„Преди беше: един медиен образ отива на концерт“. А днес подходът е друг: „без грам амбиция, постановки, без грам медийност, показност“. Това признава пред Анастасия Манлихер Стефан Вълдобрев, който след 15 години издаде нов албум – „10 ½”, заедно с „Обичайните заподозрени”.
Лятото е на прага си, мястото е една от залите на НДК в София, но атмосферата е точно като в разгара на летния сезон, сякаш в амфитеатъра на Созопол, и почти имаш усещането, че ей сега ще ти замирише на море. Всичко е така непринудено – поведението на Стефан, естествената му приятелска връзка с публиката… И тя бързо откликва на диалога, който той небрежно повежда с нея. След първата песен „Холивуд” по-голямата част от залата е на крака и танцува в празното пространство пред сцената. Като нанизани на огърлица, следват още 12 песни от новия му албум, наречен „10 ½”. Запазил е стила си мелодичен, на моменти речитативен, отново с провокативни закачливи текстове, които те карат да се замислиш. И гордо в средата на всичко това се разлива една приятна балада, както той се шегува – първата в музикантската му кариера. С китариста Миро Иванов – виновник за появата ѝ, обясняват, че нарочно са я кръстили „Тази песен не е за любов”, но когато думите започват да се леят от устата на Стефан, става ясно, че това е поредната закачка, защото любовта я обема отвсякъде. Зад гърба му са музикантите, които толкова години са с него на сцената – Иван Лечев и Мирослав Иванов – китари, Стоян Янкулов-Стунджи на ударните и Веселин Веселинов-Еко на баса. Те са „Обичайните заподозрени”, които не просто свирят с него на всеки негов гиг, но и са неизменна част от целия творчески процес на дълго чакания нов албум.
Кога започна да подготвяш този албум?
Преди 15 години (смее се). Ирония е, разбира се, обаче 2001 г. излезе „Пропаганда, хромозоми, силикон” – последният албум с песни. След това започнах много ударно да работя в киното и театъра и всички албуми, които издавах, бяха с театрална или филмова музика. Затова ти казвам 15 години, но по-скоро този албум чака 15 години. Аз май си бях казал, че приключвам с тази част от моите изяви.
Защо така си каза?
Защото когато навлезеш в дълбоки води и започнеш да работиш със симфонични оркестри върху инструментална симфонична музика, другото вече ти се струва една приятна част от миналото. А събирането наново с групата дойде неочаквано. Мартин Михайлов – мениджърът на клуб „Строежа” в Студентски град, ни покани да свирим някъде през 2012 – 2013 г. От София Филм Фест в същото време казаха: „Отдавна не сте свирили, дайте един „таен концерт” да направим”. Така започнахме да репетираме старите парчета и то, братче, сякаш е било в предишен живот. Все пак бяха минали 10 – 12 години. Излязохме и видяхме, че обратната реакция от публиката е толкова впечатляваща и зареждаща. Всички казаха как са им липсвали нашите концерти и аз тогава се замислих, че може би нямам право да не продължа. През 2012 г. Мартин организира турне. Направихме много гигове – усещах, че те се случваха така, както съм мечтал преди години, но по една или друга причина не бях го постигал.
А какво се промени?
Моят подход вече беше друг – без грам амбиция, постановки, без грам медийност, показност. Защото в края на 90-те винаги бях натоварен от медийния си образ, от разни очаквания и предубеждения. А сега за първи път усетих как абсолютно всичко е честно и истинско, как се случва по естествен начин – абсолютен рок-енд-рол. И благодарях на провидението, че ми е дадена тая възможност. Защото ако не бяха през последните години тези концерти, никога нямаше да знам какво означава истински гиг, истинско свирене, защото преди не беше такова. Преди беше: един медиен образ отива на концерт и знае, че половината от хората в залата са фенове на музиката и текстовете на песните, но другата половина са дошли да видят един от телевизора и от жълтите вестници. И това страшно ме натоварваше.
Това не ти ли го налагаха компаниите, които те менажираха и популяризираха по онова време?
Не бих казал. Между другото, от 94-а насам съм минал през абсолютно всички музикални продуцентски и издателски компании в България. Аз съм ходеща история на съвременния музикален бизнес.
Може да напишеш книга за това.
Мога и навярно един ден ще напиша. Но исках да ти кажа, че покрай тези концерти през 2012 – 2013 г. си казах, че може би трябва да направим и нова продукция, а не да свирим само старите неща, защото няма смисъл да караме на стари лаври с някаква носталгия. Всеки от музикантите, с които свиря, има своите си проекти, но въпреки това ние направихме доста сингли заедно през това време. Имахме вече „Сняг над Сахара”, „Холивуд”, „Хеликоптер” и „Бряг с цвят най-зелен” – четири готови неща. Казах си, че трябва да седнем да направим примерно още 9 – 10 парчета за албум, отговарящ на сегашното време, на сегашното ни мислене, на сегашните ни умения в музиката.
Иван Лечев, Миро, Еко и Стунджи покрай теб ли се кръстиха „Обичайните заподозрени”?
Ние още от 94-а сме заедно и тогава всеки концерт беше обявяван само с моето име. А сега си казах, че е време за рестарт. Говорехме с Ванката Лечев за един гиг и като му казах с кого ще свирим, реакцията му беше: „А, обичайните заподозрени”. И аз си казах, че така ще ги кръстим, а и някак филмово ми звучеше, нали от десет години съм на филмова вълна. Така имаше и намигване в целия проект и всичко си дойде на мястото. В момента се чувствам абсолютно на мястото си.
Турне ще правите ли?
Засега само спорадични гигове, навярно наесен, защото е много важно и визията на мултимедията от софийската промоция на албума да присъства – това, което направи Поли Герасимова за нас – прекрасни видеа върху триъгълната конструкция, която стои като фон зад нас, музикантите. Тя дава цялостност на концерта и прекрасно се допълва и с песните, и с цялостната атмосфера.
На мен ли така ми се струва или този път леко си се плъзнал в различни музикални стилове, включително и така модерния напоследък хип-хоп. Песента „Холивуд” ми звучи с уклон към тази стилистика?
И да, и не. Парчето „Да” от 98-а година започва по същия речитативен начин като „Холивуд”. Такива са и „Пропаганда”, и „Силикон”. Речитативни парчета аз винаги съм имал в творчеството си, но като бийт „Холивуд” е малко по-модерно. То е по-скоро част от една от моите линии, които следвам, но с по-модерни изразни средства и няма нищо общо с хип-хоп културата, не бих си го позволил.
Запазил си обаче остроумието и иронията в текстовете си и в този албум.
Една част от текстовете са такива, а други са по-дълбоки и по-драматични. По принцип това ми е като тема – идвайки от театъра, като човек, който се възхищава на Шекспир, от самото начало имам усещането, че както Шекспир има комедии и трагедии (условно наречени, защото той не ги е наричал така и съвременниците му също), и при мен в един албум нещата вървят условно казано между комедия и трагедия. Винаги една част от песните са по-остроумни или по-иронични, с чувство за хумор, и винаги друга част са по-поетични, по-сантиментални, по-драматични. Винаги е било така – от първия албум, от 94-а досега. Не съм го търсил, вътрешно някак си това имам нужда да изразя.
Имаш едно наистина много симпатично провокативно заглавие – „Само недей ме нервира така”, и текстът звучи, сякаш пресъздава отношение към конкретна жена.
Не, няма конкретна жена, за която да е писан. Той е продължение на лирическата героиня от „Силикон”. Отдавна имах текста само на припева: „Гледай природата, слушай дъжда. Чуваш ли как тревата расте? Да или не?”. Дълго се чудех как да навържа история от такъв фрийки текст и измислих, че това е монологът на един мъж, който е завел приятелката си за първи път на пикник и тя не знае какво е. И го навързах в последния момент буквално.
Как избра песента „По-полека” за първи сингъл от този албум?
Докато презаписвахме „Бряг с цвят най-зелен”, си казах, че трябва да има още едно парче в тая линия, защото много ми харесва. Тогава намерих „По-полека” в записките си. То беше дълбока резерва, почти нямах намерение да го вкарвам вътре. Имаше само една мелодия, нищо повече. Седнах и написах текста. Просто това парче си е чакало момента, защото тъкмо тогава бях в точното настроение за този текст – да си кажеш при перманентното забързване: „Хайде, малко забави темпото, по-полека!”. В момента, в който го репетирахме и записвахме, аз вече знаех, че това ще е първият сингъл. То просто се усеща.
По време на самия концерт ти как се усети като емоция, като връзка с публиката?
Беше ми малко странно, първо, защото от 6 месеца не съм спал, живея напоследък в едно перманентно полубудно състояние. Притеснявах се и за новите парчета, защото все още не са улегнали и за първи път ги представяхме. Но като видях, че всичко тръгна добре и ги представяме много стегнато, се отпуснах и в един момент видях, че всъщност това е може би един от най-добрите ни концерти. Видях, че в публиката има от 6-годишни деца до 80-годишни хора, което ме впечатли много. И това се случва за първи път. Обикновено през последните 3 – 4 години на други места като свирим, главно по клубове, публиката е средно на 25 – 30 години. Видях, че знаят песните и текстовете ми, пеят ги, а пък аз от 12 години насам умишлено страня от публичността и се чудя откъде ги знаят. Това наистина ми подейства много зареждащо, защото видях, че те са дошли само защото харесват песните, не заради нещо друго. А тези, които сега са между 20 и 30-годишни, са страшно хубаво поколение, аз много ги харесвам – няма втори план при тях. Много ми харесва тяхната прямота, честност и липса на лицемерие.
Какво стана с режисьорската ти кариера, след като завърши образованието си в Прага?
Тя тръгна много добре. Документалният ми филм „Манчестър Юнайтед от Свищов” имаше доста добра съдба – 25 фестивала с три награди, закупен от няколко телевизии и излъчен четири пъти по БНТ. След това имаше план за един режисьорски проект, който трябваше да направим с Тодор Колев, Бог да го прости. Той беше взел един прекрасен разказ на Петко Бочаров и ме беше поканил аз да го режисирам. Нещата вървяха много добре 2 – 3 години, бяхме спечелили на Sofia Meetings за най-добър проект, бяхме намерили немски копродуцент, първоначална субсидия от Националния филмов център, обаче стана така, че не успяхме да го направим. Тодор почина тогава и аз реших, че няма да го продължавам с друг човек. Това съвпадна и със завръщането в рок-енд-рола. Честно казано, това беше една лична травма и си казах, че ще оставя режисурата за по-далечни времена. Не съм се отказал, но това е толкова бавен, мъчителен и трудоемък процес, че понякога се чудиш въобще къде е смисълът да чакаш 7 – 8 години, за да реализираш един филм – това е възхитително търпение от страна на филмовите режисьори. Може би и това беше ключово за връщането ми в рок-енд-рола – всичко там се случва много по-динамично – събираш се с бандата и както и при последния албум, една вечер в 10 и половина нямахме идея в главите си, а искахме едно последно парче да запишем. Липсваше ни в мозайката едно по-ведро, по-пънкарско парче. Събрахме се в 10 и половина. Аз имах бегли идеи, нямах написан щим, дори структурата не знаех каква е. Дадох някакви насоки на Миро за китарните рифове, за хармонията. Петнайсет минути преди полунощ имахме парче, структура, всичко и направихме записа на всеки един инструмент по отделно в студиото на Стунджи. Ако имах готов текст до 3 през нощта, и текста щяхме да сме записали. Аз обаче написах текста следобеда на следващия ден и същата вечер и него записахме. Така песента „10 ½” се случи за едно денонощие. Ето това е, а в киното – колосално търпение на изчакване – с него мисля, че не мога да се справя. С другите неща мога – като тема, език, като киноразказване, но с това чакане – не виждам как.
