За първи път ми се случи да присъствам на освещаване на храм. Храмът е в Самоков, посветен е на свети Пантелеймон, чинопоследованието беше извършено в деня на светеца – 27 юли от Белоградчишкия епископ Поликарп. След продължителния чин на освещаването беше отслужена и първата света литургия. Новопостроената църква е в двора на самоковската болница, изографисана е майсторски, изградена е в продължение на седем години с помощта на дарения, но и на държавна субсидия.
Това са фактите. Но колко различно е изживяването отвъд тях!
Първо епископът облича специални бели ризи и престилки върху познатите богослужебни одежди, за да не ги намокрят или изцапат, докато мият и приготвят за освещението светия престол. След това светият престол се намазва с миро или елей. В четирите му ъгъла се излива разтопен восък, в който се вграждат предварително приготвените дървени кутийки с частици от мощи на свети Пантелеймон. След това престолът се увива в бяла покривка, и върху нея се наслагват още други покривки. С дълга пръчка, напоена в осветен елей, епископ Поликарп изписа на четирите стени на храма древният Христограм, който се състои от гръцките букви Х и Р, преплетени в едно. Всичко това е придружено с дълги молитви и продължи около час и половина. Всяко едно действие, съпътствано от песнопения, от четене на Евангелия, от коленопреклонни молитви, които призовават Светия Дух да слезе над този свят храм, да съдейства в молитвите на християните, които се молят в него, да им помага в техните нужди и премеждия, да ги утешава и да ги очиства от всяка нечистота.
И всичко това под палещия зной на юлското слънце, сред тържественото суетене, сред официалните гости, сред стаената гордост на самоковчани от красивата църква, сред Божия народ, който влизаше и излизаше в нея и търсеше сянка и прохлада, сред белите престилки на ангелите лекари и сестри, които притеснено поглеждаха часовниците си, защото не можеха за дълго да оставят своите пациенти, всичко това облъхнато от ангелогласното пеене на хористите, от ектениите, от молитвите, лицата на хората, обърнати към небето, призоваващи Бога.
И когато човек си помисли колко стотици и стотици хора ще влизат на това място, с колко болка ще молят за помощ, а някои може би ще влизат и за да изказват своята благодарност за помощта, която са получили, колко векове напред този храм ще приласкава отрудените и обременените – до свършека на света, както чухме в една от молитвите, с колко сълзи на отчаяна болка и последна надежда ще бъде напоен, как изграждането, изографисването, освещаването се извършват в Божието име, но и в името на онези хора, все още неродени, които ние, които присъстваме днес, никога няма да узнаем, да видим, да живеем с техните тегоби, но се молим и за тях, как се тръгва от една мъничко място в двора на една болница и как то се разширява до свършека на света, и става център на света, и свързва Бога и хората, и миналото и бъдещето, и живота и смъртта, превръща се в космическо място, каквото всъщност е всеки храм, защото във всеки храм е рождественската пещера, и кръстът, и гробът на Иисус.
А преди да се построи храмът на това място, на това строително петно, както се казва, е била гола земя, трева, бурени – незабележимо място. Както е била цялата земя до Сътворението – „безвидна и пуста“. Както е всяка земя и днес, ако не е облагородена от човешкия дух и от Божия Дух. Именно така става облагородяването на земята – независимо дали ще бъде построен храм или болница, къща или училище. Живелите преди нас поколения са живели със съзнанието за съжителство с Божия Дух и на първата копка на всеки строеж са правили освещаване. А когато старите майстори са стигнели до билото, приковавали са там кръст, който е оставал до завършването и освещаването на сградата – църква, или училище, или къща. Да, всяка къща се е освещавала почти по същия начин, както се освещава църква. Защото къщата е храм и храмът е дом.
Появата на света на всяко нещо е чудо и събитие. Чудо, защото идва от небитие в битие. И събитие, защото се поставя начало на съ-битие между творението и Твореца, между човека и Бога. Не по-малко чудо е, когато ние откриваме нещо ново в света. И не е нужно това да бъде велико географско или техническо откритие. Откриването на света през очите на дете е дори още по-голямо чудо. Затова ние можем да наблюдаваме и да се възхищаваме на играта на едно дете, защото виждаме как то през своята игра общува с Твореца и през играта се радва на творението. Радваме се и ние, докато го наблюдаваме. И колкото повече се радваме, толкова повече ставаме деца, каквито Иисус иска да бъдем.
С подобен възторг наблюдавах богослужението на освещаването на новия болничен храм и се молех свети Пантелеймон да бъде лекар и помощник на лекарите за всички болни от тази болница, както е бил чудотворен целител, когато е живял – преди 17 столетия. Както и аз съм чувствала и получавала неговата помощ при всяка нужда и особено преди една внезапна и тежка операция.
Сега тази благодарност ме отведе в новия храм на всемилостивия светец, за да му благодаря отново и отново и да се помоля да помага на всички, както помогна на мен.
