След падането на Берлинската стена светът преживява големи несигурности в политическата сфера. Що се отнася до така наречените „нации без държава”, свидетели сме както на успехи в националното им утвърждаване, така и на нежеланието на нациите на мнозинството да отстъпват пред исканията им – било то в Каталония, или в Квебек… Вдъхновена от изследванията върху либералния национализъм, тази книга обсъжда демократичното общуване между различните национални общности в рамките на една държава. Авторът разглежда политиката, основана на чувството за мяра, достойнство и гостоприемство като принципи за управлението на националното различие в рамките на многонационалната държава.

Ален-Г. Ганьон е професор в Департамента по политически науки в Университета на Квебек в Монреал, завежда Канадския изследователски център за изучаване на Квебек и Канада. Директор на Центъра за интердисциплинарни изследвания на многообразието на Квебек и координатор на Група за изследвания на многонационалните общества.

„Време на несигурности: Студии върху федерализма и националното многообразие”, Ален-Г. Ганьон, ИК „Критика и хуманизъм”, 2012, превод Стилиян Деянов, 16 (12 лв.)

За една политика на достойнството и гостоприемството

Изискването за гостоприемство

Бъдещето на малцинствените нации зависи до голяма степен от способността им да бъдат гостоприемни. Това е третото изискване, за да се осигури разширяването на контекстите на избор в съвременните либерални общества. Светът, в който живеем, е доминиран от процедурния либерализъм. Светът по-скоро иска да атомизира индивидите, отколкото да допусне съществуването на поделящо и взаимодействащо си общество.

Наскоро Даниел Инерарити посвети цяла книга на обосноваването на идеята, че съвременните общества трябва да си наложат етика на гостоприемството[1]. Според Инерарити налагането на такава етика би позволило „да си присвоим по интерпретативен начин богатата странност на живота, на другите, на културата, в която живеем – понякога неясна и дори неразбираема или враждебна, но стояща в основата на научаването на нещо ново, на контакта с онова, което е различно, и на хармонизирането между онези несъразмерности, от каквито се състои животът ни”[2]. Този прочит отново придава смисъл на политическия свят и едновременно с това отново превръща в ценност живота в обществото и междуобщностния обмен.

Подобно ново пробуждане на политическото и социалното няма как да не създаде и несигурност в моменти на бурни дискусии. Това са неща, които никое зряло и демократично общество не може да избегне и които са определящи за бъдещето. Именно чрез този обмен обществото може да изгради социални мерки, позволяващи включването и насърчаващи пълноценното участие на всички граждани във функционирането на институциите. Изискването за гостоприемство е в още по-голяма степен съществено за малките нации, тъй като пред тях стоят големи предизвикателства като например приема на все повечето мигриращи населения[3], господството на езиците на мнозинството, загубата на общностно чувство, изчерпването на режимите на гражданственост и разграждането на политическото. Белязани от всички тези явления, малцинствените общества са отслабени отвсякъде. Това налага непрекъснато мобилизиране и предприемане на мерки за съпротива[4], които да позволят да се отговори на предизвикателствата, за които споменах.

Етиката на гостоприемството в малцинствен контекст минава през налагането на автентична междукултурна политика.[5] Подобна политика би позволила актуализиране на пактистката традиция[6], за която говорих в шеста глава. Тя би позволила също така да се свържат различните съставни части на обществото. По този начин твърдото ядро на приемното общество ще бъде обогатено от многообразието, а малцинствената нация ще може да бъде видяна в longue durée.

Това свързване не може да стане без дълбоки несъгласия (които обаче са разумни в един демократичен контекст) относно това, кой път да бъде избран и коя идеология да бъде насърчена. Както подчертава Инерарити в Демокрацията без държава, „обновяването на демокрацията ще дойде не от желание за консенсус, а от културата на разумното несъгласие. Демокрацията е невъзможна без известен консенсус, но тя трябва да позволи също така изразяване на различията и изграждане на колективните идентичности около отличаващи се позиции.”[7]

Двата основни национални опита – Каталония и Квебек, – които бяха предмет на моите размисли, са ангажирани участници в пораждането на това обновяване и в задълбочаването на демократичните практики. Търпението и решителността, показани от тези две нации през последните векове, показват ясно обвързаността им с принципите, наследени от Просвещението.

Трудно е да завърша това изследване, което се стреми на първо място да бъде аналитично и интерпретативно, тъй като засегнатите въпроси ме отведоха в територии, които често са пренебрегвани от политическите актьори. При всички случаи трябва да отбележим, че днес не можем повече да отбягваме налагащата се нужда да бъдат намерени справедливи отговори на предизвикателствата в голям брой държави, където малцинствените нации продължават да не получават признанието, което заслужават и даването на правомощия, към което се стремят. Както показах по-горе, за да постигнем това са необходими три условия: изискването за мяра, изискването за достойнство и изискването за гостоприемство. При пълното изпълнение на тези изисквания националните малцинства ще могат да продължат да развиват демокрацията в многонационален контекст, а нациите на мнозинството ще могат да признаят грешката си.