Испанският писател Маркос Хиралт Торенте ще участва на 11 и 12 декември в Софийския международен литературен фестивал, който се провежда в рамките на Панаира на книгата. Публикуваме кратък откъс от романа му.
„Време за живот“ на Маркос Торенте (изд. „Персей“, превод Румен Руменов) е дързък автобиографичен роман за драматичната връзка между баща и син. Бащата – художник бохем, напуска съпругата и невръстния си син, но отсъствието му хвърля тежка сянка върху живота на момчето. Липсата му се отразява върху мисленето и душевния свят на сина, върху гледната му точка към света.
Години по-късно, когато бащата се разболява тежко и му остават две години живот, синът е този, който му се отдава всецяло, пренебрегвайки собственото си семейство. В изтичащото време двамата връщат лентата назад и преосмислят пътя, който са изминали, обременен от вината един към друг. Бащата си дава сметка, че е могъл да бъде по-добър художник, човек и баща. Под угрозата на смъртта синът подлага на преоценка недоволството, упреците и угризенията си и на тяхно място идва удовлетворението, че е сторил всичко за най-близкия си човек.
Романът на Торенте спечели Националната награда за литература на Испания (2011), както и италианската награда „Стрега“ (2014), за която финалисти бяха българският писател Георги Господинов и финландската знаменитост Роса Ликсом.
Маркос Хиралт Торенте е роден в Мадрид през 1968 г. Баща му е известен художник, дядо му – писател. Завършва философия в Автономния университет на Мадрид. Литературният му дебют е през 1995 г. със сборника разкази „Разбери ме“. През 1999 г. е признат за един от най-обещаващите автори на Испания, когато събира овациите на критиката и печели с романа „Париж“наградата „Хералде“, а със сборника разкази „Нищо не се случва самò“ – награда „Фурест и Рока“. За следващия си сборник разкази, „Краят на любовта“,получава международната награда за литература „Бреве Рибера дел Диего“. Световният му успех идва с романа „Време за живот“ (2010), преведен на много езици, а вече и на български.
Срещата на Маркос Хиралт Торенте с българската публика е на 11 декември (петък), от 18 ч. в Мраморното фоайе на НДК (втори етаж). От 17.30 ч. писателят ще дава автографи на намиращия се в близост щанд № 210 (втори етаж, запад) на издателите си от „Персей“. На 12 декември (събота), от 13 ч., отново в Мраморното фоайе на НДК е разговорът между Торенте и Георги Господинов.
„Време за живот“, Маркос Торенте, изд. „Персей“, 2015 г., превод Румен Руменов.
Време за живот
Това е една история за двама, въпреки че я разказвам само аз. Баща ми не би я разказал. Баща ми си мълчеше почти за всичко.
На моменти чувството за отговорност ме плаши. Опитвам се да избягвам всяка ненужна окраска, да описвам спомените такива, каквито идват в паметта ми, но е очевидно, че не мога да избегна вземането на някои решения.
Досега не съм писал със собствения си глас. Пишех с някакво подобие на искреност за реалността, винаги се пише за нея, но това нито беше моята реалност, нито бях аз този, който разказва. Това е едно ново усещане, което шокира. Въображението ти позволява да кажеш всичко. За сметка на това със собствения си глас или се изкушаваш да мълчиш, или съжаляваш за възможността да измисляш. Преминах и през двете състояния по полетата на предишните страници.
Сигурно е, впрочем, че един от страховете ми е да не мога да добавя нищо към написаното в други книги. Книги, плод на въображението, отнасящи се за други хора, а не за мен, но в които съм казал всичко, което знам, без да се смущавам.
Не включвам първата си книга. В моята първа книга дори не осъзнавах, че пиша за реалността. Бях чел или пък някой ме беше предупредил, някой по-възрастен писател, може би дядо ми по майчина линия, че не е препоръчително в първите си произведения да се описваш посредством написаното, че това запушва въображението, създавайки трудни за преодоляване пороци, и се убедих в това до такава степен, че пишейки книгата, избягах от персоналния си опит и отразих само някои маловажни лични особености, късогледството например, или някои навици за охарактеризиране на отделните разказвачи. В никой от тях не вложих нищо наистина мое.
Допреди да започна да пиша първия ми роман, не беше необходимо да слагам каска на спелеолог, за да се спусна в познати дълбини. И дори когато го правех, беше съзнателно. Исках да пиша за несигурността на детството и както обикновено, желанието ми да пиша предхождаше измислянето на някоя история. Помня се напълно скован, чудейки се откъде да започна, докато не открих, че се опитвам да пресъздам елементи от моето детство. Повествователят, един възрастен разказвач, спомнящ си детските си години, е единствен син, а центърът на семейството е майката, с която живее и споделя спомена за един непрекъснато отсъстващ баща. Аз му приписах моите мисли и страхове от онова време и това беше всичко, което взех от преживяванията ми.
Баща ми обаче е виждал нещата по друг начин.
Наскоро разбрах, че се е почувствал засегнат, и въпреки че този, който ми го разказа, не заслужава особено доверие, в случая информацията беше вярна, защото още преди това имах подобно усещане. Почувствах го изведнъж, когато един ден той ми каза, че е започнал да чете книгата. Още едно късче от морето информация, протичаща между нас, без необходимост от каквито и да е думи.
„Когато си единствен син, когато нямаш братя, в които да се оглеждаш, несигурността за това, което си, изглежда по-голяма, отколкото ако си израснал до някого със същия авторитет, със същите родители. Когато нямаш братя около себе си, родителите са единствената отправна точка за сравнение, единствената възможност за оформяне на гледна точка. Всичко започва и се изчерпва с нас и проявления като предателство, любов, възхищение или дълг се усещат по-интензивно. Семейните обвързаности са по-силни или оставят повече от отпечатък и често е трудно да различим лично нашето от наследеното. Няма с кого да сме различни, самотата ни задушава. С кого да споделим или на кого да изплачем мъката си? Кого да попиташ, на кого да отговориш, кого да обвиниш? Как да се дистанцираш от спомените си и да построиш обективен разказ, щом разполагаш само с един поглед, замъглен от тенденциозността на твоя единствен Аз? Когато нямаш братя, всичко изглежда специално определено за твоята личност. Опасността е, че развиваме склонност към преувеличения и от всяка дума, която ни казват, от всеки поглед или обида, от всяка случка, на която сме станали свидетели (или сме чули, предусетили или дори сме си измислили) правим безкрайни заключения. Резултатът е, че ние се обвързваме още по-тясно и грешим още повече. Може да е защото отдаваме твърде голямо значение на родителите си, че приемаме много тежко неизбежната раздяла и понякога не ги ценим толкова, колкото заслужават. Изглежда, всичко ни причинява още повече болка, най-вече нашият единствен Аз. Сами сме”.
Това е единственият фрагмент от целия роман, под който бих се подписал и в който споменавам за себе си; признание за моите залитания. Иначе нито образът на майката, въпреки някои бледи следи, приличаше на моята, нито образът на бащата, сплав от късчета материя, взети от различни модели, приличаше на баща ми, нито в детството си съм изпитвал толкова силна драма, каквато съм описал.
Никога не съм допускал, че може да съществува връзка между художествената измислица и нашата семейна реалност, но явно съм се заблуждавал. Защото без значение колко си приличат героите и колко историята е различна от нашата, по някакъв начин тя ни обрисува.
Аз не съм планирал моя живот. Но той имаше такова въздействие върху баща ми, сякаш го бях направил.
И не бях недоволен от това.
Открих, че имам оръжие, и го използвах.
Първия път, когато се възползвах съзнателно от проблема помежду ни, беше в един дълъг разказ, който написах с намерението да го представя на конкурс. Притиснат от краткия срок за предаване на ръкописа и опасявайки се, че няма да имам време да измисля нещо друго, избрах тема, с която моментално бих могъл да се идентифицирам: един баща, един малък син и конфликта на чувствата, когато неудовлетвореността е взаимна и обидите следват една след друга. Избрах камерен мъчителен сценарий, който съкратих максимално, за да постигна интензивност във времето, в което драмата се случва, направих така, че разказвачът да вземе страната на детето, впуснах се да пиша, без да спестявам нищо, оставяйки в целия разказ някои следи, които баща ми би могъл без усилия да разпознае.
Естествено, имаше последствия. Известно време след издаването на книгата и след като баща ми я прочете, един ден той ме повика и на въпроса му как върви новата ми книга му признах, че имам известни затруднения, а отговорът му беше: „Затруднения? Каква глупост. Напиши за един жесток баща и за неговия нещастен син.”
Това, което увеличи по-осезаемо чувството за вина, което този ироничен коментар имаше намерение да предизвика – без той да знае това – беше, че романът, който пишех по това време, излезе извън историята си и в крайна сметка беше предопределен да докосне именно горната тема.
Романът, разбира се, беше доста по-сложен от тази история, основаваше се по-малко на алюзии и на внимателно подбиране на глаголни времена и бе повече отворен към отклонение от темата и по-пълното й изследване. Той също се движеше през две времеви точки: близко бъдеще, което представляваше настоящето на романа, и далечно минало, в спомените, което служеше за обосновка на травмите в настоящето.
Неразрешеният конфликт, който хвърляше сянка върху настоящето на моя разказвач, беше драматична случка по същата сюжетна линия като тази, която представих в разказа, една предусещана трагедия, която, когато се случва, разобличава виновните. Жертвата отново беше момче и отговорните за неговата съдба бяха отново членовете на семейството му: баща, за когото беше невъзможно да влезе в тази роля и да отклони надвисващата опасност, и съпругата му – предизвикваща тази опасност, подстрекателят. Разказвачът, както и разказвачът на историята в разказа участва в събитията като наблюдател, но за разлика от разказвача в разказа, където действието се случва в продължение на един уикенд, можеше да се намеси, ако поиска, което прави моралната му позиция по-неясна. Причините, поради които не се намесва – смекчаващите обстоятелства – са неговата младост по време на събитията от спомените и неговата тясна връзка с другите трима протагонисти (той е син на подстрекателя, син на пасивния баща и полубрат на жертвата на описаната несправедливост). Простото решение да направя разказвача полубрат на жертвата ми даде възможност да го поставя като съдник на греховете на техния общ баща, много по-непреклонен и по-малко податлив на обвинения в манихейство, отколкото би бил, ако той директно бе послужил за жертва.
Другата сюжетна линия в романа, тази за настоящето, се докосваше до най-различни теми, като любовта, предателството, нежеланието да се поемат отговорностите на възрастен, и няма нужда да я обобщавам тук; достатъчно е да кажа, че детайлите съвпадаха с тези от собствения ми живот: възрастта на разказвача, родното място, социалният статус и обучението му бяха подобни на моите. Също така разхвърлях толкова много препратки и тайни намигвания към личния ми живот, за да послужат на тези, които като баща ми биха могли да ги изровят, че преди да изпратя финалната версия на издателя, бях атакуван от разкаяние и прекарах няколко дни, триейки или смекчавайки най-скъпо струващите, най-грубите, тези, облечени в най-слабите метафори, тези, които най-прозрачно разкриваха своите автобиографични корени, тези, които написах с най-голямо удоволствие.
И все пак не е съвсем вярно, както намеквам в редовете, които цитирам на първата страница на тази книга, че в романа аз убивам баща си. В процеса на писане направих бащата на главния герой да умре заради структурата на романа, но той не беше моят баща; той дори не му приличаше. Всяка прилика с действителното лице трябваше да се търси на друго място. Веднъж щом фабулата беше установена, аз дадох назаем на измисления герой някои черти от моя баща, чрез което исках да насоча вниманието на татко към конфликта на лоялност, разигран в романа, и степента, до която той беше изкривена версия на реалния конфликт между нас; намерението ми беше да му покажа нещо като отражение в река, сянка, изкривена от вълничките на раздвижена вода, образ, който намеква, но не казва и който може да принадлежи на всеки друг. Не портрет или истинско огледало, което да му върне ясно отражение на самия него, а по-скоро съвкупност от ехо на различни гласове, в които звучеше не само нашата история, но и тази на майка ми и нейния баща, подобна на нашата по толкова много начини, че това би подхранило моите страхове – да сгреша в преценката и да допусна нечестни сравнения, които да ме направят твърде жесток към него. Конфликт на чувствата, замаскиране, преувеличение, прихващане… Истината е, че използвах баща си. Материалът на книгата израсна от нашите най-дълбоки недоразумения; мислех за него в много от пасажите и щях да се ненавиждам, ако споменът ми за него би бил изкривен сега в несправедливо отмъщение.
Литературата, дори когато е вдъхновена от реални събития, се подчинява на свои собствени правила. Тя изменя реалността, като преследва различен финал от този, който е верен на истината. Бащите в романите ми не бяха моят баща и аз искам бащата, за когото пиша тук, да бъде този, който той беше за мен.
Исках да го освободя от пристрастията.
