за първи път да открие своето съществуване, сега, когато то е изложено на заплаха. Понякога забелязват, че разказите за войната, които би трябвало най-силно да ни впечатлят, най-често ни разочароват. Някакъв техен анекдотичен характер ги прави чужди за нас. Впечатленията на ужас и страх бързо стигат предела си, който не може да бъде надмогнат; необходимо е присъствието на тялото, иначе си остава безплодно да треперим само при споменаването на някакъв образ. Този, който най-отблизо е въвлечен в събитията от войната, не получава удоволствие от това, че ги върти в ума си: спрямо всичко, което е видял и престрадал, той е съхранил известен свян.

Воювалият мисли не толкова за мира, колкото за смисъла, който може да придаде на живота си, когато мирът се завърне, на този живот, който по време на войната се е разкрил пред неговия ясен и проницателен поглед. Мисли не толкова за войната, колкото за самия себе си. В края на краищата той осъзнава, че присъща за войната е разрушителната роля, с която тя прикрива материалната си дейност, за да го принуди да одухотвори целия си живот. И новият свят, който той открива, е отвъд мира и войната: войната чрез огромното откъсване от онова, до което ни свежда, ни показва, че този нов свят е единственият, който оказва съпротива, когато всичко около нас рухва. Страданието и злото стават мерило за нашите изпитания и нашите задължения. Те стават част от нашата участ, превръщат се в инструменти на нашето търпение и нашето мъжество.

Дотук се спряхме на две от най-големите свидетелства за човешката нищета, за които може да се каже, че са в основата на всички проклятия, тегнещи над съществуването и без които то може би щеше да е безсъдържателна мечта, а не битка или изкупление. Тъкмо в самите дълбини на съзнанието се опитахме да доловим тази двойственост между доброто и злото, които ни задължават да осъществим първото и да възтържествуваме над второто, да придадем на живота си интензивност и дълбочина. Тук е и изпитанието за нашата свобода: макар в света да няма зло, което да не може да бъде унищожено чрез нашите усилия, то и доброто изисква усилия, иначе светът би се насочил към безразличието на чистото зрелище. По същия начин и страданието, което придава остър и силен характер на усещането за моя живот, придобива стойност единствено чрез онова, което съм в състояние да сторя с него: то може да ме потопи в отчаянието, но и да придаде на душата, способна да го понесе, несравнима сила и светлина. Войната довежда до предел обичайния жизнен опит: в чисто духовната си същност този опит се стреми да се избави от образите на войната.

* * *

Злото и Страданието тласкат човека към самия него, потапяйки го в тревожност. Започва да му се струва, че той преоткрива скритата враждебност на творението, сякаш самият Автор се е разкаял, че му е дал битие в мига, в който му го е дал, затова е вкарал в творението си микроб, предназначен да сее развала и унищожение. Затова в мига, в който човекът сметне, че влиза в контакт било със света, било със самия себе си, това винаги отваря някаква двойна рана. И все пак той не може да не признае, че ако неговото съществуване му се струва оставено на самото себе си и пребиваващо в самота, в която никое друго същество не може да проникне, и че е сведено до пълната си оголеност, то същото е валидно и за всички останали хора. Всички хора са разделени и обединени; и тъкмо интимността на тази самота, в която всички хора сме братя, ни учи да осъзнаваме болките, съпътстващи живота ни в този свят. И чрез това осъзнаване започваме да приемаме тези болки, да ги овладяваме и лекуваме.

И тук отново можем да кажем, че войната, вместо да е изключителна ситуация, всъщност осъществява – и то в най-ярки черти – онова, което преживяваме във всички онези мигове, когато човекът се чувства най-сам, но в същото време прекъсва най-повърхностните си връзки с другия – знаци на развлечението, а не на задълбочаването – нещо, което го прави способен да постигне с другия най-чисто, най-мълчаливо и най-духовно единение. И ако е вярно, че страдаме и умираме сами, също така е вярно, че войната, наложила се на хората като обща катастрофа, ги потапя тутакси в самота. Мнозина от тях откриват за първи път самотата като свят, който просто не са познавали; за тях това е свят на запустението, но за някои от тях тя се превръща и в свят на светлината. Тази самота идва оттам, че връзките, които дотогава сме поддържали в съществуването си, изведнъж биват прекъснати.

Онзи, който тръгва на война – това е именно войникът, сведен до онова, което носи в дълбините си, който напуска всичко, което е представлявало за него интерес или е обичал и от което досега е зависел животът му; още по-самотен, той попада в съвсем различно общество, едновременно анонимно и йерархично, където е наясно само с изискванията, които ще му наложат. Той познава най-голямата самота – тази на отсъствието, породено от отмененото присъствие, както опознава и най-забележителното равенство между всички, които е изоставил. Реалността на войната придава невероятна сила на усещането за самота: защото всички тези хора, които се пренебрегват взаимно, разполагат с тайнствено минало, което изплува още щом мисълта за него има възможност да заработи; всички тези хора биват изложени на едни и същи опасности, където сякаш властва своего рода избраност – едни ще бъдат засегнати, а други пощадени, за да се изправят ненадейно пред собствената си участ, в едно непонятно очакване. Самата трагичност на събитията, внезапното освобождаване от натрупаните привички, обръщането на всякакви предишни притежания в чист спомен принуждава съзнанието да потърси в себе си принципа на своето страдание и принципа на своето утешение.

И тези два принципа несъмнено съвпадат. Самотата ни се струва като изоставеност, доколкото ни лишава от всяка подкрепа и не ни оставя никакъв изход; тя не ни позволява да очакваме нищо от равнодушния и враждебен свят, което да ни принуди да открием в себе си сила и светлина, каквито напразно сме просили от света и които той не е в състояние да ни даде. В самотата ние узнаваме, че всяка реалност е вътрешна и че всичко, което наблюдаваме с телесните си очи, е израз, който я проявява, удобен случай тя да се яви на бял свят, изпитание, позволяващо ни да излезем със съждение. Когато си имаме работа единствено с нашите мисли, чувства и спомени, тогава нещата ни стават по-близки и придобиват облик, значение и ценност, каквито не са имали преди в сетивното ни възприятие. Изглежда, че едва тогава те започват да бъдат. И би могло да се каже, че онзи, който никога не е имал опит за самотата, е познал света само като театрален декор, където е бил само актьор сред другите. В самотата декорът пада и комедията се преустановява. Няма нищо по-реално от истината, която често остава скрита за нас, вместо да ни се разкрие изцяло: и тя се свежда за нас до духовната си същност.

От този миг можем ли да твърдим, че самотата е наистина разлъка? Не е ли тя по-скоро откритост, отколкото затваряне? И сега, когато светът ни отказва достъп, не се ли открива у самите нас достъп, какъвто никога преди това не е имало? Преди да изпитаме самота, пред нас се разгръща огромно пространство с множество пътища, в които се ангажират волята и желанието. Сега това пространство се стяга около нас, сякаш за да скове движенията ни, вместо да ги освободи. Хоризонтът постепенно се приближава до нас, за да се слее със собствените ни граници. За нас вече няма нито атмосфера, нито светлина. Отделянето ни е потребено. И все пак погледът ни се открива малко по малко за нова светлина. Постепенно откриваме за себе си друг свят, който досега ни се е струвал скрит. Друг хоризонт започва да се формира в нас и да нараства, докато в същото време хоризонтът извън нас се стеснява. Самотата престава да бъде за нас бреме, което ни гнети, и се превръща в един вид убежище. Понякога се чувстваме по-малко самотни, когато сме сами, отколкото когато сме сред другите. Самата тази самота постепенно се изпълва с духовно присъствие, което придава на всички възможни обекти на нашето мислене и на нашата любов пламенно съществуване, далеч превъзхождащо съществуването на тялото. Всички, които са имали опит за самотата, познават величието на това състояние, за което света Тереза казва: „Самата аз със самия Бог“. Но по някакъв парадокс това „аз“, към което сега обръщам взора си, престава да предизвиква у мен загриженост и безпокойство. То е свободно от всякакъв интерес. И не може да се каже, че аз съм се оттеглил от света, тъй като откривам този свят, все едно че преди това не съм го виждал. Това не е точно нов свят, това е свят, в който винаги съм живял, но който е озарен от друга светлина. И както се случва с онези, които съм изгубил, тъкмо в отсъствието най-добре се разкрива скритата същност на другите същества, най-добрата част от тях самите, която всекидневните отношения потулват, вместо да извадят наяве. И ето че когато съм разделен с тях, аз съм истински единен с тях; започвам да се уча как да постъпвам с тях, когато отново ги намеря.

Войната ме учи да практикувам подобно общение с ближния. Хората, които ме заобикалят, са свободни от каквато и да било привързаност към мен. Не са единени с мен чрез връзка на родство или на приятелство. Благодарение на най-случайна среща, те заживяват редом с мен, бидейки най-обикновени хора, ангажирани в същите дейности и изложени на същите заплахи като мен самия. Те са наистина ближният – едновременно близки до мен и непознати за мен, потопени в същата самота, уникални индивиди като мен, в които пулсира същата човечност. Те са едновременно присъстващи и отсъстващи. Отношенията ни са лишени от каквато и да било изкуственост: те не са обременени от вчерашния ден, а образът на утрешния ден, който още не е зададен, също не ги променя. Те се изчерпват в чистото днес, откъдето получават актуална и цялостна ценност, било поради общата ситуация, която не можем да не признаем и на която дължим отговор, било поради това, че там, където явлението не служи за нищо, битието се превръща в онова, което е – в съвършената си простота, изпълнена с нищета и величие. Едва когато скъсат със самотата, съществата са способни на общение: но така те единствено я задълбочават. Тяхното общение не отменя нито тяхната индивидуалност, нито техните предели; но взаимното откриване на тяхната индивидуалност и на техните предели би трябвало да ги научи да се поддържат, вместо да са в конфликт помежду си. И точката, в която хората най-болезнено осъзнават своето разделение, е също така и точката, в която те се чувстват наистина единени и братя едни за други.

Целият живот на духа пребивава в тайнствената идентичност на присъствието и отсъствието. Защото духът живее затворен в себе си. Той осъществява великото отделяне от всичко, което ми е било дадено или ми се е струвало като самодостатъчно. Ала това отсъствие ще се превърне в чудодейно присъствие за мен и за всичко, което е: то едновременно е излаз от себе си и проникване в същността на всички неща. Виждаме го най-добре в отношенията, които съществата поддържат едни с други и за които може да се каже, че формират за нас самата субстанция на съществуването, източник на всички наши тъги и радости. Сякаш тялото ни е било екран, който ни е пречел да ги видим и е фалшифицирал отношенията ни с тях; ето защо, отделяйки се от нас, те придобиват един вид чисто присъствие, толкова вълнуващо, че понякога е мъчително да го понесем. Трябва да помним за това духовно присъствие, щом отново се озовем сред тях. Само далечният може да ни открие ближния. Само самотата е достатъчно дълбока, за да приеме страданието, достатъчно чиста, за да ни измие от злото, и достатъчно обширна, за да побере в себе си цялата реалност на другото същество. Сам Бог, ако се вгледаме в света, предложен на сетивата ни, трябва да бъде мислен като безкрайния Самотник, вечния Отсъстващ; но тогава ни се струва, че злото и страданието нахлуват в света и са вече неизлечими. И ако е възможно да ги „обърнем“, то е защото вниманието става все по-ясно и проницателно, а добрата воля – все по-чиста и по-уверена; тогава и Самотникът изпълва собствената ни самота, Отделеният ни освобождава от нашата разлъка, а в Отсъстващия ние откриваме абсолютното присъствие на самите нас и на света.

Превод от френски Тони Николов

Текстът е публикуван в бр. 189 на сп. Християнство и култура

На главната страница: Гелий Коржев, Дни на война, 1949 г.

Луи Лавел
08.03.2024

Свързани статии