В зората на българската демокрация една жена каза по радиото: „Ех, какво знаехме ние през социализма за работата, труда – по цял ден на бюрото си клатехме краката! Ето това днес е вече работа!“. С апломб хвалеше новите условия, при които човек работи много повече. Замислих се – кога ли е била по-щастлива? – когато си клати краката, или се скъсва от работа.
Нe обвинявам никого в нещастие, нито хваля социализма. Обръщам внимание обаче на един проблем, надвиснал със страшна сила в най-новите условия. Той е ценностен, цивилизационен, технологичен, всеобщ – непрекъснатата работа, неоткъсването от нея, навлизането на служебното в личното – посредством телефони, преносими компютри, чатове, мейли, онлайн системи и платформи. Дигитализацията и стопроцентовата свързаност стават начин на живот, включително – живот чрез работа. Понякога бягаш от нея физически, почиваш – но тя те е изпреварила , „почуквайки“ на психиката чрез изчакващи съобщения, мейли, позвънявания, отбелязвания… – от клиенти, контрагенти, колеги, партньори… Няма откъсване.
Ако изкуственият интелект е цял раздел от съвременните трепети, то неразделимостта на естествения и тялото му от труда е негово срамежливо братче. Текат обсъждания, изследвания, има формулировка на проблема („постоянно на линия“, „винаги включен“) – но малко според значимостта на темата. Това е така, защото дигитализацията и комуникационната свързаност сами по себе си са ценност, както и трудът; ценност е изборът кога и откъде да вършиш нещата, предоставен в новата ситуация. Следва да се отбележи също, че както работата навлиза в личното, така и то преминава в нейните граници – чрез забавления, изпълнения на семейни задачи и т.н. Хората триумфално приветстват смесването, забравяйки, че нищо на този свят не е само бяло. В своя интерпретация на „Фауст“ Цветан Тодоров („Несъвършената градина“) разглежда цената на прогреса. „Ти ще имаш знания, свобода, възможности, но в замяна ще ти взема…“, казва Дяволът. И винаги взема нещо. Алиенацията на труда, увеличението му и намалената индивидуална свобода са цената на удобството да работиш от разстояние сред комуникационен рай – който не го съзнава, пропуска една от темите на бъдещето.
Някои от изследванията показват вече сметката в здравен аспект – прегаряне, стрес, зрителни увреждания. Също при организацията на самия трудов процес – намалена координация, претрупаност. А и във философско-политически план – накърнено лично пространство и т.н. Но аз искам да обърна внимание на други три по-дълбоки аспекта. Първо, това е наистина още по-голяма алиенация на труда, отчуждение. А може и да е нов вид – работейки повече и повече, човек се отвръща от най-хубавото, на което може да си посвети живота – свобода за себе си, внимание за близките, игри, радост… Второ, неоткъсваното е и чисто „машинарийно“ обезчовечаване, след като уайфаят е твой кръвоносен съд подобно на машината. Трето, законовите регламенти може да ограничат само частично проблема. Обаче осъзнаването и обсъждането му все пак отварят шанс за противодействие. Те са и интелектуален дълг – камбана насред слепотата на тълпата.
„Но в новите условия имаме възможност по-добре да оптимизираме времето, да си планираме, разпределяме…“, настояват повечето хора. Не осъзнават, че планират и разпределят труда, не безгрижието. Не могат да вкарат много от личното в служебното, защото ще бъдат санкционирани. Обаче могат от служебното в личното, защото задачите не намаляват. Балансът, отдавна нарушен, се измества още. Хората дори не подозират, че безгрижието също е ценност. А приравняването му с престъпление е плод единствено на парадигма , в която губят себе си.
За да се разбере проблема, най-напред трябва да се зададе един скверен въпрос: Чак толкова голяма ценност ли следва да е трудът, колкото се възприема? Според всички хуманни критерии отговорът е безусловно положителен – направил е от маймуната човек (твърди се), създава ни непрекъснато, благодарение на него хората са най-много днес и живеят най-дълго. Колкото повече – толкова повече! Обратното – вина, гузност. Но ако приемем труда за безусловно добро, заприличваме на жената от началото на текста: „Работя повече и повече – ах, колко прекрасно!“. И най-вероятно, точно като нея, ще умрем, работейки като вол.
Това ли е щастието?! Смисълът?!
За това ли живеем?
Не!, извикали са доста умни хора преди нас:
Древна Гърция, Рим и Средновековието не са оставили нито една реликва за обожествен труд. В „Познай себе си!“ не е припознат той. Не трудът, а човекът е мяра за всички неща. Тома от Аквино постановява: висша дейност са монашеските молитви. Разбира се, „каиша опъват“ роби и феодални селяни. „Умните глави“ ги презират.
В източните светогледи трудът винаги е бил подчинен на духовното усъвършенстване. Дори в тази хармония на никой не му е хрумвало да извика „Да живей, живей труда!“. В исляма, знаем от опит, нещата се правят „яваш, яваш“.
Християнството е интересно. Господ създава света за шест дни, само един почива. Иисус е дърводелец. След ябълката Адам и Ева са обречени на трудови мъки. „Работа, работа, работа“ става неизбежност, но не като култ, а изкупление. Нещата се променят с капитализма, професионализирането и Протестантската трудова етика. Личният труд, натрупването, просперитетът хармонизират с постановката за спасение и служене на Бога чрез собствени добродетели. После идва Просвещението с безрезервната му вяра в човека; на напредъка като висша ценност – а се напредва с труд.
Просвещението, знае се, се характеризира с небивала до този момент роля на философите да наливат акъл в простолюдието. Щом знанието е сила, човек трябва да изучи силата и знанието, а и сам себе си. По табула-та раса се пише с труд. Усвояването на природата е труд. Напредването материално и духовно без да ти стига – също. И се почва: да възпитаме човека в труд, чрез любов към него, правилно откъм резултати, безалтернативно… Капиталистическото забогатяване е единствено работа. Социализмът излъчваше герои на труда, независимо бригадири или клатурковци. Цялото издигане на труда в идеал е продукт на конкретна продължаваща до днес епоха.
А как се ситуира нейната парадигма в страна без просветени философи? България например? Ами.. – късно става, но по същия начин. Стилиян Йотов твърди, че поговорката „Който не работи, не трябва да яде“ не е плод на мъдростта на народа, както си мислим; тя е възпитателно вкаран в литературата конструкт.
Дотук добре. Щом няма роби и феоди, всички трябва да се трудим. Стига да не го обожествим. Стане ли – ще получи нов господар:
„Да бъдем мързеливи във всичко, освен в любовта и в пиенето, освен когато ни мързи!“, провиква се Лесинг. Дешифрира го Пол Лафарг: „Странно безумие“- „любовта към труда“, води до“ изчерпване жизнените сили на индивида и на неговото потомство“; „Сравнете чистокръвните коне от конюшните на Ротшилд, обслужвани от двуръки слуги, с тромавия добитък в норманските чифлици, който оре земята, превозва тора, прибира реколтата“. Маркс счита за измерител на жизнения стандарт наличието на свободно време. Бърнард Ръсел го желае, за да имат хората сили за четене и театър, вместо работа. Според Хенри Торо свободата се постига с минимални потребности, за да е минимален и труда. Йохан Хьозинха, Хосе Ортега–и–Гасет противопоставят на хомо фабер (произвеждащият човек) хомо луденс (играещият, съзидаващ непринудено). Джон Мейнард Кейнс ще види в технологиите надежда за 4-часов работен ден. Камю нарежда трудовия делник в абсурда. Ако питате Фуко и куп постмодернисти – в примката сте. По някое време и Зигмунд Фройд хладно е констатирал, че оръдията на труда са се превърнали в продължение на човешките органи.
Дали, ако е подозирал за лаптопа, нямаше да види и на психиката? Интернетът не е ли едновременно свобода и робство?
Следва да се отчете, че ценностното отношение към труда никога не е било възлов делител в идеите. Такива са собствеността и свободата, водещи до революции. Не-трудът отсъства от декларациите за правата на човека. Но краткият исторически преглед горе показва, че трудът като висша ценност не е „естествено състояние на нещата“. Плеяда будещи доверие хора са предупреждавали за вредите му. Само ако ценностно подроним труда, подобно на тях, днес може да се надяваме на по-малко работа и повече свобода за себе си.
За да се разбере вредата конкретно в днешен аспект, следва да се опрем на двама души – споменатият Фройд и Херберт Маркузе.
За Фройд цялата цивилизация е потискане на първичните пориви към удоволствие. Основно на секса, но се само. Радост, забава, игра, гушкане в топла сигурна прегръдка – без цел, просто така – бихме го правили цял живот, както като деца. Но цивилизацията не ни разрешава, защото успоредно имаме и първичен порив към смъртта. За да е налице общество, да не се избием, поривите следва да се подтиснат, енергията да се насочи другаде – към труда, разбира се. Бачкай като луд, за да го има обществото. Фройд не е възмутен – нещата са такива, каквито са. Но идва Маркузе, за когото хич не са. Той разработва концепция, според която няма се избием, а ще живеем по-добре, ако следваме първичните радости. По-важно: според Маркузе енергията ни се пренасочва с целенасочена репресия – за да се утвърждава системата на власт. На нея е нужен едноизмерен човек, който произвежда в несвяст, потребява в несвяст – най-вече ненужни блага – хвърляйки там страстта, която иначе ще отиде за радост, гушкане, безгрижие, нищоправене. Тъй като се произвежда с труд, системата те уверява, че трудът краси човека. А не го краси 24-часово държане на ръката на любимия човек… В това консуматорско общество получаваме блага, стоки, вид напредък, обаче плащаме със заложеното от природата щастие.
Не наблюдаваме ли същото и днес: милиони хора се трудят, трудят, трудят, за да потребяват, потребяват, потребяват, като за целта се трудят, трудят, трудят… И не остава време за топлина, любов, себевнимание, безцелие… – нещата, с които се раждаме. А ако пък случайно ги сполети свободно време, са загубили знание какво да правят, „спасяват“ се обратно в работата (или насреща са индустрии за запълването му). Ето това е алиенацията! Отчуждаваме се от нещата, с които сме създадени. И ако го усетим, заради парадигмата не знаем откъде ни идва.
Не сте ли се изморявали? Умора, умора, умора… – като дори не знаеш в името на какво, защо, къде си ти сред нея… – отговорности и страх, защото изгубиш ли плода на своя труд, губи смисъл животът ти – в смисъл се е превърнал трудът, не животът.
И сега ни се предлага в добавка труд от всяка една точка! Свързан: такъв става богатият и бедният, началникът и обикновеният изпълнител.
Това не е Марксовата алиенация на работника от стоката. Не е екзистенциална, където безсмисленият труд е и смисъл. Това е алиенация в пряк, битов, житейски и лесно измерим аспект – повече време, с което си залепен до труда и почти никакво, в което не си. Ти си трудов човек, вместо човек.
Големият въпрос винаги е „ Что делатъ?“. Има европейска директива за „право на изключване“, някои страни въведоха регулации. България сега обмисля частични. Но е като да регулираш телевизията вкъщи, понеже гледането ѝ вреди на очите. Въпреки това обаче, подобно на телевизията, осъзнае ли се нещо като вредно, потичат съответните дебати, идеи, действия – доброволни или принудителни. Именно това трябва да се случи. И да сме нащрек за постоянните оферти на напредъка. Рекламират се например дигиталните номади. Супер – вземаш си раницата и работиш откъдето поискаш. Да не си дете на дигитален номад обаче, понеже в раницата няма място за приятелчета от блока…
„Какви са тия глупости?! Ясно е, че по-малко труд може да се постигне само с по-малко потребности. Ама ние да не би да потребяваме много? Само нужното!“, биха опонирали генерално читатели. Но ако вие считате, че детето ви следва да знае три чужди езика, вместо един, че е редно да ползвате лична кола, вместо обществения транспорт, да отрупвате масата до счупване при гости, вместо да похапнете колкото да заситите глада… – значи сте точно описвания от Маркузе човек. Насред система, която ви е научила да зададете горните въпроси.
