Начало Идеи Актуално Всички донякъде умряхме
Актуално

Всички донякъде умряхме

Андрий Любка
24.02.2024
2427
Андрий Любка

Къде бяхте онази сутрин, когато започна голямата война? Ето я и моята история: войната ми заговори с шума на далечни взривове, но аз не повярвах, защото си помислих, че сънувам. Тогава на втория етаж на сградата, в която живееха моите приятели, недалече от Киев, се тресна врата и хора започнаха да тичат по чехли надолу по стълбите. „Войната започна, затвориха въздушното пространство“ – каза Катя, стопанката на дома, в който бях отседнал.

Тя спомена за въздушното пространство, защото след два часа трябваше да летя за Вилнюс, където да представя превода на моя роман. След събуждането гласът ѝ звучеше грубо, като на мъж – дрезгав и прегракнал. Всъщност животинският страх звучи така. Голямото ѝ куче стоеше в кухнята пред прозореца и се взираше в тъмното небе, лаеше уплашено, заслушано в звуците на ракетите и бойните самолети. Всеки един украинец винаги ще помни тъмното утро на 24 февруари 2022 година, когато започна мащабната инвазия. Без значение дали се е събудил от взривовете, от изплашените позвънявания на близките си, но всеки един ще помни тази секунда до най-малката подробност. Това е такъв спомен, който пронизва целия ти живот. Общият ни опит не само ни направи един народ, а някак по-близка, по-тайнствена общност – нещо като семейство. Защото го преживяхме заедно. След това имаше още много различни моменти, тревоги и сълзи, болка и гняв и първите секунди ми напомнят на филм на забавен кадър. Като в 3D програма, в която мога да си спомня всички подробности наоколо – температурата на въздуха, чашите за вино на масата след вчерашното гости, стрелката на часовника над вратата, миризмата на кучето в стаята, студените плочки на пода. Това беше най-важната част от живота ми, след която всичко се обърка и която разруши всичките ми планове. Може би ще запомня също толкова отчетливо и ярко момента, когато усетя, че войната е свършила. Разбира се, ако доживея този момент. Оттогава минаха две ужасни години. Какво се промени в нас и около нас? Най-важната промяна е, че свикнахме с войната, тя стана част от живота ни, от ежедневната ни рутина. Това е ужасна промяна, защото ние се аклиматизирахме към нещо абсолютно ненормално, ужасяващо, и се научихме да живеем, без да му обръщаме внимание. Сега, когато в Киев прозвучи сирена за въздушна тревога, никой не тръгва да търси най-близкото бомбоубежище, а хората, без да бързат, продължават да изпълняват задълженията си. Смъртта придоби чертите на древногръцка трагедия – сега се ръководи от фатума, съдбата и ти почти нямаш влияние върху нея. Може да стане така, че днес ракета да уцели точно твоя блок, да падне в кафенето, докато си поръчваш капучино, да унищожи гарата, на която посрещаш приятелите си. Да се защитиш от това е практически невъзможно, така че се налага да се възприеме като ежедневна възможност. Нека бъде божията воля – казваме ние, атеистите. Наоколо има много смърт. През пролетта на 2022 година, когато започнаха да докарват първите ковчези на загиналите на фронта воини, всяка една смърт се възприемаше като лична болка. Когато катафалките минаваха по улиците, хората падаха на колене по тротоарите, хвърляха цветя по паважа, а на погребенията се стичаха тълпи. Сега в градското гробище има цял сектор от военни гробове, а украинският флаг се вее над всеки един от тях. Ковчегът се придружава от роднини, колеги на починалия от цивилния му живот и другари от фронта, а погребението обикновено е малка процесия. Хората се спират по улиците в знак на уважение, но вече не плачат и не коленичат. Всъщност за тях е по-удобно да погледнат настрани или да влязат в най-близкия магазин, за да избегнат личната среща със смъртта на човек, който е платил с живота си за правото ни да живеем в относително спокоен тил. Не бързайте да съдите тези хора – те не са цинични, нито закостенели. Просто имаше толкова много смърт, болка и мъка за тези две години, толкова сълзи бяха изплакани, преминахме през толкова емоции, а шокът от една нова трагична новина те парализира, макар че бързо минава. Защото трябва да съберете цялата си сила, която имате, и да продължите живота си, а от прилива на емоции и преживявания е лесно да полудеете. Не преувеличавам, повярвайте ми. Ето две новини от тази сутрин. В Харкив едно цяло семейство – двама родители и три деца – са загинали след руски обстрел. Руснаците са атакували нефтена база, след взрива е имало изтичане на гориво, което се е разляло по улиците и е запалило няколко къщи в частния сектор. Това е истинският ад на земята: хората са изгорели живи. Бащата и синът са загинали в коридора в опит да избягат. Майка и двете ѝ други деца – в банята. Най-малкият син Павло е бил на 7 месеца, майка му го притискала до гърдите си. По време на пожара бебето е обгоряло до такава степен, че от костите му не е останало нищо – само пепел. Възможно ли е човек да не полудее от подобна действителност? И аз ли съм полудял, защото първата ми мисъл беше, че по-добре би било да загинат от ракета, да умрат всички веднага, защото в огъня всеки от тях е изпитал болка и страх. Втората новина е за украински войник, върнал се от руски плен на 31 януари, където е бил унижаван и измъчван две години, а на 8 февруари го блъска камион на кръстовище. След като е бил освободен от плен, той дори не е имал време да се види с дъщеря си Валерия Галкина, която сега живее в Лисабон като бежанец. Тя написа в Инстаграм: „Днес почина баща ми. Нито войната, нито куршумите, нито 2 години в плен успяха да го убият. Просто е пресичал пътя и го е ударила кола. Не е за вярване. Не вярвам, че това е реалността. Съжалявам за всичко. Чаках те да се обадиш, както ми обеща, но вече няма да те дочакам…“ И това не са най-впечатляващите истории от войната, а само две новини от тази сутрин. Ето как изглежда ежедневието ни вече две поредни години – 730 сутрини поред. Ежедневно умират цивилни – беззащитни, невинни, съвсем обикновени хора, които Русия убива в супермаркета, на улицата, в собствения им дом. Но не убива само случайни цивилни, Русия убива нашите военни целенасочено, всеки ден. Светът е приел идеята, че смъртните случаи сред военните са нещо нормално, че те са статистика на войната. Но нали и военните са хора, може ли да ги убиват просто ей така, защото са нахлули в страната ни? Кой и кога реши, че убийството на военни не е престъпление? Освен това украинската армия се състои предимно от цивилни – хора, които доброволно са отишли да защитават страната си или са били мобилизирани като част от държавната повинност. Преди инвазията тези хора не са имали военна подготовка, били са мениджъри в офиси, шофьори на градски автобуси, шефове в модни ресторанти и със сигурност не са били Рамбовци или Терминатори. Например приятелят ми Максим Плеша, на 32 години, баща на малко момиче, художник, но по начин на живот – хипи, свободен човек. Той рисуваше портрети на хора по улиците,  реставрираше стенописи в църкви и така си изкарваше хляба. Отиде на войната като доброволец, въпреки че нямаше военен бекграунд. Раняваха го два пъти, оцеля в битките за Бахмут миналата зима. След като го раняваха, ние се шегувахме, че има девет живота като котките. Тези допълнителни животи го спасяваха повече от веднъж, но когато войната продължава всеки ден в продължение на две поредни години, дори девет живота не са достатъчни, за да оцелееш. Максим почина миналата година, донесоха го него, красавеца, в затворен ковчег на погребението, защото тялото му беше твърде обезобразено. Убийството на такъв войник престъпление ли е, или не?

Сега нека заедно си отговорим на въпроса, който много често ми задават в различни страни: „Сега пишете ли художествена литература?“. Отговорът е очевиден. Всеки ден живеем сред такава вихрушка от истории, че художествената измислица просто капитулира пред реалността. Никой роман не може да се конкурира с потока от ежедневни сюжети в живота на обикновените украинци. Не пиша нищо художествено и въобще днес не мисля за литературата като за нещо измислено и откъснато от живота. Защото единствената функция на украинската литература днес е да бъде свидетел, да описва съдби, да записва престъпления. Когато написах за Максим, неговите близки ми поблагодариха за това, че паметта му по този начин ще живее още малко и повече хора ще научат за живота му. Литературата се превърна в своеобразна психотерапия, която помага да се преживеят най-големите загуби, дава надежда, че всичко това не е напразно, че ще бъдем чути. Това не са празни думи – по време на война, в условията на дълбока икономическа криза, тиражът на украинските книги се увеличи двойно, а книжният бизнес остана един от малкото печеливши в страната. Това е парадоксално, но само на пръв поглед – във времена на турбуленция и несигурност хората имат нужда от книги, от култура, търсенето им се увеличи, защото става дума за хората, за това как да разберем себе си, как да приемем съдбата си. Да си писател днес е почтено и изключително трудно, защото днешната литература не забавлява, а помага и спасява. Въпреки че съществува известна опасност, ако имате в апартамента си голяма библиотека, тогава по време на ракетен удар домът ви ще изгори много по-бързо от този на други – пожарникарите може и да не успеят навреме. Но това не може да се предвиди: за две години война ние се научихме, както вече беше споменато, да разчитаме на съдбата и фатума. Свикнахме със смъртта около нас и приехме възможността за нашата собствена внезапна смърт. Вече не реагираме толкова бурно на ужасни новини, емоционалната ни кожа стана по-дебела. Или просто постепенно изчезна, защото с всеки ден на ужас, в който животът ни се превърна, всички умираме малко по малко. Човешкото, нормалното в нас умира. Жертви на войната станахме всички – и тези, които тя уби, и тези, които имаха късмета (засега) да оцелеят. За две години свикнахме с войната и трагедиите, започнахме да ги възприемаме като нова нормалност и ежедневие. И това е най-лошото.

Андрий Любка (1987 г.) е украински поет, преводач и есеист. Роден е в Рига, израства във Виноградив, Закарпатска област. Завършва Мукачевския лицей със засилена военно-физическа подготовка, а по-късно „Украинска филология“ в Ужгородския национален университет и „Балканистика“ във Варшавския университет. Автор е на стихосбирки („Осем месеца на шизофрения“, 2007; „ТЕРОРИЗЪМ“, 2008; „Четиресет кинта и бакшиш“, 2012 и др.), сборници с разкази („КИЛЪР. Сборник с истории“, 2012), книги с есета и публицистика („Да спиш с жени“, 2014; „С мен нещо не е наред“, 2022), романи („Карбид“, „Твоят поглед, Чо-Чо-сан“, 2018) и току-що излязлата книга с есета „Войната в тила” (2024). Активно се занимава с доброволческа дейност и е предал на Въоръжените сили на Украйна повече от 230 автомобила. Награден с медали на Главнокомандващия на Въоръжените сили на Украйна и Министъра на отбраната на Украйна. През 2023 г. е включен в списъка на 100-те лидери на Украйна на изданието „Украинска правда“, а също така е удостоен с наградата на Aspen Institute Kyiv „Пример в ценностно ориентираното лидерство“.

Превод от украински Райна Камберова

Андрий Любка
24.02.2024

Свързани статии