3
1412

Време за оставка или случаят КФН

Dani Smilov F

Пеевски подаде оставка като шеф на ДАНС. Орешарски подаде оставка. Стана невъзможно ДПС – в нереформиран вид – да участва в управляващи коалиции, да пребивава във властта. Слави Бинев се оттегли като шеф на комисия по култура. Искров, макар все още на поста си, е с подписан пътен лист…

Това не е верига от случайни и несвързани събития. Нито пък е просто резултат от политически боричкания – съпътстващи жертви на смяната на властта. Става дума за кълновете на нова политическа култура, която снижава драматично гражданската търпимост към очевидни безобразия на властимащите. От тази гледна точка настоящият шеф на Комисията по финансов надзор (КФН) е естествено продължение на гореописаната прогресия.

2013 г. беше ключова за налагането и укрепването на тази култура. Всичко започна с протестите срещу Борисов и грешките на неговото първо правителство. И продължи със съпротивата срещу вземането на държавата на абордаж от една политико-икономическа група. Основният принцип е следният:

Демократичните избори и назначението по канален ред дават безспорна първоначална легитимност на носителя на власт. С действията си обаче той може да загуби тази легитимност при груби нарушения на принципите на конституционализма и демокрацията, при воденето на политика с очевидно тежки негативни последици, както и при демонстрирането на критично ниски нива на професионализъм и почтеност.

Този принцип не е приложим в нормални, рутинни казуси на упражняване на власт. Той не е приложим и когато става дума за естествени политически различия и противоречия между партиите – било по данъчната политика, реформите на съдебна власт, структурата на образование и пр. и пр. Такива различия се решават с гласоподаване. Но има извънредни ситуации, като назначаването на очевидно неподходящ шеф на ДАНС, да речем, при които този принцип се задейства и носителят на власт (и неговите патрони) изгубват легитимността си. Тогава идва времето за оставка. А след това – нов избор по демократично предвидените процедури, възстановяващ легитимността на съответната институция.

Времето за оставка в случая с КФН е дошло. Вярно е, че независимостта на институциите трябва да се уважава, както и техните мандати. Но понякога тези институции злоупотребяват с властта си, упражняват я произволно и стават опасни. Тогава възниква необходимостта от промяна. Конкретните основания тук са следните:

1) КФН – заедно с други регулаторни и надзорни органи – „проспа” фалит на основна банка в страната. Безспорен, очевиден факт с огромно значение. Смисълът от подобни институции е да предотвратяват или поне да алармират за проблеми от такъв характер. Когато не успеят – редно е ръководството им да понесе отговорност. И нека БНБ, КФН, банковият надзор и пр. да не се оправдават един с друг – отговорността им е колективна и е редно да си я понесат солидарно. КТБ беше достатъчно грандиозен проблем, който имаше финансови разклонения, ефекти, измерения във и извън банковия сектор – точно те останаха извън „надзора” на КФН. Само това е достатъчно да се иска оставката на ръководството й;

2) За да „компенсира” съществения си провал, КФН започна да развива активност, която е в грешна и опасна посока. Комисията се е фокусирала върху медии, анализиращи финансовите пазари и институции, както и икономиката по-общо, и се опитва да им вмени вина за настъпилите проблеми. По принцип е редно КФН да се старае да предотвратява масови истерии срещу определени институции. Но от това, което се случва, става ясно, че КФН интерпретира мандата си много по-широко и много избирателно. Всяка седмица – по информация, изнесена от потърпевши, тя праща писма, имейли до определени издания, за да им търси сметка за редакционни решения. Под прицел са критичните медии, които винаги са си позволявали да изнасят проблемите на властта: Капитал, Дневник, Медиапул, Бивол и др. Тази стратегия е путиниска по-своя характер и това не е комплимент (с извинение към путинофилите). Чрез държавни органи се прави опит да се упражни натиск върху свободната преса. България не е Русия, обаче, и в наш контекс ситуацията изглежда като партизанска борба на някаква група, загубила контрола върху държавата, но успяла да запази присъствие в конкретни държавни институции. Време е на този тип самодеен произвол да му се сложи край;

3) Самата предпоставка, че пресата е виновна за фалита на КТБ или проблеми в други банки и институции, е погрешна като оценка на случилото се досега. Подобна оценка показва отчайваща липса на професионализъм или пък преднамереност. Вярно е, че Капитал пръв и доста точно писа за проблеми в КТБ. Но нейният фалит не се „отключи” заради тези публикации, нито заради сигналите по тях на Протестна мрежа, а от действията на прокурори и следователи в КТБ (или около нея), породени от един измислен сигнал за уж-опит за убийство. Самият главен прокурор си призна, че цялата тази операция е била „грешка”, за която поиска нещо като прошка в ефир. Интересно, ако КФН глобява със стотици хиляди медийни издания, които нямат видимо отношение към финансовите проблеми на фирми, с колко би трябвало да глоби „съгрешилата” прокуратура за съвсем реален проблем?;

4) Подборът на медиите, които се атакуват, както и размерите на глобите, които се налагат, изглеждат произволни и мотивирани основно от личните и политически пристрастия на ръководителя на КФН. Например, одиторната фирма, пряк виновник за скалъпени отчети на КТБ, получи (вярно, от друг орган) глоба, по-малка от тази, наложена от КФН на вестник, писал по темата. След безпрецедентната глоба на Капитал, подобна солена глоба трябваше да отнесе и напълно неизвестен сайт,сигурно  за да изглежда, че КФН действа „безпристрастно”. На такава безпристрастност, здраве му кажи!;

5) Най-основното, обаче, е, че КФН войнствено отказва да анализира и вземе мерки по истинските проблеми и практики, които доведоха до източването на ключова банка и са заплаха за финансовите институции в страната: отпускането на кредити на свързани лица. Логиката на наложената на Капитал глоба е следната: вестникът е писал, че г-н Пеевски е свързан с определена фирма, а това не е отразено в регистри и декларации, които този господин е подписвал. Ерго, връзка между Пеевски и фирмата няма, а и прокуратурата не смята, че има. Ако това е анализът, който КФН прави, тя просто трябва моментално да бъде закрита и да не се харчат държавни пари за безсмислици или – по-лошо – за прикриване на далавери. Вече и на децата е ясно, че има проблем с подставени лица – огромни кредити от КТБ се оказаха раздадени на шофьори и секретарки. Знае се за триковете с офшорна собственост на фирми, които се оказват притежание на пенсионирани учителки в Есекс. Ако КФН не се занимава с ТОВА, ако не разследва, проверява такъв тип свързаности, а спира до регистри и декларации на X и Y, нейното съществуване не е нищо повече от смокинов лист. Както е известно, по декларации г-н Пеевски и медии няма, въпреки че често говори за „моите медии”, „продава вестници”, за да стане евродепутат и пр. В тази връзка, направо е необяснимо защо в 90% от вестниците (които напълно случайно са извън „надзора” на КФН) споменаването на г-н Пеевски в критичен контекст е физически невъзможно. Експерименти са провеждани многократно, но в последния момент критичните бележки винаги и съвсем случайно се изпаряват. Интересно как КФН си обяснява подобно физическо чудо при липсата на всякаква свързаност между г-н Пеевски, вестници, фирми и пр.?

В заключение, действията на КФН могат да се квалифицират като сериозна и опасна мутация. В по-общ план, става дума за оставена в засада партизанска група, която използва държавна институция за цели, различни от обществения интерес. Този тип политико-икономическо ГМО е определено вреден и мерки срещу него е необходимо да се вземат. Като за начало – смяна на ръководството на комисията. Т.е. – оставка.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияВ памет на Атанас Далчев
Следваща статияЖелание за бунт