Писателката Сибиле Левичаров за отношенията между литературата и религията, за Кафка и Данте и за новия си роман, който ще излезе през септември.

Силибе Левичаров откри през април 2016 г. цикъла лекции „Литература и религия“ на Виенския университет. Темата на нейното участие бе „С Данте отвъд Данте. За отношението между литературата и религията“. Лекцията й е определена от Нойе Цюрхер Цайтунг като „забавна и познавателна“, „великолепно излята в образи наслада за ухото“. Тя позволява поглед към работилницата на един писател, но е посветена преди всичко на Данте и на Божествена комедия, най-великото произведение, създадено от християнството, според Левичаров, както и на някои от неговите преводачи. Писателката проследява рецепцията на Божествена комедия през ХХ век с неговия „остър скепсис на модерността“, спира се на автори като Самюъл Бекет и Примо Леви, които черпят от Дантевата творба. Тя критикува тенденцията основополагащи в културно отношение текстове като Библията и епоса на Омир да остават до голяма степен непознати на днешните студенти. Левичаров препоръчва на младите си слушатели: „Четете Библията!“. Лекцията й завършва с откъс от новия й роман Чудото на Петдесетница, който ще излезе през септември.

Сибиле Левичаров – родена през 1954 г. в Щутгарт, дъщеря на български емигрант от 40-те години на миналия век, е сред най-силните автори на съвременната немскоезична литература. Завършила е религиознание в Свободния университет в Берлин. След кратък престой в Буенос Айрес и Париж се установява в Берлин. Още за първия си роман Понг получава наградата „Ингеборг Бахман“, следващите й два романа (Consummatus, Montgomery) също печелят отличия, сред които и наградата „Мари-Луизе Кашниц“ за 2008 г. Романът Апостолов й донася наградата на Лайпцигския панаир на книгата (2009 г.). Романът Блуменберг е включен в краткия списък на номинациите за Националната литературна награда на Германия за 2012 г. Лекциите й са събрани в сборника За доброто, истинното и красивото (2012). През 2013 г. тя получава и престижната награда на името на Георг Бюхнер.

Със Сибиле Левичаров разговаря теологът Ян-Хайнер Тюк от Виенския университет. Интервюто е публикувано в интернет портала за теология Feinschwarz.

Тюк: Поредици лекции, изнасяни от писатели и поети, има много в немскоезичните университети. Никоя от тях обаче не поставя в центъра отношението между литературата и религията. Това сега се случва във Виенския университет. Госпожо Левичаров, за радост вие приехте поканата да изнесете първата лекция. Какво ви привлича в констелацията „литература – религия“?

Левичаров: Хармонията ме усъмнява само тогава, когато Библията внезапно бъде обявена за литература. Това днес често се случва. По този начин обаче се отрича, че иде реч за една истинна книга. Литературата може, тя трябва да мами, тя само скришом е задължена на истината, във всеки случай не в буквалния смисъл. Затова литературата основно играе на различен терен от Библията, чиято претенция за истинност е съвършено друга. Но естествено литературата може да подхваща религиозни теми. Тогава тя се подчинява на литературната критика, но трудно може да попадне под огъня на богословските оръдия.

Тюк: Обаче Библията, която сама обхваща една библиотека книги, със сигурност е голяма литература и със словесната си изразителност винаги е вълнувала писатели като Бертолт Брехт. Ала същевременно тя е – тук напълно съм съгласен с вас – свещен текст, който изисква съвсем друга обвързаност. Въпреки това има важни сходства между Библията и литературата. Въпросите на човешкото самопознание: Откъде идвам? Кой съм аз? Накъде отивам? С кого съм на път? Къде откривам щастието? Какво означават страдание, вина и смърт? Тези въпроси имат роля не само в Библията, но и в литературата. Там те са проиграни през пъстрите, често крехки житейски ситуации от днешния ден.

Левичаров: Така е, разбира се, това са големите въпроси на литературата. Как са създадени хората, за какво мечтаят, колко абсурдно се мотаят или суетят по света; песента за коварството и изненадващата добродетел често се пее и в литературата. Но нека се върнем на въпроса доколко Библията може да е литература. На някои места тя без съмнение е това, да вземем за пример псалмите или Притчи Соломонови. Но в други случаи? Разликата може да се обясни много лесно: историята на Йосиф в юдейската Библия изпълва няколко глави, Томас Ман е направил от нея роман в над хиляда страници. В Библията между кратките паратаксични изречения се мержелеят една след друга черни дупки, които могат да бъдат запълнени с богословска интерпретация. Тъкмо затова тя е все така вълнуваща и може да бъде интерпретирана непрекъснато през вековете. Прекалено прецизно формулираните истории бързо изчерпват интерпретацията, за следващото поколение това все още може да е очарователен текст, но вече не предлага радикална загадка. Сияйното изключение: Франц Кафка. Той е единственият познат на мен модерен писател, в чиято проза се появяват с болезнена интензивност библейски отломки и отчаяно дирене на Бога, който непрестанно се изплъзва и същевременно остава заплашителна химера.

Тюк: Религията отговаря и за това действителността да не се ограничава до видимото, осезаемото, емпирично проверимото. Вие самата неведнъж проигравате във вашите книги фиктивното разширяване на представата за действителност. В романа ви Блуменберг освободеният от предразсъдъци философ седи нощем на писалището си и внезапно вижда пред себе си на килима един сънен лъв, сякаш е късномодерен последовател на св. Йероним. Във вашата книга Consummatus героят се запива постепенно, потъвайки в едно настроение, което прави по-лесен разговора му с неговите мъртви, сякаш още живеят. С две думи, сякаш искате да се противопоставите на диктата на литературния реализъм и да кажете: този, който изключва една действителност отвъд действителността, не е реалист, а редукционист…

Левичаров: Не бих могла да го формулирам по-добре: Да! Всички ние живеем в два свята, в подходящия за всекидневна употреба и в един друг, на мечтите, който е зареден с религиозно рвение, с възвисяване и себеунижение, с абсурдните опити за опомняне около нашата значително незначителна персона или с невероятния пукот в мешавицата от фантазми, която днес вече има слабо отношение към религиозните детерминанти. Разбира се, това е храна за литературата.

Тюк: Във вашата виенска лекция говорите за Данте, удвоил света, в който е живял и работил, с още един свят, религиозен от начало до край. При това италианският поет олицетворява един изначално човешки копнеж, който при него носи красиво име – Беатриче. Отсъствието на рано починалата възлюбена я прави толкова по-присъстваща – от това избликва поезията. Неговата Божествена комедия описва едно пътуване в отвъдното през ландшафти, които се откриват отвъд смъртта. Под напътствието на Виргилий тя превежда поета от най-ниската точка на ада през чистилището до рая, където Данте накрая среща целта на своя копнеж. Какво ви привлича в Данте?

Левичаров: Преди всичко поетическата сила на стиховете му. Невероятно творение, несравнимо. Разбира се, съществуват описания на отвъдното в различните култури. Ала кой друг освен Данте е съумял да съчини такова свободно, прецизно в детайлите описание на трите местообиталища на душите след смъртта? В пленителни терцини.

Тюк: През есента в издателство „Зуркамп“ ще излезе вашият роман за Данте Чудото на Петдесетница. Подскажете ни накрая как в него излизате с Данте отвъд Данте?

Левичаров: Разказва се за един международен конгрес на учени, изследователи на Данте, който се провежда на хълма Авентин в Рим, в малтийския дом. По необичаен начин конгресът се ускорява. Приключва с това, че участниците са сполетени от ново чудо с езици, не апостолско езиково чудо, а такова, в което различните езици и шумове се смесват и се преподреждат. В удивлението си учените отварят прозореца на залата и политат направо към небето. Един остава като прикован към стола си. Той разказва.

Превод от немски: Людмила Димова