1
823

„Времето” на Юрсенар и „вечността” на Мориак

kyanakiev

Напоследък препрочитах „Мемоарите” на Маргьорит Юрсенар, издадени преди пет-шест  години на български в три малки томчета. Не можех, разбира се, да не се замисля за връзката на тази книга за паметта с онази на другия и още по-известен френскоезичен „следотърсач” на „изгубените времена” – Марсел Пруст. И двете произведения, дадох си сметка, са пронизани от тъга. Но докато в това на Пруст, където паметта е изцяло его-центрирана, тази тъга е всъщност лирична (дори на места сантиментална), то в трилогията на белгийската писателка тя е по-скоро епическа и въпреки ироничната топлота, с която тя извайва ликовете на своите починали предци, от цялата й книга лъха нещо фундаментално безутешно. Дали това не е така, помислих си, защото някаква решаваща перспектива отсъства от света на Юрсенар и именно нейното отсъствие го белязва с тъгата му. И ето, докато се опитвах да намеря в себе си името на това отсъствие, най-неочаквано го прочетох по страниците на един трети голям френски писател – Франсоа Мориак. Какво е то ще кажа обаче накрая, защото първо ми се иска да определя в какво по-точно е епичността на тъгата в инак многообразния и на места, дори светъл свят на Маргьорит Юрсенар.

Струва ми се в това, че писателката – „потомката” в „Мемоарите” – е опитала да извърши в тях едно, тъй да се каже сотериологично усилие да спаси от о-без-различаване вече изравнените от миналостта си свои предци, като същевременно през цялото време си дава сметка, че едва-едва може да направи това с баща си и майка си, с бабите и дядовците си, най-много с пра-родителите и (доколкото все пак е от аристократично потекло, където документите и преданията са повече) с пра-пра-родителите си. По-назад от тях обаче усилието й се оказва напразно. То именно не успява да различи. Разчита в документите имена, свързващи се в брачни съюзи и присъединяващи чрез тях земи, но отвъд, отвъд тези различия на имената и земите не долавя вече никакви други. Отвъд имената си, оказва се, техните носители вече напълно са се о-без-различили, а с това са изгубили сякаш тъкмо онова, което ги е правило живи хора. Още по-назад вече не са запазени и имена и, следователно, всички са се о-без-различили напълно, обезразличили са се в едно всеобщо, абстрактно, анонимно „билите”. Тях вече не просто „ги няма”, но доколкото вече няма и за кого, у кого да ги няма, тях вече ги няма абсолютно.

Ако това е така дори в рода на аристократката Юрсенар, в който ликовете на „билите” могат да се отчленят едни от други две-три столетия назад, то в колко по-голяма степен това е така за всички други „обикновени” хора (за селяните около родовите замъци, за които се сеща писателката). Колко от нас знаят дори имената на своите прадядо и прабаба? А още по-назад? Прадядото на прадядото, прабабата на прабабата? Със сигурност никой днес не помни тези хора „от рода си”, не помни, казвам, дори как са се казвали. Но това означава, че в днешния ден, във времето, което е „сега”, те вече нямат дори своето „нямане”. В ничия памет вече няма дори чертица за тях и следователно тях ги няма никъде, никъде в битието. На земята, повтарям, не съществува вече съзнание, в което да се съхранява спомен за тях. Не само тяхното съществуване не съществува, не съществува вече и спомена за тяхното съществуване; тях не просто „ги няма”, но ги няма за никого, никак – дори като едно голо име, с което вече не се свързва никаква представа. И нещо още по-тъжно. Те не просто са достигнали (както ще достигнат всички някога) тази „епоха”, в която не съществува никой, който дори да ги помни, но и – оттук нататък – никога, никога няма да има друга „епоха” за тях. Тъй че, би трябвало да осъзнаем ние, тези „наши близки” вече всъщност не са ни „близки”, не са „близки” на никого – те нямат вече „близки” на света; нямат пра-правнуци, щом тия пра-правнуци изобщо ги нямат – дори имената им нямат. Така е с нашите пра-прадеди, но така, само за нашите внуци ще бъде и с нашите собствени баба и дядо, които ние все още помним. И те в нас, вече, са на самия праг на пълната забрава, от който неминуемо ще отстъпят в следващата генерация и тогава – край. А за внуците на нашите внуци същото ще стане с баща ни и с майка ни, след това с нас самите, след това с децата ни, които все още растат пред очите ни, след това с децата на техните деца, които на нас няма да е съдено да видим. Всички, всички, след като загубят „дома” на битието, ще загубят и „дома” на паметта в него, ще изгубят абсолютно всичко. Тях „ги е имало”, сетне – за известно време „ги е нямало” (за някои след тях), в края на краищата предстои да започне да го няма дори тяхното „нямане”. И така ще бъде завинаги.

Колко наистина тъжно – епически тъжно е всичко това! Защото онези, които не просто вече нямат битието, но нямат и онези, които ги нямат в битието, са били живи. И колко важно е било това за тях – колко е било важно да се образоват, колко е било важно да се оженят (омъжат), да носят имената си „с чест”… Как за тази „чест” е било важно да имат свой „кръг”, да се „явяват” в него по подобаващ начин, да „приемат” в дома си и т. н.

И ето, всичко това е приключило – абсолютно е приключило. То ще остане наистина, за известно време в паметта на синовете, ще се носи що-годе от паметта на внуците, но какво означава това преходно, осъдено да изчезне, битие-в-паметта? Ти, който си бил център на битието, защото в теб битието е било при-себе-си и за-себе-си, който поради това си изпълвал с тревога, грижа, трепет всеки свой ден и толкова, толкова дни от които и да би искал, не би могъл да излезеш тогава, сега – „в паметта им” – се вясваш за миг-два в някоя вечер в блужданието на мислите им преди да заспят (ако не ги терзаят по-важни грижи) и толкоз!

Има нещо обидно във всичко това. Има нещо обидно в самото това да си обект на „мемоарите” на правнучката си и Юрсенар понякога го осъзнава по отношение на героите си. Но с какво то е обидно? Ако се замислим, тъкмо с това безподобно, съвършено, неподобаващо за човеците изравняване, о-без-различаване. Защото всеки, всички, които са „били”, са били тогава когато са „били” абсолютно различими един от друг, абсолютно незаменими един с друг. Тази е била моята майка, с която никоя, никоя друга не е можела да бъде сравнена. Онзи е бил човекът, който може би безразсъдно и фиксирано съм мразил „най-много от всички” и значи е бил абсолютно различен от всички. Той пък е имал като най-близък някой трети и той също е бил абсолютно несравним с никой. Днес всички тях еднакво „ги няма” и това, че ги няма вече ги е изравнило. Да, те все още удържат различието си в спомените, предадени на Юрсенар, но само след две-три генерации нищо „различно” под различните им имена вече няма да се е съхранило. Ще има памет само за имената им, а отвъд тях те ще са се о-без-различили съвсем, ще са „живелите някога хора”, „нашите предци”. Та може ли някой да оразличи няколкостотинте жители на някой град или село от XVII век? Това са вече само „живелите през XVII в.”, просто „хора”, макар всеки от тях да е бил абсолютно индивидуален, да е имал своето лице, своята биография, своята задоменост – надолу по онази уличка над дюкянчето, приятел на този и този, който пък е бил влюбен в дъщерята на онзи, която пък в старостта си тъй дълго боледува, че децата й се измъчиха и едното момиче дори остана стара мома, докато я изпрати от този свят…

И нищо, нищо от това не просто „не съществува”, но не съществуват и онези, за които то „някога е съществувало”. „Хората от XVII в.” – без-различните, о-без-различените от абсолютната забрава.

Но не идва ли това чисто и просто от нашата участ да сме „във времето”? Защото във времето ние сме „сега”, винаги „сега” – в различни, но всякога „сега-шни” моменти, а всяко „сега” ще бъде „бивше” и следователно „бившестта” е наша същина точно толкова колкото и наличието ни. Самата ни участ на „биващи сега” е „да бъдем бивши”. Щом сме „сегашности”, „сегашностно” битие, то времето е субстанцията на онтологичната ни нищета. Защото единствената, всъщност абсурдна в екзистенциален план, същност на безкрайното време е тази да над-живява всяко съществуване, да го при-ключ-ва и оставяйки го „под ключ” да отива по-нататък. Тогава пределната „дефиниция” на всяко съществуване е тази нищета, че то ще-бъде-надживяно. От хоризонта на времето, всъщност, всичко е надживяно, всичко е приключеност. От гледна точка на времето, в което са нещата („временните неща”) – нещата, битието, битието изобщо е „в минало време”. То е парадоксален „мемоар”, в който единственото, което ще се случи с всички негови герои е, че ще бъдат забравени. Чисто „времевият свят” е всеобхващащ том, който поначало е затворен, а онова между кориците му е толкова обемно (то е „всичкото”), че докато е било прелиствано, за да бъде прочетено, буквите от преминалите страници са се изличавали една по една и когато и последната бъде затворена, на предишните нищо няма да се е съхранило. Колко тъжно е поради това, че на всяка снимка от семейния архив на Маргьорит Юрсенар уловените в обектива родственици неизменно изглеждат на писателката осъдени. Дори когато на нея те са усмихнати, тържествени, цветущи, доволни, това е снимка на осъдени хора. Не е ли това така именно доколкото чрез самото „улавяне” и „изваждане” на момента „сега” снимката откровява несъзнаваната в него негова най-дълбока същност – тази да бъде над-живян. Защото на снимката, след като тя е направена, винаги са: тази, сега размахала широкополата си шапка млада жена, която след четиринадесет години ще бъде мъртва, онзи достолепен сега господин, на когото прислугата ще изхвърля нощното гърне под леглото, към което той ще бъде прикован, онзи напет момък, чието тяло ще бъде разкъсано в окопите при Вердюн… Снимката от албума неизменно ще бъде следователно, снимка на вече осъдени на смърт – снимка, и в това е най-обидното, излъчващо се от нея, на зачеркнатото значение на мига, който тя е фиксирала. Защото цялата същност на мига „сега” е да бъде над-живян. Всяко „сега” е „в минало време” у времето. У времето всичко е задомено „в минало време”. Самото време е – надлъж и шир, в края на краищата – „минало” време.

Интересно е, че за това си дава сметка самата писателка, за която нейното занимание е по някакъв начин иронизиращо самото себе си занимание. Защото колко много автори на книги, включително на книги с мемоари, четени от нейните герои – предците й, споменава самата тя. Когато са ги чели, те са били известни. Днес обаче в книгата на самата Юрсенар за повечето от тях е нужна бележка под линията на текста, което показва, че без нея, те вече не биха могли да бъдат различени. Но значи, ако се о-без-различава заедно с помнените от него и онзи, който в своето време ги е различавал в спомените си, то няма ли ако не след петдесет, ако не след сто, но след двеста години със сигурност и самата Маргьорит Юрсенар да се превърне единствено в име, за различаването, на което е необходима бележка под линия? Тогава, с нейния лик на мемоарист ще се о-без-различат и онези нейни предци, които тя, все още необезразличена сред съвременниците си, се опитва да запази необезразличени. Нейното занимание е въздишка над обезразличаващото време, което въздиша и над самото себе си.

А ето сега и онова, което прочетох у Франсоа Мориак в малката му книжка „В какво вярвам”.

То безспорно извираше от същото онова, над което бях размишлявал, насърчаван за това от епическата тъга на Маргьорит Юрсенар. У Мориак обаче то звучеше по парадоксален начин като химн. „Това, че нито един човешки лик от съществуващите или съществувалите – пишеше той – не възпроизвежда друг, е толкова обикновено чудо, че вече дори не го забелязваме… В природата не се срещат два еднакви лика. Нито едно същество не възпроизвежда точно, черта по черта, някой от предшестващите ни милиарди ликове. Всяко човешко същество е извадено в една-единствена бройка и откакто светът съществува никога не е било възпроизведено.” Да – би казала на това Юрсенар – в това има невероятна тъга, защото всички тези абсолютни, неповторими единствености, абсолютно различаващи се една от друга, ще бъдат о-без-различени, слети от надживяващото и пренебрегващо тяхната единственост Време. А Мориак казваше: „Тази своеобразна характеристика (абсолютната единственост на всеки човек – б. м.) ми помогна да разбера, че всеки може да бъде герой в драмата на спасението, чийто залог е вечността”. И сетне поясняваше, че онова, което е направило това негово разбиране „очевидно” е – Евхаристията. „Всеки един от приемащите тайнството по целия свят е причастен с Тялото на Христос, получава Христос. Всеки един от безбройните верни на Великденското богослужение, на което присъствах в онази сутрин, се връщаше на мястото си със затворени очи, със сключени длани, всеки преливащ от Бога, всеки сам със своя Творец, а Той бе всичко за всички… навсякъде по света – Христос действително бе жив във всяка жива душа. За безкрайното Същество тези безчетни души – завършваше видението християнският писател – ще висят във вечно настояще чак до свършека на времената, сякаш сгушени около късчето жив хляб”.

Онова, сиреч, което отсъстваше в света на Юрсенар (а по друг начин и в този на Пруст) е вертикалната събраност на всички в точката на Христос – на Онзи, Който ги оразличава във вечността Си, давайки им вечността Си като храна; единствената памет, която е „вечна памет” (mémoire éternelle).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПостполитическа демокрация
Следваща статияКаква Европа?

1 коментар