Начало Книги „Времеубежище“ в Испания
Книги

„Времеубежище“ в Испания

Марта Ребон, Патрисио Прон
07.03.2023
5393

Предлагаме ви две рецензии за романа „Времеубежище“ на Георги Господинов, публикувани наскоро в Ел Мундо и Ел Паис.

Ел Мундо/ Ла Лектура

Пренаписване на миналото – когато паметта е оръжие

Хумор и нежност проблясват в острия скалпел на Георги Господинов, който улавя във „Времеубежище“ духа на една епоха, жадуваща повече от всичко за завръщане към щастливи времена

За разлика от бъдещето, което е отворено за непредсказуемото, миналото е като глината, която моделираме на грънчарското колело, докато въртим педала на носталгията, и се напасва в ръцете ни към „онова, което само сме си представяли“. По този начин миналото смесва действително случилото се с нечутите молитви, онова, което мислим (или ни е казано), че се е случило, и подобрената му версия, основана на остарелите копнежи на младостта. „Което е могло да бъде и което е / сочат към един и същи край – настоящето“, както е казал поетът.

Така, когато сме обременени от настоящето и се страхуваме от бъдещето, паметта създава свое собствено убежище във времето. Ами ако е възможно да прегърнем онова минало щастие, така бленувано и опияняващо, в пространства, отредени за тази цел в своеобразни клиники за минало?

Това е предпоставката в новия, трети по ред, роман на Георги Господинов (1968), великолепно преведен на испански, а оттам и заглавието – неологизъм на български (времеубежище), който в испанската си версия се е превърнал в не по-малко внушителното Las tempestálidas, с класически и митологични отзвуци, може би намигване към минотавъра от „Физика на тъгата“, втория му роман.

Европейските писатели, чиито страни са познали игото на империи и утопии, както и травматичните последици от техните разпади в условията на ускорени преходи, имат доста какво да ни кажат за чудовищата на паметта и употребата им като инструмент за манипулиране на общественото недоволство. Пред лицето на едно несигурно бъдеще се създава удобно идеализирано копие на миналото, към което се предлага да се завърнем – нещо обективно невъзможно. Литературната продукция на източната и югоизточна европейска периферия, от която след падането на Стената се изискваше да създава локални и екзотични романи, които да потвърдят стереотипите, приписани ѝ от Запада – и които продължават да съществуват, – сега ни предлага най-добрите тълкувания на нашето съвремие.

Лек срещу забравата

И в това съзвездие (заедно с Токарчук, Курков, Картареску или Краснахоркай) блести Господинов: поет, драматург и събирач на културни истории от живота по времето на комунизма, както и белетрист. И блести със собствено сияние, може би, както самият той е казвал, поради българската самобитност, двукратно претърпявала поражения през миналия век и чиито десетилетия по време на социализма се отличават с това, че не се отличават с нищо, което е един неизчерпаем източник на тъга. Ето защо прозата му е пропита с това непреводимо чувство на тъга, мъка по загубата на онова, което никога не си имал, но все пак ти липсва.

Със своята проницателност и топъл хумор (помните ли историята на разказвача от „Физика на тъгата“ и неговата приятелка, които си купуват готварска книга, за да си изпекат сладкиш, макар че нямат нито една от съставките) само Господинов би могъл да си измисли алтер его, което заедно с Гаустин (често присъстващ в произведенията му) да създаде клиника за болни от загуба на памет в Цюрих, град в сянката на две върхови творби относно времето – „Вълшебната планина“ и Теорията на относителността.

Пациентите с Алцхаймер могат да изберат един от етажите на клиниката, декорирани в стила на отминало десетилетие, онова, което ги кара да се чувстват по-добре. Всеки пациент носи със себе си частица от европейската (липса на) памет, която Господинов изследва ту с черен хумор, ту с дълбока нежност, какъвто е случаят с Госпожа Ш., която „изпадаше в тиха истерия само при вида на душа“, за да разкрием по-късно, че е оцеляла от Аушвиц („онова, което цял живот е искала да изтрие, се връщаше като насрещен влак и нямаше как да се спаси в други спомени и друго време“).

Вече случило се бъдеще

Това изобретение далеч не се изчерпва с прилагането на една привидно благотворна терапия в тази клиника, нещо като преплитане на Сбогом, Ленин! и Гранд Хотел „Будапеща“, ами всичко излиза от контрол, когато започват да се откриват клонове и в други градове, включително и в България, и до тях прибягват не само болни, но и здрави хора, търсещи в носталгията убежище от настоящи и бъдещи бури.

Идеята намира добра почва: „и тогава миналото тръгна да завладява света“. Провеждат се национални референдуми за избор на онези „щастливи времена“, към които да се върнем. Авторът използва тази рамка, за да посвети една част на българския случай – по-точно на сблъсъка между посткомунисти и неонационалисти, а друга – на останалите европейски страни, като се възползва по комичен начин от всички клишета: Германия избира 1989 г., Испания – ла Мовида от 80-те години на ХХ век и т.н.

Дали това би бил най-добрият възможен свят, този, в който всяка нация изживява собствената си „златна епоха“? „Времеубежище“ е роман, който синтезира актуалния дух на времето – който ще продължи да вибрира с други тоналности и в бъдеще, – и представлява едно забележително литературно творение за най-неосъществимия ни копнеж: да устоим на времето, без да умрем в опита си. За това, напомня ни Господинов, винаги ще има литература.

Силата на историите

„Нашите истории и нашите книги имат функция на капсули на времето. Мисля, че само преходното, ограниченото във времето, това, което е живо и ще умре, трябва да бъде запазено“, споделя авторът. „Тази е и ролята на историите, те са тези, които в крайна сметка ни създават илюзията, че съществуваме, че нещата, които ни се случват, имат своя смисъл, своето значение и собствен ред. Без историите си ние сме просто хаотично движещи се елементарни частици.“

Марта Ребон, 27 02 2023 г.

* * *

Ел Паис/ Бабелия

„Времеубежище“ – диктатурата на миналото според Господинов

Българският писател описва един свят, потънал в несигурно настояще и изправен пред едно евентуално опустошително бъдеще, който е изкушен да повтори грешките на отминали времена.

„Искам да направя роман само от начала. Роман, който непрекъснато тръгва, обещава нещо, стига до 17-а страница и почва отново“, заявява разказвачът на Естествен роман; естествено, този роман вече е писан, и то не веднъж (Museo de la Novela de la Eterna /Музеят на вечния роман), но малцина са го писали повече от веднъж; точно това прави българският писател в Естествен роман, Физика на тъгата, а сега и във Времеубежище – роман за това как едно несигурно настояще и евентуално опустошително бъдеще пораждат у мнозина носталгията по едно измислено минало без начала.

Времеубежище разказва за приятелството между разказвача и психиатъра Гаустин, българин, който отваря в Цюрих – а сетне и в други градове из Европа, включително зад бившата (и бъдеща) желязна завеса, – клиники за минало, които, подобно на „убежища“, облекчават симптомите на алцхаймера и старческата деменция у пациентите: удобно настанени във възстановки на любимото си десетилетие, някои от тях си отиват спокойно, а други бележат видимо подобрение. „Няма нищо случайно днес в тази вълна от хора, които губят паметта си. Тези хора са тук, за да ни кажат нещо“, допуска Гаустин. Успешното им лечение кара роднините им да поискат разширяване на клиниките: защо да не опитат и те това, което е толкова хубаво за старците?, и така клиниките се разрастват в селища. Оттам до превръщането им в цели страни, които в качеството си на пациенти на историята желаят да се върнат назад към миналото си, има само една крачка за интелект като този на Господинов. Европа отново се разделя, но вече не само на територии, а и на епохи, „като че ли Господ връща лентата назад“: Франция избира своето безметежно десетилетие на 80-те, Испания предпочита годините на destape след смъртта на Франко и отпадането на цензурата, Португалия остава в 1974 г., Швеция избира 1977 г. (креслото Poang от Икеа заедно с АББА, диското…)…

„Някои, повечето предполагам, го правеха от носталгия към щастливите си години, други – от страх, че светът неудържимо е тръгнал надолу и бъдещето е анулирано. Една особена тревожност витаеше наоколо“, споделя разказвачът. Не след дълго отделни групи, недоволни от миналото, което им се е паднало, започват да извършват атентати; но не толкова вътрешното разделение, колкото възторгът от пресъздаването на миналото се оказва определящ за начина, по който историята повторно се завърта в страните от Източна и от останалата част от Европа: един ден в Сараево отново убиват ерцхерцога, докато милион и половина германски статисти, дегизирани като войници на Вермахта, чакат на полската граница.

„Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано“, пита разказвачът в Естествен роман. Отговорът, който Времеубежище дава на този въпрос, се състои в това, че слага акцент върху социалния характер на всеки личен опит, придавайки му измерение на мит, както и върху кръговата му същност. Той се състои и в това, че се връща отново и отново към началото (в случая на Господинов това е детството по време на комунизма и младежките години с привидно неограничени възможности след края на Съветския съюз) в една от онези „фантазии на повторението“, за които Петер Хандке говори още през 1983 г. и които, както в случая с Remainder на Том Маккарти, се умножават през последните години, когато бъдещето става все по-немислимо.

Времеубежище не успява да избяга напълно от известни теми и образи, превърнали се в общо място за  централноевропейската литература (фланьора, Вълшебната планина, болестта, войната…), но ги надскача благодарение на чувството си за хумор, огромната чувственост на спомена през перото на автора и съвършенството на историите, които съставляват този фрагментарен и необуздан роман, който е абсолютно изключителен.

Господинов, който вече е преведен на над 23 езика и е носител на повечето от големите европейски награди, принадлежи към рода на Хорхе Луис Борхес, Итало Калвино и Жорж Перек, както и към този на Мирча Картареску, макар че според мен е по-резултатен от румънския писател, има по-добър слух и не е толкова снизходителен към читателя, но за разлика от всички тях не се ограничава във формата; той отново и отново сплита и разплита въжето, с което историята се увива около шията ни, за да ни освободи от него и междувременно да наблюдава нишките, от които е съставено: детски спомени, енциклопедии, войни, семейства, безпаметни старци, които все още се опитват да прескочат Стената, старици, травмирани от една все още неприключила за тях война, тенджери от метал, претопен от оръжия и танкове, фенове на „Бийтълс“, които помнят, че след година Джон Ленън ще бъде убит и се опитват да го предотвратят, огледала, в които персонажите и техните създатели се отразяват с един и същи лик, коридори, книги, народни носии, манифестации, ченгета, памет, тайни, страхове. „Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши“, пише Господинов. И ето за какво трябва да сме най-загрижени в момента, намеква той. „След диктатурата на бъдещето идва диктатура на миналото“.

Патрисио Прон, 04.02.2023 г.

Превод от испански Мария Вутова

Gueorgui Gospodinov, Las tempestálidas, Fulgencio Pimentel, Traducido por César Sánchez, María Vútova, 2023

Марта Ребон, Патрисио Прон
07.03.2023

Свързани статии