Ние сме като ластика на една прашка, той може да се разтяга все повече и повече, епоха след епоха, но може и да се скъса. Тогава ще настъпи и вечният покой!
Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.
(Деян Енев, „Старите писатели”)
Да започнем с чувството за безизходица, то сякаш властва днес. Усещате ли го и вие, на какво се дължи то?
Драги приятелю, чувството за безизходица според мен е съпътствало още от древността някои от по-дълбоко мислещите човеци. Ако отвориш „Палатинската антология” в изданието – безценен подарък, който ни остави Стефан Гечев, ще намериш текстове, писани сякаш от съвременник-екзистенциалист. „Как съм създаден? Откъде идвам. С каква цел съм тука на земята. Нима за да умра? Как мога да узная нещо, като не зная нищо? От нищото излязох и някой ден в него ще се върна. От нищото е целият човешки род излязъл и в него ще се върне…” Но щом говорим за безизходица, значи предпоставяме вероятността за съществуването на някакъв изход! Той е насока на търсещото човешко познание, само че за него няма никаква гаранция, че е всемогъщо и всеопознаващо! Извинявай за философския уклон!
Роберт Музил в „Безпомощната Европа” (1922) пише следното: „Така изглежда отблизо световната история; нищо не се вижда”. Какво все пак се вижда във времена, когато нищо не се вижда?
Може би различима е двойствената, да не кажа шизофренната природа на човека. Ние сме християни, които по повеля трябва да обичат ближния си, но за жалост често отказват да му помогнат в беда! Забравяме най-насъщното: „Елате вий праведници от създание мира и застанете от дясната ми страна, защото гладен бях – нахранихте ме, жаден бях – напоихте ме, в болница бях – посетихте ме…” А изненаданите праведници ще Му рекат: „ Кога, о, Господи, сме те видели – гладен, жаден, болен?…” Тогава Господ ще им отговори: „Истина, истина, ви казвам, ако на едного от тия мои най-малки братя сте го сторили, на мене сте го сторили!” Красиво – нали? Цялата същност на християнството в няколко реда! Да, ами ако тези най-малки братчета носят под дрипите си автомат „ Калашников”?
Коридата е гледка на изящно убийство (или самоубийство, ако бикът успее да намушка напетия тореадор!). Да се забрани! И отговорът: „А вие фарисеи, които избивате безброй телета за вашите стекове? Вие какви сте? Възражение: Ние убиваме, за да утолим глада си, а вие изпитвате наслада от едно убийство и затова пълните трибуните …” Да бе, в нашето село имаше един колач, който по Коледа колеше всички прасета на съселяните си, но толкова обичаше своето прасе, че викаше някой друг да го заколи!… Впрочем, ако ще говорим за етимология, Коледа не произлиза ли от колене? Стане ли дума колко се нарушава Божата заповед, примерите са безброй! Кръстоносците? Ами Кортес, ами генерал Кюстер? Ами Холокостът, ами сталинският подпис в списъците за смърт, как не му се е схванала ръката. Слушай, Тони, човекът, който написа прекрасната музика на „Покойници, вий други полк минахте”, след няколко години взриви храма Божий „Свети Крал” – заедно с богомолците!
Всичко това Музил може да не вижда. При достатъчно приближение нещата наистина се размазват, но това налага наблюдателите просто да си сменят обектива!
Да не би да сме се озовали във времето на обратния превод: глобалното става локално, рационалното се свежда до инстинктите, а развитието е равно на покой?
Не знам какво да ти кажа по този пъзел, или ако щеш възел. Според Едуард Уилсън – един от най известните биолози на нашето време – човечеството по отношение на инстинктите си се намира в каменната ера, спрямо институциите е в Средновековието, а в технологиите се е юрнало на възбог! Другояче казано – ние сме като ластика на една прашка, той може да се разтяга все повече и повече, епоха след епоха, но може и да се скъса. Тогава ще настъпи и вечният покой!
И все пак, колкото и да сме увесили нос, нали всичко си е на мястото? Вярно, недалеч от нас се водят войни, но пък отново настъпи Рождество, а децата намериха подаръци под коледната елха. Преди време ми казахте, че един от вашите близки е превел на български първото коледно стихотворение. Разкажете този спомен. Каква е вашата представа за Рождество?
Този мой близък се е казвал Марко Балабанов – първият външен министър на България след Освобождението и човек, който се кълне, че е видял сълзи в очите на руския император, когато му е разказал за трагедията на българския народ след Априлското въстание. Имам честта и неудобството да бъда негов правнук! А коледната песничка е преведена и нагласена от гръцки. Ето я: „Като булка пременено, златни китки всеки клон, ей дървото осветлено в най-големия салон.(!!?) То припомня хубост в лете, и славейче и цветя, пуснало е вместо цвете много свещи светлина! Виж ги там орехи златни, кукли връзки, играла, златни ябълки приятни, захар сладка в книжа! Я да видим даровеса, Бъдни вечер е дошла, радваме се, радваме се, на тоз празник у дома! Молиме те, мамо мила, покажи ни начаса, как си ти ги отредила, да зарадваш с тях деца!” Мило и наивно нали? Има си и мелодия към нея, надявам се, че няма да поискаш да ти я изпея! Изобщо коледното дърво е поканено в българските домове едва след Освобождението. Ние сме го поставили редом със задължителните седем постни ястия и тамяна! А Стефан Гечев настояваше с усмивката на Пан, че правил седем вида боб!
Коледа, това беше тиха радост, очаквана, подготвяна, сърдечна! Години наред, където и да съм бил, се връщах за Бъдни вечер при родителите си. Още повече, че баща ми празнуваше именния си ден на Коледа! Беше време, когато на празненството идваха и няколко души приятели „Гуслари” и пееха на четири гласа. Боже! Каква прелест. Никога няма да забравя една коледна вечер. Тези хора Марин Котушев, Махалнишки, Инджето, Синята скала свещенодействаха с песента си. Мина полунощ, тръгнаха си, за да не изтърват последния тролейбус, аз реших да ги изпратя. На спирката имаше доста хора. Гусларите почакаха, повъртяха се и ето че Марин спокойно извади камертончето, духна и четиримата запяха своя си песен. Валеше сняг, виеше се около нощната ламба, те пееха! Тролейбусът пристигна, отвори вратите, никой не реши да се качва. Гусларите пееха, шофьорът дрънна предупредително, тролейбусът бавно потегли, затвориха се вратите. Гусларите пееха. Хората слушаха. Песента свърши и заглъхна. После всички бавно се разотидоха! Ето това беше празненство, коледно, за душите ни. Няма ги вече гусларите, няма ги песните, сега дрънчи „Джингъл бел”. Сега на дядо Коледа се пише онлайн! И елените му са виртуални! Това жалко, жадно подражателство съсипва празника!
Замисляли ли сте над българската етимология за празника като „празно време”? Какво иде да покаже това? Че българинът не умее или не иска да празнува? Че е тъжен човек със скръбна история? Или нещо друго?
Чакай сега! Ако погледнеш календара, броят на празниците е заплашително голям. От тях неприсъствените дни също са впечатляващо много. Кой не присъства и защо – не е обяснено. Някога българинът работеше делник и празник, въпреки че думата неделя се тълкува като ден, през който не се работи! Не-де-ляй!… Сетне близо половин век бяхме осъдени на строг социалистически затвор. Три поколения! Всред нещата, които загубихме, беше волята за труд! А това означава и равнодушие към празника, към неделята! Някога празникът правеше един ден, различен от другите, днес разликата не съществува и еднообразието убива!
Освен скръб, в българската история сякаш е налице и немалко сивота? Имали ли сте усещането, че част от живота ви минава в такива „сиви години?
Струва ми се, че всеки човек има възможността да оцвети годините си. Това че не използва тази възможност, е тъжно. Причината за сивотата е освен всичко друго неумението да бъдем самотни. Ние се скупчваме безпомощни, гледаме се един друг и взаимно се доотчайваме. И още нещо: изкуството, по-точно творчеството, създаването, макар и на невинни, незабележими дори за другите нещица, е спасително. Обичам да повтарям думите на Ницше: „Изкуството, изкуството, ако не беше то, истината щеше да ни убие!” Коя истина – истината за смисъла на нашето тъжно съществуване. Камю вижда Сизиф щастлив, когато тика камъка нагоре по скалата!… Велико прозрение!
Следва
