Да се връщаш назад и да преравяш купчината на изминатото. Това е нещо, което, както се знае, е толкова обикновено и също така толкова рисковано. По следите на изгубеното време. Нека само си припомним и казаното от Августин за естеството на времето. А и Морис Бланшо например демонстрира с удар, притежаващ силата на ъперкът, недостижимото отсъствие на „настоящето” и заедно с това неговата жестока преса. Онова „сега”, с което никога не можеш да се срещнеш. Освен в спомена, където то е „минало”, сиреч нещо отсъстващо като „сега”, но смазващо презентно като запомнено.
В края на годината все сме ретроспективни. В края на годината разпитваме съвестта си и се саморазправяме със спомените си. По навик. И по вътрешна неоходимост.
Към самия край на „настоящата” година едно очаквано да се завърши (а не да се свърши) единство се разпада стрем-главо и главо-ломно пред очите ни. Разцеплението в „Синьо единство” не е изненада вероятно за „инсайдърите” и следилите отблизо процесите наблюдатели, но може би е неприятно за загледаните с надежда в перспективата за постигането на единство. И оттук идва разочарованието за тях. Не че има нещо чак толкова драматично в това неотброимо вече по реда си разреждане на концентрацията в българската десница, но просто почнахме съвсем да не разбираме докога така добре ще разбираме защо става всичко това и защо ни се изсипва. Отново не се разбраха. Не е новина.
Кроенето на планове и листи и тяхното прекрояване са неща, които съставляват важна част от споразумяването в политиката и значи от нейната рационалност като цяло. Без съставянето на листите не може да се стигне до реално участие в изборите и в управлението. Само че най-последното проваляне на опитите за обединение между претендиращите да бъдат пълноправни наследници на „автентичното” дясно в най-нова България се случва във време, в което е далеч, далеч по-правилно и морално да се търси общуване и съгласие. Страшно е банално това, което казвам, знам.
Лично аз се уморих да гледам реваншистки и антиреваншистки контри и реконтри. Да, съзнавам, че работата е сложна и има своите широки размери, по-големи от пиарско–медийните мащаби, но нали протестиращите почти двеста дни срещу непрозрачността и задкулисието при формирането на политическите елити в тази страна всъщност настояват за това работата да е по-проста, ще рече, по-близка до онова, което се дефинира като нормално в демократичния процес.
А трябва да не се забравя, че годината донесе много креативност. Сътвориха се лица, които трябваше да се утвърдят като нови партизански лидери от граждански тип.
Лабораторните изследвания и експерименти с новите политически видове и техните екземпляри като че ли бяха и продължават да са най-често срещаното през годината, която си отива. От това разнообразие обществото не губи, разбира се. Съвсем обикновено е в демократичните общества от нашия тип да се раждат нови партии, да има движение. Ако нещо ме тревожи все пак, то това е характерът – impromtu-то- на инженерните разработки. Защото отвъд дребната си интересчийска целесъобразност тези импровизации не са нищо повече от конюнктурни и няма да донесат нищо добро на нацията. Прегрупирането с помощта на това парапартийно строителство продължава с такива темпове, че човек понякога не може да улови бързината на пасовете.
Играта на нерви продължава, а повечето българи разбират нестабилността на ситуацията и нуждата от развързването на възела по пътя на предспрочни избори. Как ще бъде развързан той си остава въпросът на въпросите. Макар и социологическите проучвания да показават, че одобрението към кабинета „Орешарски” е толкова ниско, самият премиер вчера заяви, че ръководеното от него правителство трябва да отговори на очакванията на „мнозинството” от българските граждани и да си свърши работата. Властта се е вкопчила в самодоказването си. Вижда се и с просто око, че действията й са подобни на миниране преди отстъпление. Несъмнено не може да се каже, че всеки един от министрите в този кабинет заслужава в еднаква степен да се оттегли от поста си. Но бедата е тъкмо там, че този екип е твърде разнороден и че зад истинските експерти в него се прикриват хора, поставени там с цел да поддържат топлата връзка между изпълнителната власт и нейните патрони.
И на този фон неспособността да бъде осъществено обединение между партиите, от които съвсем естествено се очаква да преборят днешната коалиция в Народното събрание, започва да прилича на чудовищно неприлична кавга за левче, което е паднало на земята. Опростявам, казвам го отново, но в същото време съм уверен, че като мен мислят още хора някъде около седем процента от онези, които ще гласуват на следващите (най–вероятно предсрочни ) избори. Стига да се намери място в сърцето за другия. Е, по–трудно е, отколкото да съставяш предизборни листи и да изчисляваш шансове. Защото в противен случай можеш да излезеш и глупак.
Годината свършва и е време да се вземат решения. И то не какви да е. А такива, от които може и да зависи това България да не бъде една своеобразна, особняшка „Украйна”, в рамките на Европейския съюз.
Време е да се направи избор между частните взаимоотношения и по–голямото. Промислен избор между дуелите и диалога. Време е!
